Армагедони (Антология)

Обърна се и започна да се отдалечава назад към бронираната кола.

Пътуването назад към жилището беше зловещо и изпълнено с онова шоково усещане, което човек получава непосредствено след тежко нараняване, когато светът изглежда далечен и невъзможен. Не бих могъл да си представя какво би се случило, ако тя се бе опитала да ме удари с брадвичката.

Подобно на нещо от един от онези проклети глупави стари филми.

Например за първата експедиция до Марс, който бе направен преди почти сто години. Филмът, в който ремонтната група излиза върху корпуса, когато започва „метеоритната буря“. Има едно перване като от куршум. Вътрешността на шлема на този човек се осветява, показвайки слисана физиономия, изкривена в агония. После светлината угасва и той е мъртъв. Лицевото прозорче помръква до черно.

Точно като това.

Нашите скафандри поддържат налягане само няколко милибара по-високо от околната среда на Титан посредством хелиев баласт. Може би, ако тя прореже моя скафандър, ще се получи искра и… Представих си как тичам към бронираната кола и изхвърлям ивици бавен син пламък.

— Предполагам… — каза тя.

Нищо. Навън небето бе тъмнокафяво и набраздено от златни ивици, толкова добре осветено, колкото е винаги небето на Титан. Някъде там, горе, сърпът на Сатурн ставаше все по-малък, сгъстяваща се сянка падаше върху пръстените му. Човек би могъл да каже къде е слънцето, едно малко искрящо петно в небето, подобно на парченце пиритна мъгла.

— Продължавам да се опитвам да мисля за начини, по които това би могло да бъде някаква фантастична химическа реакция — заговорих. — Имам предвид органична химия…

Тя се изкикоти, от което кожата ми настръхна.

Обратно в жилището, без скафандрите си, седнали край масата в безформените си комбинезони, ние ядяхме толкова стари „караванни хъмпбъргъри“, че месото имаше вкус на филтърна хартия, питките бяха твърди като пластмаса, а пържените картофки сигурно бяха размразявани и замразявани отново най-малко веднъж в тяхната история.

Твърде много тишина. Кристи седеше и четеше рекламите върху гърба на хъмпбъргърната опаковка. Нещо за някакво състезание, в което ако запазиш опаковката и събереш четири подобни, можеш да спечелиш „научна ваканция“ на Лунната база.

Измъкнах опаковката изпод пръстите й и погледнах ситния шрифт. Датата на екскурзията е била седем седмици преди катастрофата. Господи. Казах:

— Може би спечелилият тази екскурзия е още жив.

Или може би, знаейки какво предстои да се случи, те просто са го изпратили да си умре у дома.

Кристи ме гледаше втренчено с големите си и неразгадаеми очи.

— Възнамеряваш ли да ми разкажеш за цветните създания?

Мълчание, после тя бавно поклати глава.

Улових се, че мисля за начина, по който изглеждаше преди два часа, предлагайки ми добродетелта си като… по дяволите. Като героиня от онези глупави романтични видеофилми, които Лайза гледаше винаги, когато ние… сега в главата ми няма нищо, освен Кристи с нейния комбинезон с отворен цип, висящи навън цици и очи, умоляващи ме да…

Почувствах лицето ми да се отпуска в кратка усмивка.

— На кого възнамеряваш да кажеш? — попита тя с присвити очи.

— На никого. Мисля, че… преразгледах твоето предложение. — Собственото ми хилене прозвуча нервно.

Лицето на Кристи потъмня и тя сведе очи, премрежени от гняв. После каза:

— Аз… аз не съм проститутка.

Не… Внезапно осъзнах мащаба на нейния подкуп, какво може би й е коствало да направи това предложение.

И тогава си представих нас двамата, притиснати на малкото легло, може би проснати на пода на жилището, избутали настрана боклуците, за да освободим достатъчно голямо пространство.

Чувстваше ли как дишането ми става учестено?

Наистина ли?

Нямаше начин да разбера.

— Извинявай — казах. — Просто се опитвам да… облекча нещата. Разбираш. Искам да кажа… когато те видях с онзи пикел…

Тя бавно кимна.

— Наистина ли няма да кажеш на никого?

Свих рамене.

— Какво значение има това?

Притворени очи. Кристи пазеше нещо за себе си.

— Възнамеряваш ли да ми кажеш?

Дълъг неясен поглед. Решаваше какъв вид лъжа може да поиска да ми каже. Мълчанието се проточи, след което последва същото леко тръсване на главата.

— Добре — въздъхнах. После се обърнах и започнах да си обличам скафандъра, а тя седеше и ме наблюдаваше. Всеки път, когато я погледнех, лицето й изразяваше нещо и тя сякаш искаше да го разкрие, каквото и да бе то.

Всеки път, когато видеше, че я гледам, лицето й се затваряше като врата.

Щом облякох скафандъра си и го херметизирах, излязох през шлюза и тръгнах по своя път.

През цялото дълго пътуване обратно се опитвах да разсъждавам рационално за случилото се, но не можех. Всичко, което идваше в главата ми, беше: „Какво може да промени това сега?“ и „Защо тя е толкова умислена?“

Беше достатъчно загрижена, за да вдигне брадва и да си помисли, че трябва да разцепи главата на обречения мъж.

В цялата вселена бяха останали живи по-малко от две хиляди души. Рано или късно всички щяхме да умрем, когато техниката започнеше да се поврежда, когато числеността ни намалееше, резервните части се свършеха… когато всички полудеехме и се втурнехме с викове чисто голи към въздушните шлюзове.

Представях си как разхерметизирам бронираната кола, отварям вратата на шлюза, как се изправям на крака, поемам дълбоко от противния въздух и… по дяволите. Не мога дори да си представя как би могло да изглежда това.

Също като да седиш на електрическия стол със сърце в гърлото и със сетива, магически нащрек, чакащ щракването на включвателя, краткото бръмчене на проводниците и… и после какво?

Не знаем.

Странно. Само преди един ден, точно вчера, аз си мислех, че зная. Мислех си, че нямам нищо против, когато дойде времето… да.

Подобно на Джими Торнтън и неговия нож. Точно по същия начин.

Мислех да взема една купа с добре стоплена вода и, както си седя на леглото съвсем сам с купата между краката, пъхнал ръцете си и ножа под водата, да направя тези деликатни безболезнени порязвания, наблюдавайки образуването на червените облаци.

Може би ще бъде нещо подобно на заспиване, хм?

Джими приличаше на заспал, когато го намериха. Дори не бе разплискал водата, загубвайки съзнание.

Превалих билото на последния хълм преди базата и на хоризонта се появи Боунстелският космодрум. Паркирах бронираната кола върху широк равен корниз в началото на приближаващото се дефиле, питайки се защо, по дяволите, кожата ми бе започнала да настръхва.

ТЛ-2 беше на площадката за излитане, изправена, заредена догоре с гориво и с извисяващ се към небето корпус. На Земята подобна ракета е заобиколена винаги от падаща кондензна мъгла. Тук, където подгряващите елементи се използват за предпазване на горивото от желиране, се получаваше тясна, леко вълнуваща се струйка, най-често термално изкривяване, която се издигаше право нагоре.

Днес тя се издигаше само на неколкостотин метра и после беше отрязана от ножицата на вятъра.

Докато наблюдавах, двигателите се запалиха, мехур синя светлина набъбна между устройствата за кацане и тъмната конусна форма започна бавно да се издига. Имаше едно внезапно сложно разцъфване на червено-оранжев пламък, когато свръхподгретият водород започна да влиза в реакция с атмосферните съставки.

Пламъкът беше дълъг красив синьо-бяло-жълто-червен език, извиващ се като вихрушка, докато се изкачваше на фона на оранжево-кафявото небе, минавайки първо през един прозирен син облачен слой, после през друг, след това започна да изчезва, превръщайки се в дифузна светлина и накрая в нищо.

Знаех, че ракетата се отправя към Енселадус¹⁰, където бяхме открили няколко милиона литра хелий, уловени в стара клетка от лед-9. Ценният газ бе едно от няколкото неща, които не можехме да направим или изкопаем на Титан.