Армагедони (Антология)

Командирът Болтано продължил да предава, продължил да говори спокойно с дълбок бавен глас, сякаш не ставало нищо необичайно, насочвайки своята ръчна камера от прозореца на командния модул. Скалите ставали все по-големи, докато не можело да се види нищо друго. Гласът му секнал с изсумтяване, а камерата направила внезапно бързо отклонение точно преди картината да се превърне в атмосферни смущения.

„Годард“, все още на разстояние няколко дни, заснемал всички тези чудесни видеокартини на последователните сблъсъци, но експлодирал, когато се опитал да спре. Мисля, че до времето, когато „Оберт“ се прибрал у дома, два месеца по-късно, нещата малко са се били уталожили.

Стигнахме до брега на морето, спускайки се по дълъг детритов склон, и се изтеглихме нагоре до изследователската платформа, която приличаше малко на един от онези старомодни безпилотни ландери⁶, някои от тях чак от 1970-те, които можете да видите пръснати по повърхността на Марс.

Отвъд нея хоризонталната пуста повърхност на Восъчното море се простираше като безкрайна маса, докато се загубеше в ниската тъмночервена мъгла. Зад нас изящно набръчканото лице на терминала на Тера Нурса се извисяваше като завеси със синия цвят на метличина, най-вече от изложен на открито воден лед. Натрошени ледени парчета се нижеха с въжета от полимери с цвета на праскова и черни асфалтови нишки през брега, на който стояхме.

Долу, до средната основа за измерване, небето на Титан е наистина оранжево, тъмнооранжево дори през нощта, с единствено блясъка на Сатурн за светлина, и изглежда ужасно далеч над главите.

Кристи ме търсеше с лице, от което през визьора на скафандъра й не се виждаше повече от загатнати очи.

— Може ли да започваме? — попита тя. — Бих желала да се върна към работата.

— Разбира се.

Странно нещо. Стари снегомобилни батерии бяха пръснати като ограда по периметъра около пакета уреди. Те стояха в бреговия „пясък“, наклонени под разни ъгли подобно на така голям брой мълчаливи стражи. Докато ми показваше какви са повредите, тя продължаваше да гледа настрана, взирайки се в брега отвъд.

Започнах работа по нейните проблеми. Бяха лесни за оправяне. Състояха се най-вече от пробити кондензатори и други подобни. Поставях в куфарчето си с инструменти всеки повреден компонент, след като го подменях. Обикновено изхвърляхме тези неща, но… е, някой може да измисли как да ги поправя по един или друг начин. Съвсем сигурно е, че не възнамеряваме да правим нови тук. Поне за доста дълго време, дори ако…

Лунната база продължава да говори за произвеждане на компоненти, но това е просто като пикаене срещу вятъра. Наблюдавайки този видеорепортаж, моят приятел Джими Торнтън, който пристигна със същия полет, с който пристигнах и аз, и бе определен по график да се върне у дома заедно с мен, коментираше, че в срутените, полустопени складове на Земята сигурно има в изобилие добър хардуер.

Разбира се. Вероятно бихме могли да пренасочим някой венериански ландер и да го върнем към НОО. Щяхме да измислим къде да го приземим, да вземем онова, от което се нуждаем, и да си го приберем.

По-късно същата нощ Джими се самоуби с един универсален нож, без да остави никаква бележка.

Може би е мислил, че няма да ми липсва.

Може би е мислил, че скоро ще го последвам.

Кристи ме наблюдаваше как работя. Сигурно не ми се доверяваше, че разбирам от тези работи. Учените са си такива. След известно време тя се отдалечи и докато работех, можех да забележа скафандъра й да се носи по брега, бял на фона на пейзажа на Титан, отвъд пръстена на изоставените хардуерни стражи.

Трябваше да спасим още нещо. Повредените батерии бяха съвсем лесни за поправка особено когато наоколо има изобилие от химикали.

Завърших, обърнах се и я наблюдавах известно време.

Гърбът й бе под ъгъл към мен. Тя се движеше по периметъра полуизвърната и гледаше в земята. От време на време правеше бърза крачка встрани и навън от периметъра, сякаш да танцува като дете. После стоеше и наблюдаваше.

Побъркваш ли се вече, д-р Мейтнър?

Ами, може би да. Повечето от учените просто продължаваха да си вършат работата, да събират данни, да ги тълкуват точно както… добре. Техниците продължаваха да си вършат работата, защото ако не го правят, всички незабавно ще умрем.

Тя стоеше обърната напълно с гръб към мен с ръце на кръста и гледаше към морето. Там, над повърхността му, имаше слой лека мъгла. Восъчното море прилича малко на езерото Мичиган, наблюдавано от Чикаго в студено ноемврийско утро.

Тръгнах към нея в полумрака, питайки се в каква ли посока биха падали нашите сенки, ако имахме такива. Мисля, че видях нещо точно зад нея, жълто петънце върху восъчната ледена кора. Мърдаше ли? Някаква вълничка, причинена от температурен градиент в плътен въздух? Бе трудно да се каже. То… жената направи бърза крачка напред и стъпи право в жълтата локвичка, която изчезна като мираж.

На известно разстояние от едната страна, може би извън ограниченото от скафандъра й периферно зрение, имаше друго петно, червено, с малко син нюанс. Докато наблюдавах, то започна бавно да се дипли, движейки се в посоката на хардуерната платформа и паркираната бронирана кола. Насочваше се към една точка по средата между двете най-близко стоящи батерии. Когато направих крачка към него, нещото се отдръпна, следвайки дълга крива.

Чух в микрофоните си приглушено ахване.

Кристи мина бързо покрай мен, запътена към него със стандартното за ниска гравитация подскачане като кенгуру. За секунда червената вълничка остана неподвижна. После, точно когато тя стигна до нещото, то сякаш се разтвори в пясъка.

— Какво, по дяволите, става тук? Какво е това нещо?

Тя се обърна, за да ме срещне с бледа кожа около очите й зад лицевото прозорче на скафандъра и ръце зад гърба, подобно на непослушно дете, хванато по време на пакост.

Стоях неподвижно, вцепенен от ужаса в очите й. Много хора полудяват тези дни. Никой не трябва да се изненадва.

— Добре ли си?

Тя кимна в скафандъра, вдигайки и свеждайки поглед.

— Разбира се. Разбира се, аз… те са… — Погледът й се отмести от моя, обгърна за секунда пейзажа зад мен, но аз се страхувах да се обърна и погледна. — Те са един вид… с някакъв сложен восъчен полимерен строеж. Очевидно се образуват в разделящата повърхнина между Восъчното море и Тера Нурса. Просто на брега, въпреки че открих няколко под ледената кора на морето. — Кристи внезапно млъкна, стисна за момент здраво очи и гледаше настрана от мен, когато ги отвори отново.

— Какво ги кара да се движат?

— Нашата отработена топлина. — Пауза, стрелкащ се поглед и после: — Направих някакъв уред със студена течност, който показва, че те обикновено текат по дължината на пукнатини от приливни удари в брега.

Бродеща слуз.

— Защо ти… — Всичко, което можах да направя, бе да махна с ръка. Криеше от мен? Как бих могъл да попитам това и да продължа да изглеждам… че съм с разума си?

Последва дълга пауза, изпълнена с моето сърцебиене и стона на далечния вятър. После тя каза:

— Още не съм готова… за публикуване.

Опитах се да си замълча, но не успях.

— Публикуване ли? Кристи, тук няма нищо… Искам да кажа… уф.

— Млъкни! — отсече тя с блестящи очи.

Почувствах за кратко в скафандъра да ме избива студена пот.

— Разбира се. Извинявай. Аз… хм. Разбира се.

В бронираната кола тя мълча по време на целия път, сякаш бе престанала да съществува.

Подхождайки от юг към база „Аланхолд“, пристигате в космодрума „Боунстел“ на около дванайсет клика извън нея. Това е мястото, където на 20 април 2048 година за пръв път е било осъществено пилотирано кацане, въпреки че когато две години по-късно пристигна втората експедиция, тя донесе компонентите за нова база, отдалечена на известно разстояние. Добра идея, като се имат предвид замърсяването, рискът от експлозия и всичко останало.