Патриотични игри

— Не е вероятно, но трябва да допуснем тази възможност.

— Отменете пътуването, Джими. Ако трябва, счупете му крака, отменете го.

— Не можем. Не иска. Разговарях с негово височество онзи ден и му обясних проблема. Той отказва да позволи животът му да бъде манипулиран по този начин.

— Защо ми казваш това? — вдигна очи към тавана Мъри.

— Трябва да го кажа на някого, Дан. Ако не мога пред своите хора, то… — Оуенс махна с ръка.

— Искаш ние да отменим пътуването вместо вас, така ли? — попита Мъри. Знаеше, че Оуенс не може да отговори на този въпрос. — Нека се разберем ясно. Искате нашите хора да бъдат нащрек, защото вероятността за нападение е сериозна, а един от добрите може би е лош.

— Правилно.

— Това няма да накара хората ни да се почувстват истински щастливи.

— Самият аз също не съм много щастлив, Дан — отговори Оуенс.

— Е, Бил Шоу ще има още нещо, за което да мисли. — Хрумна му друга мисъл. — Джими, много скъпа жива стръв се люлее на кукичката.

— Той го знае. А нашата работа е да държим акулите настрана, нали?

Мъри поклати глава. Идеалното разрешение щеше да бъде намирането на начин да се прекрати пътуването, като така проблемът ще се прехвърли обратно при Оуенс и Ашли. Това означава да бъде ангажиран и Държавният департамент. Мъри знаеше, че момчетата в Мъгливото дъно биха отхвърлили идеята. Не върви да отмениш поканата си към бъдещ държавен глава, защото ФБР и тайните служби смятат, че не могат да гарантират безопасността му — щяха да му кажат, че американските служби за сигурност ще станат за смях. Особено като знаят, че отговорността не е на хората в Държавния департамент.

— Какво имаш за Уоткинс? — след малко попита той. Оуенс описа „доказателствата“ си.

— Това ли е всичко?

— Все още ровим, но досега няма нищо по-съществено. Разбира се, всичко може да бъде съвпадение…

— Не. На мен ми се струва, че си прав. — Мъри също не вярваше в съвпаденията. — Но нямате нищо, е което аз бих могъл да застана пред съдебните заседатели у дома. Мислили ли сте да играете само е една боя?

— Искаш да кажеш да променим разписанието ли? Да, мислихме. Но какво от това? Можем да го сторим, да видим дали Уоткинс ще отиде в магазина и да арестуваме и двамата — ако можем да потвърдим, че онова, което става, е това, което си мислим пие. За нещастие така ще пресечем завинаги единствената връзка, която имаме с АОЪ, Дан. Засега следим Кули толкова отблизо, колкото смеем. Той още пътува. Ако можем да открием е кого се среща, тогава може би ще успеем да приготвим една цяла акция. Предложението ти съдържа вариант, но не най-добрия. Знаеш, че имаме време. Разполагаме е няколко месеца, преди да трябва да предприемем нещо толкова драстично.

Мъри кимна, но не толкова в знак на съгласие, а по-скоро с разбиране. Вероятността да се намери и унищожи групата на О’Донъл трябва да е примамлива за Скотланд Ярд. Задържането на Кули би предотвратило това, а то не беше нещо, което могат просто да изоставят. Знаеше, че ФБР би мислило по същия начин.

— Джек, искам да дойдеш е мен — каза Марти Кантор. — Не приемам никакви въпроси.

— Какво? — попита Райън и получи обвинителен поглед. — Добре, добре. — Събра папките, по които работеше, и ги заключи в шкафа си, а след това взе якето си. Кантор го поведе покрай ъгъла към асансьора. След като пристигнаха на първия стаж, той бързо тръгна на запад към пристройката зад сградата на щаба. След като влязоха в новата постройка, минаха през пет охранителни поста. За Райън това беше рекорд на всички времена и той се зачуди дали Кантор не е трябвало да препрограмира компютъра за контрол на пропуските, за да го вкара в тази сграда. Десет минути по-късно се намираха на четвъртия етаж в стая, която имаше само номер.

— Джек, това е Жан Клод. Той е един от френските ни колеги.

Райън стисна ръката на човека, който беше е двадесетина години по-възрастен от него, а лицето му притежаваше израз на цивилизована ирония.

— Какво става, Марти?

— Професор Райън — каза Жан Клод. — Информираха ме, че вие сте човекът, на когото трябва да благодарим.

— За какво… — Райън се спря. Французинът го поведе към един телевизионен монитор.

— Джек, това все едно че никога не си го виждал — каза Кантор, когато на екрана се появи картина. Трябва да беше от спътник. Райън веднага се досети за това, съдейки по ъгъла на наблюдение, който много бавно се променяше.

— Кога? — попита той.

— Снощи, към три сутринта по нашето часово време.

— Правилно — кимна Жан Клод, чиито очи бяха фиксирани в екрана.

Райън си помисли, че това е лагер 20. Онзи, който принадлежеше на „Пряко действие“. Разстоянието между бараките му беше познато. Според инфрачервената картина три бараки бяха с включено отопление. Яркостта на топлинните сигнали показваше, че температурата при земята трябва да е била около градуса на замръзване. Зад една дюна на юг от лагера бяха паркирани два автомобила. Джек не можа да различи дали това са джипове или малки камиони. При по-внимателно взиране се виждаха две фигури, които се придвижваха на студения фон: хора. От начина на движение се разбираше, че са войници. Той преброи осем, разделени на две еднакви групи. До една от бараките имаше по-ярка светлина. Изглежда, там стоеше някакъв човек. „Три сутринта, когато телесните функции са най-бавни.“ Несъмнено някой от охраната на лагера пушеше и се стараеше да остане буден. Райън разбра, че това е грешка. Огънят от кибритената клечка му пречеше да вижда добре. „Е, какво пък…“

— Сега — каза Жан Клод.

Откъм един от осемте натрапници се видя кратко проблясване: странно беше да го види човек, но да не го чува. Райън не можа да познае дали в резултат на това постовият се помести, но цигарата му със сигурност го направи, като отхвръкна може би на два метра, след което остана неподвижна. „Това е убийство — помисли си той. — Господи, какво гледам!“ Осемте бледи силуета се приближиха до лагера. Най-напред влязоха в бараката на охраната — тя винаги беше една и съща. След миг отново излязоха. Отново се построиха в две групи от по четирима, като всяка от групите се насочи към „осветените“ постройки.

— Кои са войниците? — попита Джек.

— Парашутисти — просто отговори Жан Клод.

Тридесет секунди по-късно някои от хората отново се появиха. След още минута се показаха и останалите — Райън видя, че бяха повече, отколкото когато влязоха. Двама от тях, изглежда, носеха нещо. След това в кадър се появи още нещо. То представляваше ярко петно, което заличи част от картината — хеликоптер, чиито двигатели светеха като огън на инфрачервената картина. Картината се влоши леко и камерата се дръпна назад. Появиха се още два хеликоптера. Един кацна близо до джиповете и те бяха вкарани в него. След това той се вдигна във въздуха, а другият се понесе близо до земята, като в продължение на няколко мили заличаваше следите от автомобилите със струята си. По времето, когато спътникът загуби визуалния си контакт с мястото, всички си бяха отишли. Цялото упражнение беше отнело по-малко от десет минути.

— Бързо и чисто — въздъхна Марти.

— Хванахте ли я? — попита Джек.

— Да — отговори Жан Клод. — И други петима. Четирима от тях са живи. Преместихме всички, включително и пазачите на лагера, които, със съжаление трябва да кажа, не оцеляха. — Съжалението на французина беше добавено само като признак на добро възпитание. Лицето му показваше какво изпитва.

— Ранен ли е някой от вашите хора?

Отговорът беше съпроводен с развеселено поклащане на глава:

— Не. Всички спяха. Един бил с пистолет до леглото си и е направил грешката да посегне към него.

— Вие сте измъкнали всички, дори и охраната на лагера?

— Разбира се. Сега всички са в Чад. Живите ги разпитват.

— Как уредихте това да бъде заснето от спътника?

— Просто щастливо съвпадение. — Отговорът беше придружен с вдигане на рамене.