Зелено дайкири

— Измисляш си!

— Не правото печели делата, Вик, а емоциите. Ключът към всяко дело е да намериш верните емоции и да свириш по техните струни.

— Ще получа ли допълнителни точки след лекцията ти?

— Ще получиш допълнителна порция.

Без да разбере, Виктория беше излапала половината ребърца. Добре де, Брус нямаше нужда да знае.

— Господин Джонсън, страхотни са.

— Благодаря, госпожичке — отвърна Кадилак. — А сега опитайте от рачешките опашки. — Той разряза едно хрупкаво златисто топче. Сочни парченца месо се показаха от тънката пържена коричка.

— Едно парченце само — тя го потопи в салса от манго, опита го и примижа от удоволствие.

— Стив е мой човек — каза Кадилак. — Той е борец; И заслужава подобаваща награда.

— Обяд ли? — попита тя, като си взе още една хапка.

— Не, обядът си го плаща.

— Уроци по китара. — Стив разрязваше пая с пластмасов нож. — Кадилак е страхотен музикант. Ритъм, блус, ранен рок.

— Свирил съм по капанчета, евтини ресторанти и барове, където някой може да ти пререже гърлото само щото си го погледнал накриво — каза Кадилак.

— Кога ще ме научиш да свиря блус?

— Някой ден хората ще престанат да те наричат Левак.

— Защо го наричат така? — попита Виктория.

— Защото пиша с лявата ръка — отвърна Стив.

— Това е лъжа — каза Сеси.

— Голяма опашата лъжа — добави Боби.

— Стив прецакал мача в последната минута на Университетските световни серии.

— Чичо Стив е бивш играч на „Кейн“ — поясни Боби. — Играл е в университетския отбор на Маями.

— Не могъл да удари топката — рече Кадилак.

Стив се намръщи.

— Стига, момчета, биваше ме да крада начални удари.

— И дребни пари, доколкото те познавам — каза Виктория.

— Веднъж чичо Стив отбелязал точка от първа база с един удар — гордо обяви Боби.

— Явно ме влече да обикалям непрекъснато в кръг — обади се Стив.

— Вместо да забави втората обиколка, той ускорява, като балансира центробежните и центростремителните сили — продължи разпалено да обяснява Боби.

— Значи си се втурнал да крадеш? — попита Виктория. — Така ли?

— По-лошо — каза Кадилак.

— Много по-лошо — добави Сеси. — Не се дръж като малко дете, кажи й.

Стив въздъхна.

— Бяхме в Омаха, мач за шампионската титла срещу Тексас. Два аута, края на деветата част, никой в база, водят ни с една обиколка. Имаме троен удар. Аз бях питчър, имах преднина… и изгърмях.

— Леле Боже! — възкликна Виктория, тъй като не знаеше какво друго да каже.

— Работата е, че спечелих. Но съдията реши друго.

— Аха.

— Честно. Видеозаписът го доказва. Докоснах я. Първият ми сблъсък с несправедливостта.

— Някои от нас са виждали много по-лоши неща — каза Кадилак.

Десет минути по-късно Виктория опитваше пая от сладки картофи и слушаше. Кадилак разказваше на Стив как учил Ти Боун Уокър* да готви морска котка, а Ти Боун Уокър го учил да свири блус на китара.

— И накрая аз свирех на китара доста по-добре, отколкото Ти Боун готвеше.

[* Китарист, наричан „бащата на китарната инвенция“. — Б.пр.]

Стив слушаше съсредоточено възрастния човек и Виктория се почуди на колко ли хора Кадилак беше разказвал историите с „Мъди Уотърс“. Тогава Стив започна да пее:

— „Аз съм твоят истински мъж…“

Кадилак се смееше и пляскаше с ръка по бедрото си, докато Стив осакатяваше текста и мелодията с фалшивото си пеене. Погледна я и подкара строфата за мъжа, който карал красавиците да скачат и крещят, но после забрави думите и започна да си измисля. Така както си измисляше и собствени закони.

Трябваше да добави и Кадилак Джонсън към фенклуба на Стив Соломон. Старецът явно беше много привързан към него. Това отново я накара да се замисли дали не пропуска нещо.

„Колко противоречив човек си ти, Стив Соломон.“

Ако се издялкаше нарочно наложеният противен външен облик, може би щеше да се окаже, че вътре има заровени сърце и душа. Сега, докато гледаше как тъмната коса пада върху челото му и очите му блестят от удоволствие, тя видя в него не адвокат, а мъж. Мъж, който може да направи две обиколки, без да спира и да отбележи точка от раз. Мъж, който вече беше заместил един баща и щеше да бъде чудесен баща на собствените си деца. Мъж, който — смееше ли изобщо да си го помисли? — беше страшно секси.

„Ако не бях сгодена…“

Опа! Това пък откъде дойде? Канеше се да заживее щастливо до края на дните си с Брус. Беше извадила късмет, че го срещна. Обичаше толкова много неща у него. Честността, лоялността и уравновесеността му. А Соломон? В добри дни можеше да бъде знаещ и забавен колега. Но в лоши дни продължаваха да се дърпат и да се дърлят като онези кучета в обора на съдия Гридли.

„Охо! Задраскайте тази мисъл, адвокате.“

Накрая двете кучета се бяха оправили в купа сено. По-добре да пропъди всички мисли за Стив Соломон, джафкащи кучета и купи със сено.

Но само няколко секунди по-късно умът й, който си имаше собствено мнение, отново се загнезди мисълта: „Ами ако не бях сгодена…“

Съсредоточи се, каза си тя. Не си мисли за ръцете му, краката му, раменете му…

„О, Боже! Видях го!“

Споменът се върна. Изгубен блян, изплувал от мъглата между съня и пробуждането. Когато часовникът на Брус иззвъня и я събуди тази сутрин, тя се беше притиснала към него и усещаше топлината му. Но мъжът в съня й не беше Брус. Беше Соломон.

Вървяха по плажа, нямаше жива душа, Соломон беше само с една кърпа, както в събота в дома си. В съня си тя дърпаше кърпата и виждаше възбудената му…

_Желязна пръчка._

_Джойстик._

О, Боже, как можеше? Все едно беше изневерила на Брус. Реши да обуздае бунтарски настроената си психика. Съсредоточи се, заповяда си тя.

„Избий Соломон от главата си. Изтръгни го от всяка мозъчна клетка.“

Виктория не се съмняваше, че ще успее чрез силата на волята си да разкара Соломон от съзнанието си. Но как, почуди се тя, обзета от чувство на вина, щеше да успее да овладее сънищата си?

17.

Откраднат удар

На три стъпки от трета база Стив се поклащаше на пръсти с присвити колене и отпуснати ръце. Над игрището се стелеше влажна мъгла и едва се различаваше точката за начален удар.

— Открадни го — прошепна сладък изкусителен глас.

Той не помръдна.

— Кой го каза?

Питчърът хвърли свистяща топка и тя изчезна в мъглата.

— Удар — провикна се невидимият съдия.

— Открадни го заради мен — промърка прелъстителният глас.

Стив се извърна и се взря в мъглата, тя беше там. На трета база. Виктория Лорд беше без бикини! Не носеше нищо надолу от фланелката с надпис „Маями Юнивърсити“ чак до сандалите с високи коркови подметки и оранжеви и зелени каишки.

— Ти си див и необуздан — каза тя. — Затова те обичам.

— Така ли? — смътно усещаше, че сънува.

Още една топка изчезна в мъглата.

— Втори удар!

— Моля те, Стив. Открадни го! — Сирената на базовите пътеки.

Стив потръпна. Ставаше студено, влагата се просмукваше в екипа му. Питчърът замахна и Стив се спусна. Виждаше всичко на забавен каданс през сгъстяващата се мъгла.

Как топката полита.

Кетчърът се мъчи да покрие плочата. Онзи плондер Цинкавич!

Съдията разкъсва маската си. Самият Господин Съдия. Баща му! Стив се наведе, светкавично протегна ръка под пълните крака на Цинкавич, точно тогава ръкавицата се спусна и се стовари върху слепоочието му и се чу трясък както от топка за боулинг, която удря кеглите. Черепът му щеше да се пръсне от болка.

— Аут! — извика Хърбърт Соломон. — Никога няма да станеш толкова добър играч като мен, дрисльо такъв!

— Чичо Стив! — извика Боби отнякъде.

— Момчето е мое! — прогърмя гласът на Цинкавич. — Момчето вече е мое!

— Чичо Стив! — извика отново Боби.

Пулсирането в главата му се засилваше и сега Стив усещаше огромна тежест да се стоварва върху гърдите му.