Патриотични игри

Райън погледна пистолета си. Беше празен — цевта стоеше заключена в задно положение, което означаваше празен пълнител. Джек дишаше на пресекулки. Краката му се огъваха, ръцете му трепереха конвулсивно и кратки, остри вълни от силна болка прииждаха в раненото рамо. Огледа се и зърна гледка, която го накара да забрави болката…

Към него тичаше един войник, следван на няколко метра от полицай. Джек предположи, че той е от охраната на двореца. Войникът беше загубил мечешкия си калпак, но автоматичната пушка с половинметровия щик на цевта все още беше у него. Райън се запита дали пушката е заредена, но реши, че ще му струва много скъпо да разбере това. Този е от охраната, професионален войник от добър полк, и е трябвало да докаже, че е смелчага, преди да го пратят да изкара школата, от която излизаха механичните играчки, по които зяпаха туристите. Може би е добър като морски пехотинец. Как стигна толкова бързо?

Бавно и внимателно Райън протегна пистолета на една ръка разстояние. Натисна бутона за освобождаване на пълнителя и той изтрополи на улицата. След това завъртя пистолета, за да може войникът да види, че е празен. Постави го на тротоара и отстъпи назад. Опита се да вдигне ръце, но лявата отказваше да се движи. През цялото време младежът действаше хитро — с вдигната глава, а очите му се местеха натам-насам, но не изпускаха Райън нито за миг. Спря се на три метра от него, като държеше пушката свалена ниско, с щик, насочен към гърлото на Джек — точно според устава. Гръдният кош на войника се повдигаше, но лицето му представляваше безизразна маска. Полицаят беше изостанал. Лицето му беше разкървено и той крещеше в някакво малко радио.

— Спокойно, войнико — каза колкото е възможно по-твърдо Райън. Не успя да му направи впечатление. — Двама от лошите са повалени. Аз не съм от тях.

Лицето на войника дори не трепна. Момчето си беше професионалист. Райън можеше да прочете мислите му и да разбере намерението му — как по-лесно да забие щика така, че да го изкара през гърба на жертвата си. Джек не беше в състояние да избегне такъв удар.

— Татее, татее, татее! — Райън обърна глава и видя малката си дъщеричка, която тичаше към него покрай спрелите автомобили. Четиригодишното дете спря на няколко метра от него с ужасени очи. Засили се, обви е две ръце крака на баща си и изкрещя:

— Да не си посмял да нараниш моя татко!

Удивен, войникът премести поглед от бащата към дъщерята, а в това време към тях се приближи и Кати — по-внимателна и е разтворени ръце.

— Войнико — каза тя като човек, свикнал да дава нареждания, — аз съм лекар и ще прегледам тази рана. Ето защо можете да свалите пушката. Веднага!

Полицаят сграбчи рамото на войника и му каза нещо, което Райън не можа да разбере. Пушката промени незначително ъгъла си и момчето се отпусна едва забележимо. Райън видя още полицаи, които бягаха насам, и някаква бяла кола с виеща сирена. Ситуацията, каквато и да е тя, беше овладяна.

— Лунатик такъв! — Кати огледа раната безстрастно. На рамото си Райън имаше тъмно петно, от което сивият вълнен плат на новия му костюм ставаше пурпурночервен. Сега цялото му тяло се тресеше. Едва стоеше, а тежестта на Сали, увиснала върху крака му, го караше да се клатушка. Кати хвана дясната му ръка и му помогна да седне на асфалта, като го подпря на колата. Отдръпна сакото от раната и леко опипа рамото. Само че не му се стори никак леко. Кати протегна ръка и извади от задния му джоб кърпичка, която притисна отгоре.

— Не изглежда никак добре — отбеляза тя, без да се обръща към някого.

— Тате, целият си в кръв! — Сали стоеше на един дъх разстояние от него и ръцете й пърхаха като крилцата на малка птичка. Джек искаше да я приласкае, да й каже, че всичко е наред, но не можеше да я достигне, сякаш тя беше на хиляди мили от него, а и рамото му даваше да разбере, че нещата съвсем не бяха наред.

Сега около колата се суетяха десетина задъхани полицаи. Трима с пистолети в ръце оглеждаха събиращата се тълпа. От западната страна на улицата се появиха още двама войници в червени униформи. Приближи се един сержант от полицията. Кати не му даде възможност да каже нищо, защото рязко нареди:

— Повикайте линейка. Незабавно!

— Линейката е на път, мадам — отговори сержантът с неочаквано мек тон. — Защо не ни позволите да се погрижим за тези неща?

— Аз съм лекар — отсече тя. — Имате ли нож?

Сержантът се обърна, свали щика от пушката на войника и се наведе, за да помага. Кати вдигна сакото и жилетката, за да може той да ги среже, а след това му помогна да разрежат и ризата и да освободят рамото. Тя захвърли настрани кърпичката, която вече беше просмукана с кръв. Джек започна да протестира.

— Млъкни, Джек! — Кати погледна сержанта и кимна към Сали: — Махнете я оттук!

Сержантът махна на един от войниците. Редникът пое Сали и нежно я притисна към гърдите си. Джек видя малката си дъщеричка разплакана жално, но всичко му изглеждаше някак си отдалечено. Почувства кожата си студена и мокра — шок ли е това?

— По дяволите! — изруга кисело Кати. Сержантът й подаде дебела превръзка. Притисна я към раната, но докато се опитваше да я завърже, тя почервеня. Райън изпъшка. Изпитваше болка, сякаш някой е забил брадва в рамото му.

— Джек, какво се опитваше да направиш, дявол да го вземе? — запита тя през зъби, докато оправяше превръзката.

— Не се опитвах, а го направих, мамицата му! — изруга в отговор Райън, а внезапно обзелият го гняв притъпи болката. За да изговори всичко това, изчерпа почти всичките си сили.

— Аха — изпъшка Кати. — Е, Джек, кървиш като заклано прасе.

От другата страна на улицата прииждаха тичешком още хора. Изглежда, сто коли със сирени се бяха събрали тук и от тях изскачаха мъже — някои униформени, а други цивилни, — за да се присъединят. Един полицай с по-богато украсени пагони започна да крещи и да нарежда на останалите. Сцената беше впечатляваща. Една отделна, независима част от мозъка на Райън отбеляза всичко това. Ето, той седеше тук е накисната риза, сякаш върху нея са изливали кръв от кана. Кати, чиито ръце бяха покрити с кръвта му, все още се опитваше да нагласи превръзката както трябва. Дъщеря му се задавяше в собствените си сълзи в ръцете на едрия войник, който, изглежда, й пееше песен на непознат за Райън език. Очите на Сали, пълни с отчаяние и мъка, бяха приковани върху него. Независимата част на съзнанието му реши, че всичко това е много забавно, но нова вълна от болка внезапно го върна в реалността.

Полицаят, очевидно взел нещата в свои ръце, се приближи до тях, след като беше огледал района.

— Сержант, преместете го.

Кати го погледна и отговори гневно:

— Отворете вратата от другата страна, по дяволите, аз се боря е кървяща рана!

— Другата врата е заяла, мадам. Позволете да ви помогна.

Райън дочу друга сирена, докато тримата се навеждаха над него. Отместиха го на тридесетина сантиметра встрани и старшият офицер се опита да отвори вратата на колата. Не го бяха преместили достатъчно далеч. Когато вратата се отвори и завъртя, ръбът й удари рамото на Райън. Последното нещо, което си спомни, преди да припадне, беше пълният с болка вик.

Очите на Райън дойдоха бавно на фокус, но съзнанието му беше все още замъглено и в него изплуваха несвързани мисли. За момент му се стори, че се вози в кола. Поклащането встрани, докато колата се движеше, предизвикваше болка в гърдите му, а и далечината се чуваше някакъв атонален звук, който всъщност не беше чак толкова далеч. Стори му се, че видя две познати лица. И Кати беше там — не, имаше някакви хора в зелени дрехи. Всичко беше притъпено освен парещата болка в рамото и гърдите, но като премигна, откри, че всички си бяха отишли. Пак дойде в съзнание, но вече на ново място.

На пръв поглед таванът беше бял и почти еднообразен. По особен начин Райън усещаше, че е под въздействието на наркотик. Разбираше чувствата си, но не можеше да си припомни защо. Необходими му бяха няколко минути, прекарани в лениво концентриране, за да установи, че таванът е направен от акустични плочки, монтирани на бели метални рамки. Някои от плочките имаха петна от вода и му служеха за ориентири. Други пък бяха направени от прозрачна пластмаса за мекото луминесцентно осветление. Нещо беше вързано под носа му и след малко усети някакъв хладен газ да минава през ноздрите му — дали не е кислород? Едно след друго останалите му сетива започнаха да възприемат. В посока от главата надолу по тялото те започнаха да го обследват и с нежелание пращаха сигнали към мозъка. Някакви невидими неща бяха прикрепени е лепенки към гърдите. Усещаше ги на космите си, с които Кати обичаше да си играе, когато беше пийнала. Чувстваше лявото си рамо като…никак не го чувстваше. Тялото му беше прекалено тежко, за да може да го помести дори и на сантиметър.