Школа за магии (Книга първа)

Вдясно играеха семейство Бил и Джоан Хорган. Той работеше в Чуждестранната служба по селскостопанските въпроси, а тя преподаваше в английско — американското училище. С тях бяха и двете им дъщери. Бил и Джоан му махнаха весело. Момичетата изглеждаха отегчени и безучастни. Холис се сети, че едната често изпадаше в истерия и започваше да плаче.

Две писти по-нататък играеха войничета с цивилни дрехи. Патрулите от военноморската пехота в посолството бяха около двайсетина. Избират ги според ръста, телосложението, интелигентността и външния им вид, помисли Холис. Според изискванията за морската пехота те не бяха женени. Това бе предизвикало някои проблеми, най-вече скандала в старото посолство по повод на сексуалното им поведение.

Според Холис Русия променяше хората повече от която и да е друга страна, където бе работил. Идваш един човек, а си тръгваш съвсем друг. Който и да е американец тук — било то турист, бизнесмен или служител от посолството — е център на внимание и обект на непрекъснато наблюдение както от страна на обикновените граждани, така и от страна на държавата. Събуждаш се под напрежение, живееш под напрежение, лягаш си под напрежение. Някои, като Катрин например, избягаха. Едни грохнаха, други станаха някак странни, трети предадоха страната си, а четвърти — като Лиза — прегърнаха руската мечка и започнаха да танцуват с нея, което всъщност, помисли Холис, е може би единственият начин да не си тръгнеш оттук безкрайно разочарован.

Залата за боулинг беше предназначена и за бомбено скривалище и Холис понякога се питаше дали ще дойде ден, когато ще наблюдава автоматичното зареждане на кеглите, докато чака американско ядрено нападение да унищожи Москва над главите им.

Сет Алеви се приближи и седна до него. Клатеше леда в уискито си и оглеждаше четирите жени.

— Точно така — каза най-после той. — Не сме в Канзас. Ние сме под Смарагдовия град.

Една от секретарките хвърли топката, подскочи от радост и стисна ръка на съотборничката си.

— Искаш ли да изиграем някоя и друга игричка? — попита Холис.

— Не, нямам настроение.

Шумът тук бе доста силен и Холис знаеше, че ако има подслушватели, поставени по време на строежа на посолството, те не можеха да уловят нищо; това се отнасяше и за дистанционните микрофони в заобикалящите ги сгради на службите на КГБ. Холис смяташе, че точно затова Алеви обичаше да си устройва срещи тук. Другата причина, поради която Алеви не бе определил срещата в някоя от обезопасените стаи горе, бе подозрението му, че тези стаи се подслушват от разузнавателните служби на Държавния департамент. Като главен шеф на ЦРУ в Москва, отговарящ за цялото американско разузнаване в Съветския съюз, Сет Алеви нямаше желание да бъде подслушван от някаква си дребна организация като разузнавателните служби на Държавния департамент. Той гледаше с пренебрежение дори на управлението на военното разузнаване, към което принадлежеше Холис. Що се отнася до КГБ, Холис смяташе, че Алеви ги възприема с малко по-друга нагласа, защото те не се правеха на негови приятели.

— Аса появи ли се? — попита Алеви.

— Да.

— Може ли да ни помогне с нещо?

— Мисля, че да.

— Защо мислиш така, Сам?

— Просто нюх.

— Предполагам, че не си изложил на опасност един от най-силните ни козове в Съветския съюз, като си го викнал на лична среща само заради собствения си нюх.

— Аса е от военновъздушните сили на Съветския съюз. Додсън е — или е бил — от военновъздушните сили на Съединените щати. Направих го заради това.

— Не звучи много убедително. А сега, след като вече сме сами, защо не ме осведомиш за всичко, което ти каза онова френско семейство, а сетне и за онова, което си правил и видял на отиване в Можайск. Разкажи и за срещата си с Аса тая вечер — дори и онова, за което не съм се сетил да попитам.

— Тук вече опираме до съперничеството между различни служби, Сет. Аз отстоявам интересите на собственото си дребно феодално владение. Това ме кара да се чувствам важен и необходим.

— Струва ми се, че ставаме саркастични — каза Алеви. — Добре, известно време ще разследваме случая поотделно. Единственото нещо, за което те моля, е да внимаваш какво говориш пред Пентагона, а аз от своя страна ще направя същото пред Лангли.

— Защо?

— Знаеш защо. Тая работа е толкова голяма, че те ще се опитат да я ръководят оттам. После ще се намесят департаментът и Белият дом и ще трябва да работим по указанията на ония некадърници от подземията на Белия дом. А ние сме тези, които рискуват живота си тук. Нали така, Сам?

Холис не отговори. Алеви добави:

— Ти веднъж вече си рискувал живота си в една война. Не си ли бесен все още заради това? Не искаш ли да си квит с Вашингтон? Не искаш ли евентуално да върнеш някой и друг летец у дома? Знаеш, че те са тук, нали, Сам? И аз знам.

Холис погледна Алеви право в очите и тихо отговори:

— Сет, ще послушам единствено разума и логиката си. Но не се опитвай никога, никога повече да ме манипулираш с този аргумент. Стой далече от миналото ми. Аз сам ще се оправя с това.

Алеви устоя на погледа на Холис, после кимна и отмести очи.

— Окей.

Холис допи бирата си. Алеви стана и отиде до бара, а след малко се върна с още две питиета. Подаде бира на Холис и каза:

— Знаеш ли, мислех си за Аса. Не съм сигурен дали „не пее“. А ти?

Това клише бе добре познато на Холис и то означаваше: „Докажи ми, че твоят човек не тъче на два стана.“

— Винаги ни е снабдявал с най-доброто.

Алеви погледна Холис.

— Така изглежда. Всичко, което ти е подавал като информация, е било засичано и от моите, и от твоите хора. И все пак…

Холис огледа Алеви: безупречно лъснати обувки ръчна изработка, син копринен костюм, риза по поръчка и вратовръзка от фирмата „Либърти“. Сет Алеви харчеше доста пари за хубави дрехи. Но въпреки това, ако някой го познаваше още от Щатите, би казал, че в Москва той се облича по-хубаво, отколкото във Вашингтон. Холис подозираше, че блясъкът на облеклото му бе просто начин, по който Алеви искаше да дразни руснаците. Доколкото му бе известно, Алеви бе единственият мъж, който някога се бе появявал в Болшой театър в смокинг. Всъщност Холис бе убеден, че Алеви притежава единствения смокинг в цяла Русия.

— Информацията на Аса е супер, но той може да ни подготвя някой гаден номер. Може да си му дал картбланш, ако си споменал нещо за Бородино — каза Алеви.

— Тая възможност винаги е налице.

Холис се бе загледал в четирите жени от обслужващия персонал. Онази с надписаната тениска метна топката накриво и изруга. После вдигна блузката и избърса с нея потта от лицето си, а коремът й се оголи.

— Твърд тумбак.

— Какво? — вдигна очи Алеви. — А-а!

— Как се оправяш сега със секса, Сет?

— Това е доста личен въпрос.

— Не, това е служебен въпрос.

— Ами… не трябва да ти напомням, така както всекидневно се напомня на войничетата, че местните девици са ни забранени. Същото важи и за съпругите на колегите тук, поне на теория.

— На теория.

— В момента — продължи Алеви, без да обръща внимание на забележката му — в посолството има точно трийсет и две неомъжени жени и може би двайсет от тях, или там някъде, имат вече някакви установени връзки.

— Така ли? Откъде знаеш?

— Водя досиета на всички тук. Не е ли отвратително?

— Без коментар.

— Що се отнася до жените от другите западни посолства, те също са забранени за нас двамата от разузнаването. Не ни остава нищо друго, освен да ухажваме само неомъжени американки. Можеш да пообиколиш баровете, в които се работи с твърда валута, и да намериш някоя свободна американска туристка.

— Правил ли си го?

— Може би да. — Алеви погледна Холис. — Доколкото разбрах, жена ти няма да се връща повече. Въпреки това, докато не получиш официален развод, ще трябва да спазваш правилата. — Алеви се усмихна и потупа Холис по рамото — рядък жест на фамилиарност. — Но ти всъщност все още не знаеш как да живееш като ерген. Твърде дълго си бил женен.