Заврщането на резидента

Жената на дипломата още не беше стигнала купата сено, в чиято сянка стоеше мерцедесът, когато на шосето се появиха две коли, идващи от Москва с еднаква скорост. Те свиха към ливадата направо през канавката.

През целия път на Мария не й даваше покой мисълта как ще се срещнат бащата и синът. Сашко познаваше баща си от единствената снимка, която Павел Синицин по молба на Мария беше донесъл преди седем години. Мария увеличи снимката, даде да я ретушират и я окачи на стената в стаята на момчето. Но тя не знаеше дали Михаил е получил снимката на Сашко, която беше изпратила чрез Павел, и дали я носи със себе си.

Дълги години тя беше принудена да крие от Сашко истината за баща му, измисляше най-различни романтични истории за опасната работа на Север, но синът растеше и на нея й ставаше все по-трудно. И все повече растеше чувството за неволната вина пред сина. Особено болно й стана веднъж, когато Сашко се прибра разплакан от двора и разказа, че другарчетата не му вярват, казали му да не съчинява приказки за Севера и че всичко това е лъжа и че той няма никакъв законен баща. Мария се постара да му обясни, че тези момчета не са добри, те повтарят приказките на лошите възрастни и не си струва да им обръща внимание. Тя го уверяваше, че ще дойде ден, в който Сашко непременно ще види своя баща, а баща му ще го прегърне и ще го целуне.

И ето че този ден настъпи, дойде дългоочакваната минута. Влакът тракаше с колелата към Рижката гара.

Сашко, хванат за дръжката, се беше повдигнал на прозореца. Прегърнала го през рамото, Мария стоеше до него.

На перона имаше малко посрещачи.

Мария видя Михаил, преди той да я забележи. Сърцето й тупкаше често-често и тя чуваше този звук. В погледа на мъжа, който тичаше от прозорец на прозорец, тя почувствува тревога — вероятно той се страхуваше, че няма да пристигнат, нещо ще ги задържи.

След това и Михаил ги видя, замаха с ръка, усмихна се и закрачи наравно с прозореца. И тогава Сашко изведнъж закрещя?

— Татко! Татко!

И така силно се притискаше към стъклото, че носът му се сплеска и побеля.

Влакът спря. Мария изпревари нетърпеливите съседи по купе и след Сашко бързо се добра до изхода.

Михаил грабна с дясната ръка Сашко, с лявата пое куфара от Мария.

Тя прегърна Михаил и сина си. Тримата стояха вкупом и плачеха.

Пасажерите минаваха покрай тях и ги поглеждаха с някакво снизходително разбиране. Но пасажерите не можеха да ги разберат, тъй като не знаеха колко дълъг път беше изминат, преди да се прегърнат тези близки един на друг хора.

Глава 28

Разказът на Светлана Сухова

Неврохирургът, който направи операция на черепа на Светлана Сухова и след това я лекуваше, беше опитен лекар. В началото се въздържаше да обнадеждава Вера Сергеевна за скорошно и пълно оздравяване на дъщеря й, тъй като самият той не беше уверен в това. Имаше основание да се съмнява във възможността от пълно възстановяване на някои функции на травматизирания мозък. Наистина той разчиташе на мощните компенсационни ресурси на младия организъм, но много неща изглеждаха проблематични. На третия месец от лечението обаче стана ясно, че скоро може да се очаква окончателно поправяне, за което той с голямо удоволствие съобщи на Вера Сергеевна.

В началото на август се възстановиха зрението и слухът на Светлана. След една седмица тя започна да говори. До неузнаваемост отслабнала за месец и половина, през което време я хранеха венозно, тя бързо започна да пълнее. Към края на август й разрешиха да стане от леглото. В средата на септември Вера Сергеевна прибра дъщеря си от клиниката. Прибраха се в къщи пеша — така поиска Светлана…

За приключване делото на Кутепов не достигаха само показанията на потърпевшата.

Майор Семьонов поговори с лекаря, който го увери, че тя е готова да дава показания, това няма да навреди на здравето й.

Като покани подполковник Орлов при себе си, Семьонов изпрати кола за Светлана.

Те не знаеха как изглеждаше Светлана до случилото се, но сега видяха висока стройна девойка, може би малко пълничка за годините си. Тя гледаше уверено. Явно физическата травма не беше причинила психическа травма.

Разговорът беше дълъг. Светлана разказваше, Семьонов и Орлов слушаха, от време на време питаха по нещо. Ето основната част от разказа на Светлана:

„Ние с Галя Нестерова с такова нетърпение чакахме пролетта на седемдесет и втора, просто брояхме дните, когато ще се стопли. Имахме много хубави дрехи. Разбира се, можехме да ти носим и през зимата, но едно е да носиш велурен костюм и отгоре зимно палто, а друго е без палто. Имахме и много допълнения към тоалетите — Пиетро ги избираше с вкус и в различни стилове.

Виктор Андреевич три пъти ходи до Италия през зимата и ни надонесе толкова неща, че не знаехме къде да ги денем, къде да ги скрием. Наложи се да включа и нашата Таня Балашова от универмага. Тя живее сама, без родители, при нея можехме да оставим някои вещи и там да се преобличаме. Разбира се, когато трябваше да скрием нещо, наставаше голяма суетня, но какво да се прави? Жалко беше да продаваме вещите. Ние не сме спекулантки.

Все пак майките ни подушиха нещо. Честно да си кажа, моята я лъжех. Тя в началото вярваше, че взимам назаем, а след това взе да се замисля: колко ли дългове съм натрупала? И кой е този добряк да ми дава с хиляди, а кога ще си ги получи, не е известно? В края на краищата съчиних една история със стария поклонник. Предлага ми да се женим. Всички подаръци са от него.

В общи линии с майка ми се оправих, тя е добричка, никога не е била заядлива, а Галината майка е друга. Но се оказа, че ние с Галя напразно сме обвинявали Олга Михайловна, в случая тя се отнесе с голямо разбиране. Мислехме да й обясним за моя поклонник и задграничните подаръци, но щеше да се получи голяма бъркотия, както се изразява Льоша, тоест абсолютно безполезно ще бъде, няма да разбере. А тя всичко прекрасно разбра, когато Галка й разказала моята история.

Да, бях забравила за онзи пръстен. Галка съчинила пред майка си, че родителите на една позната студентка се разболели, трябвало да заминат да се лекуват цяла година, а нямали пари и ето че решили да продадат пръстена. Олга Михайловна не искала да го купи за седемстотин рубли, казала, че ще бъде кражба от нейна страна. Тя много добре разбира скъпоценностите, като истински бижутер. Но не зная защо не й е дошло наум да попита защо тези родители не дадат пръстена в оказион. Изобщо тя е странен човек, могла е да не помисли за това. Изобщо тя казала, че по-честно ще бъде да им предложи поне деветстотин рубли, Галка нямала нищо против, взела деветстотин, дадохме на Виктор Андреевич седемстотин и двеста оставихме за себе си.

По това време ние с Льоша отново се сдружихме, макар че, като ме видеше с чуждестранни дрехи, веднага започваше да ме дразни. А аз не обичам това. На него му беше забавно, можеше да му се прости. И ето че аз го поканих да се позабавляваме, разбира се, с онези пари, а той едва не ми ги хвърли в лицето. И тогава отново се разделихме. Да си кажа правата, и мене, и Галка ни беше срам заради тези две стотачки, само ги мятахме в чантите, и когато ги изхарчихме — забравихме и пръстена, и тези нещастни пари. Мислех си, никого не сме излъгали. Виктор Андреевич сам поиска седемстотин, Олга Михайловна сама даде деветстотин, разликата си поделихме. Няма да ги хвърлим, когато ни ги дават. Може би не съм права, не зная, но тогава не мислех за това. Друго ме занимаваше повече. Ето какво.

Представете си, живее момиче като момиче, не по-лошо от другите. И изведнъж при нея идва красив младеж, чужденец, обяснява й се в любов и на другия ден си заминава. Тя изобщо пет пари не дава за него въпреки красотата му, но той изведнъж започва да й изпраща колети в знак на любов, а в писмата си пише, че просто умира от мъка.