Армагедони (Антология)

Обядът мина спокойно. Рой яде с голям апетит, като си поиска допълнително от всяко блюдо. Госпожа Крамър беше весела, както винаги, но всички останали бяха унили. Дори Абнър изглеждаше потресен от схизмата, току-що разцепила неговата черква. След приключването на обяда Абнър се изправи и започна да се моли на глас. Братята, с отчаян вид, продължиха да седят на масата. Някои слушаха молитвите на Абнър, други — не. Абнър, размахал ръце към големите почернели тавански греди, вече се бе изпотил от напрежение, когато в помещението влезе Питър и след известно колебание се опита да привлече погледа му. Когато стана ясно, че Абнър няма да му обърне внимание, Питър повдигна рамене и наруши мълчанието с равен и спокоен глас:

— Абнър, дойде шерифът.

Абнър прекрати молитвите. Изръмжа подобно на изтощена и попаднала в плен мечка, която някой сръгва с копие. Бавно отпусна ръце и дълго време не каза нищо. Накрая потрепери, сякаш се опитваше да се разсъни. Погледна въпросително Рой, изправи рамене и излезе от стаята.

Приеха шерифа в преддверието. Реймънд, Арон и госпожа Крамър се настаниха в разбитите стари кресла. Рой — в единия край на стола от разваленото пиано. Абнър бе застанал малко по-напред от останалите, сключил ръце зад гърба си и стъпил здраво на пода, като че ли се намираше върху мостика на шхуна, устремила се към бурята. Сам Брадок, шерифът на областта, стрелна с поглед останалите, като задържа малко повече погледа си върху Рой, а после се обърна направо към Абнър, сякаш бяха сами в стаята.

— Здрасти, Абнър — каза.

— Здрасти, Сам — отвърна тихо Абнър. — Предполагам, че не си дошъл само за да ме поздравиш.

Брадок изсумтя. Беше нисък и набит възрастен човек със сива коса и уморено лице. Униформата му бе лъснала от старост и закърпена на десетина места, но чиста. Големият стар пистолет в кобура на бедрото му изглеждаше очукан, ала изправен. Шерифът си поигра известно време с безформената си стара шапка — очевидно се чувстваше неловко и все пак бе изпълнен с решимост. Най-сетне проговори:

— Дошъл съм, Абнър, за да те убедя да не вършиш тази глупост.

— Наистина ли си дошъл за това? — попита Абнър.

— Ще си правим каквото ни кефне… — започна с писклив глас Реймънд, но Абнър му даде знак да замълчи. Брадок отмести вял поглед към Реймънд, после отново се обърна към Абнър. Умореното му лице се втвърди.

— Няма да позволя това — заяви строго. — В нашия край няма да допускаме такива неща.

Абнър не каза нищо.

— Не можеш да ни попречиш, шерифе — отвърна Арон. Гласът му бе малко разгорещен, но все пак овладян. — Всичко си е по закон, до последната запетайка.

— Не знам дали това е съвсем вярно… — започна Брадок.

— Затова пък аз го знам, шерифе — продължи спокойно Арон. — В качеството си на узаконена и призната църква, ние сме защитени от закона. Има и много прецеденти, повечето от последно време, одобрени от по-горната инстанция: искът на Карлтън срещу щата Върмонт, на Тренхолм срещу щата Западна Вирджиния, на Духовната църква срещу щата Ню Йорк. А случаят от Тайлърсвил е едва от миналата година. У нас Законът за свободата на вероизповеданията…

Брадок въздъхна и така призна, че е съгласен с истинността на твърденията на Арон. Може би преди това се бе надявал да блъфира успешно и да ги накара да му се подчинят.

— Този закон го гласува идиотският „Конгрес от времето на Потопа“ през 1993 година — каза презрително Брадок. — Тогава бяха така паникьосани и така наплашени от края на света, не гласуваха какви ли не дивотии. Това е лош закон, калпав закон…

— И така да е, шерифе, нямаш право да го отменяш…

Внезапно Абнър започна да говори — бавно, тежко и натъртено. Подчертано назидателно, без изобщо да се впечатлява, че бе прекъснал разговора. Всъщност може би въобще не го бе и слушал.

— Сам, ти знаеше ли, че в тази ферма е живял моят дядо? А преди него — баща му. Живели са по старовремски, но са оцелели и добрували. На прапрадядо ми не му е трябвало нищо, произведено от външния свят. Купувал си е от него може би само гвоздеи, пък и тях е можел да си произведе, ако е искал. Всичко, което им е трябвало за ядене или за облекло, са го получавали или от гората, или от земята на тази ферма. Ние вече не го умеем. Забравихме да живеем както едно време и за това на главите ни се стовари Потопа. Стовари се като Божие проклятие, като Божие наказание. Старото време отново се върна, а ние сега сме почти беззащитни, след като вече няма универсален магазин на главната улица. Трябва да заживеем отново по старовремски или ще изчезнем от тази земя и тя няма да ни запомни…

Абнър, изпотил се от собствените си думи, вече бе обърнал просветлен поглед към Брадок, сякаш искаше да привлече и него към своята истина.

— Това обаче е толкова трудно, Сам — продължи. — Ще ни се наложи доста да се потрудим, за да се научим отново да живеем по старовремски. Ще трябва да го усвояваме стъпка по стъпка…

— Някои от тези знания не ни вършеха работа — възрази мрачно Брадок.

— Работата е там, че през миналата година в Тайлърсвил направо удвоиха добивите. Можеш ли да си представиш какво би означавало това за един беден и изгладнял край като нашия?

Брадок го прекъсна, поклати посивялата си глава и повдигна ръка с жест, сякаш управляваше пътното движение.

— Казвам ти, Абнър, че селото няма да приеме тази работа. Длъжен съм да те предупредя, че някои от момчетата са решили даже и да нарушат закона, ако трябва да ти попречат. Пък и, между нас казано, може и аз да реша да им помогна…

Госпожа Крамър се засмя. Дотогава си мируваше и само се усмихваше добродушно, така че внезапният й смях, наподобяващ граченето на врана, изненада всички присъстващи в малкото помещение.

— Ти няма да направиш нищо, Сам — каза тя приветливо. — И останалите няма да си мръднат пръста. Половината област вече е с нас. Почти всички селяни, че и голяма част от градските хора. — Усмихваше се, но очичките й бяха малки и злобни. — А и не забравяй, че и ние знаем къде живееш, Сам Брадок. Знаем и къде живее сестра ти. И къде живее нейното момиче, дето сега е във Фрамингтън.

— Вие какво? Да не би да сте решили да заплашвате служебно лице? — попита Сам, но гласът му бе слаб, а лицето му придоби още по-уморен и измъчен вид. Госпожа Крамър отново се засмя, после настъпи мълчание.

В продължение на един дълъг момент Брадок не помръдна, залепил поглед в пода, но след това се раздвижи, нахлузи енергично шапката си и като показа подчертано пренебрежение към братята, се обърна направо към Рой.

— Ти, синко, не си длъжен да оставаш при тези хора — каза му. — Това, дето ти го казвам, е съгласно закона. Само кажи една думичка, синко, и веднага ще те изведа оттук. Още сега — повтори му с обнадежден поглед. Лицето му беше изпълнено с решимост и той докосна дръжката на пистолета си, сякаш за да окуражи Рой. — Никой не може да ни попречи. Какво ще кажеш?

— Не, благодаря ви — отвърна тихо Рой. — Ще остана.

Тази нощ, докато Абнър продължаваше да кърши ръце и да се моли на глас, полузадрямалият Рой седеше пред огъня, без каквито и да е тревоги, и наблюдаваше как в светлината на пламъците гърчещата се сянка на Абнър подскача по варосаните стени. Знаеше, че слагат нещо във виното, което редовно му даваха, може би скътано от някого успокоително, но то не му бе необходимо. Абнър не престана да го призовава да разкрие сърцето си за Божията благодат, но и това не бе необходимо. Не му бе необходимо нищо. Изпитваше спокойствие и самообладание и се чувстваше някак си откъснат от всичко, което ставаше наоколо. Струваше му се, че наблюдава света през телескоп, обърнат наопаки, като интересът му към малките мятащи се фигурки бе изключително от научно естество. Сякаш гледаше телевизия с изключен звук. Ако ставаше дума за Божията благодат, той я бе усвоил още преди месеци. Още по време на ужасната зима, когато въпреки вледеняващите бури и режещия вятър заедно с всички останали, мокри гърбове и братя, полагаха камъни в основите на една сграда по дванайсет часа на ден и замалко не измряха от глад. Това стана по същото време, когато започнаха да се разнасят слухове за събитията в Тайлърсвил, където действаше филиал на църквата на братята. По същото време, когато Абнър, който дотогава не бе обръщал никакво внимание на родствените връзки помежду им, започна вечер да му разказва как са живеели едно време…