Зелено дайкири

Стив прекоси моста над канала, зави по Еджуотър и се насочи към залива.

Боби никакъв не се виждаше.

Вероятно беше завил по Дъглас Роуд, най-прекия път до вкъщи, реши Стив. Нямаше място за тревога, нали така? Въпреки това ускори ход.

Еджуотър беше спокоен в събота сутринта. Нямаше коли, нито пешеходци, само хорово изпълнение от ято щъркели. Зави наляво по Дъглас и се затича нагоре по лекия наклон, това си беше хълм според стандартите на Маями.

Пак никакъв Боби.

Опита се да сметне колко далече можеше да стигне момчето, като въртеше педалите с тези негови крака, тънки и дълги като на щъркел. Отговорът не му хареса.

Боби трябваше да е тук. Трябваше да се вижда.

Точно пресичаше Батреса Роуд, когато го видя. Червеното колело на Боби лежеше захвърлено на една страна, предното му колело се подаваше от една азалия.

— Боби, Боби, къде си?

Единственият звук беше граченето на невидима птица.

— Боби! Излез, не се крий!

Помъчи се да запази самообладание. Момчето можеше да е отишло до бента Батърсий. Може би хвърляше камъни в гладката вода на залива. Или на скалите при океана, каза си Стив. Нямаше къде другаде да е.

Прекосил половината улица, Стив виждаше пътя чак до залива.

— Боби!

Никакъв отговор.

Той се обърна и се върна обратно на Дъглас, побягна на север. Движението на коли беше спряно в района на Инграхам, артфестивал в Гроув задръстваше движението по целия път до Олд Кътър Роуд. Той набра скорост, тичаше по тротоара под сянката на палмите и се вглеждаше във всяка спряла кола, покрай която минаваше. Семейства в седани, тийнейджъри в джипове, красавци в кабриолети. Надуваха клаксони, шофьорите се показваха през прозорците, някой изпсува.

Стив дишаше тежко, но се насили да запази спокойствие. Знаеше, че ако се напрегне, ще изчерпи енергията си. Трябваше бързо да вземе решение. Дъглас Роуд се разделяше на две. Надясно се тръгваше по голямата магистрала, която водеше към центъра и имаше още по-големи задръствания. Ако продължиш направо, излизаш на южната магистрала. Ако Боби беше отвлечен, колата щеше да се движи по южната магистрала. Стигнеше ли до нея, можеше да избяга по I–95 и да стигне до Гейбълс или да тръгне на юг към Кендал. Можеше да иде където пожелае.

„Ако колата стигне до южната магистрала, с Боби е свършено.“

Стив тичаше с всички сили. Беше на Да Гармо, когато усети свистенето на гуми. Пред него една от колите се отдели от колоната. Не беше кола.

Калнозелен пикап с огромни гуми.

Той зави по горната пресечка, направи ляв завой и тръгна по Лийфи Уей. Стив беше прекалено далече, за да види кай кара пикапа.

Джанис ли беше?

Или главорезите на Цинкавич?

Или някой извратен педофил?

Нямаше начин да види дали Боби е вътре. Но има неща, които човек усеща. Той усещаше присъствието на Боби. Сърцето му заби лудо, не от тичането, а от страха, който кипеше във вените му.

Стив тръгна към Лийфи Уей, беше на една пресечка. Странен избор, ако искаха да минат напряко. Улицата свършваше на три пресечки от кръстовището.

Изчисли, че разполага най-много с една минута преди пикапът да направи обратен завой в края на улицата и да се върне обратно към кръстовището. Чуваше единствено ударите на сърцето си и ударите на подметките по паважа. За пръв път усети, че го болят краката.

Представи си Боби в парка, как хвърля топка. Движенията му бяха некоординирани, но момчето обичаше да играе. Преструваха се, че Боби е питчър на „Марлинс“, Стив приклякваше като кетчър и викаше: „Страйк три! Боби Соломон, сензацията от Маями, побеждава Бари Бондс и слага край на заплахата от «Джайънтс»“.

Това, че някой можеше да нарани момчето му, изпълваше Стив с дива ярост.

Кранчетата се отвориха, адреналинът плъзна и Стив полетя. Спрелите коли покрай него му изглеждаха размазани, лицата на мотористите бяха просто петна без черти. Той стъпи на капака на едно синьо беемве и скочи от другата страна, шофьорът се разкрещя, докато Стив пресичаше Дъглас и завиваше по Лийфи Уей.

Естествено, калнозеленият пикап с мрежа против калинки се връщаше обратно и идваше право към него. Сега видя, че има подсилена метална броня, прикачена с кука, която му стигаше до кръста. Вътре можеше да има трима или триста души, Стив не можеше да види през матираните стъкла.

Той се затича право срещу пикапа. Беше игра на нерви. Куката беше първото нещо, което щеше да го удари, да разпори стомаха му и да излезе откъм гърба. Стив имаше няколко секунди, за да си представи снимките от аутопсията.

Продължи да тича, пикапът се приближаваше.

Наду клаксон, дълго и продължително.

Имаше пет секунди да отскочи встрани в някоя от лехите с цветя.

Изведнъж пикапът спря рязко, гумите изсвириха. Успя да закове на три метра от него. Завъртя се към бордюра и навлезе в двора на измазаната с хоросан едноетажна къща, като премаза плета от фикуси.

Стив хукна след него.

От съседния двор някой извика:

— Ей, кретен!

Пикапът разора двора от задната страна на къщата. Разора тревата, разруши каменното езерце и прегази цветята, посадени в автомобилни гуми. Възрастният човек по халат, който поливаше градината, отскочи встрани и извика нещо.

Търсейки как да пресече пътя му, Стив мина през съседния двор и хукна към следващата пресечка Ел Прадо. Беше сигурен, че пикапът ще завие надясно и ще се насочи към Лежен, за да избегне задръстванията. Мина напряко, за да го пресрещне.

„Завий надясно, по дяволите, надясно!“

Чу се рев на мотор, гумите забоксуваха на меката трева и пикапът изскочи на Ел Прадо, точно когато Стив се появи от двора на съседната къща.

Зави надясно. Прецени ъгъла. Ако уцелеше момента…

„Можеш да го направиш. Ще успееш.“

Затича се с всички сили и протегна ръка. Задната врата на пикапа беше само на няколко сантиметра. Той се хвърли напред, кракът му се удари в бронята и ръката му сграбчи преградата на багажника. Спъна се, повлече се по корем и главата му се удари в дръжката, така че врата му се наби в раменете.

„Мамка му, боли! И то яко!“

Със замъглен поглед, без да може да си поеме дъх, докато кръвта се стичаше в очите му, той успя да се изтегли, но пикапът зави рязко надясно и го притисна към лявата мантинела. После направи рязък ляв завой и го хвърли към дясната мантинела. Докато се мяташе, хвърли един поглед през матираното задно стъкло на колата. Мъж караше, на седалката до него имаше жена. Между тях, впил поглед право в него, облян в сълзи с разширени от страх очи, седеше Боби.

Замаян, с пулсираща глава, Стив сграбчи дръжката и успя да се задържи. Усети, че нещо се движи зад него, и се извъртя. Отзад се търкаляха две стари гуми, навит на руло брезент и две метални кутии с боя.

И едно куче.

Кучето се опитваше да запази равновесие, беше завряло опашка между задните си крака. Огромен жълтеникавокафяв помияр със сплъстена козина, смесица между ротвайлер и немска овчарка, реши той. Кучето му се зъбеше, сякаш му беше отмъкнал пържолите.

— Хей, приятел! — извика Стив, като протегна ръка, за да покаже колко дружелюбно е настроен.

Кучето приклекна на задните си крака, готово да скочи. Козината на врата му настръхна.

Като не го изпускаше от око, Стив отвори капака на багажника. Чукове. Отвертки. Бормашина. Кутия с гаечни ключове, дълга половин метър. Би предпочел бейзболна бухалка, но и гаечен ключ щеше да свърши работа. Зад него кучето лаеше още по-настървено и заплашително.

Вече имаше насрещно движение и пикапът престана да криволичи. Като обърна гръб на кучето, Стив се наведе към вратата от страната на шофьора и се протегна максимално напред, стиснал здраво гаечния ключ в лявата си ръка. Точно когато замахваше назад, чу нокти да драскат по ламарината. Секунда по-късно, докато стоварваше ключа със всичка сила, усети зъбите на кучето да се впиват в задника му.

— Мамка му! — извика Стив, когато прозорецът се разби.

— Мамка му! — извика и шофьорът в кабината.