Заврщането на резидента
Заврщането на резидента читать книгу онлайн
Тази повест е продължение на книгата „Грешката на резидента“, излязла в трето издание през 1974 година.
Внимание! Книга может содержать контент только для совершеннолетних. Для несовершеннолетних чтение данного контента СТРОГО ЗАПРЕЩЕНО! Если в книге присутствует наличие пропаганды ЛГБТ и другого, запрещенного контента - просьба написать на почту [email protected] для удаления материала
След десетина минути на пътя се появиха още няколко джипа. На предната седалка до шофьора седеше Фернанду. Той махна на Михаил.
Михаил, без да бърза, тръгна за къщи.
Скоро Фернанду пристигна и веднага отиде в банята. През отворената врата той разказваше на седящия до масата Михаил.
— Те бяха петима, в това число и твоят Брокман… Разположили базата в джунглата… Излизали на разузнаване, търсели подходящ момент. А такъв няма и няма… — Той правеше паузи, пухтейки под душа. — Тази сутрин на тях се натъкнал някакъв негър с момченце… Старец и момченце. Стареца разстреляли, а малчуганът офейкал. Били разкрити. Те дали сигнал по радиото да се прибират. Е, нататък е ясно…
— Имало ли е сражение? — попита Михаил.
Фернанду не чу.
— Какво?
— Сражение имало ли е, казвам?
— Глупости! Е, малко ни наплашиха. Онези, разбира се, не са очаквали, че толкова бързо ще се оправим, и държаха нашата команда в обсада с малко сили — около десет човека. Там, между дърветата, беше чисто, седяхме спокойно, а ние бяхме тридесетина човека — какъв ти бой?
— Мисля, че от нашите има ранени?
— Трима. И Брокман също.
— Тежко ли?
— Глупости, драскотина… В лявата ръка… — Фернанду се изплакна и затвори крана. — Честно казано, ако зависеше от мен, нямаше да ги изтегля оттам…
— Ще изпратят ли Брокман в болница?
— Ако поиска — без да придава някакво особено значение на този въпрос, добродушно отговори Фернанду. — Аз, между впрочем, му предадох поздрави от теб.
— Той не ме познава.
— Наистина. Брокман така и каза: кой е пък този?
— Запознай ни, ако е възможно.
— Ще опитам… Но никак няма да ми е приятно…
Същата вечер Фернанду доведе в квартирата си Брокман, а Михаил ги чакаше, отрупал масата с бутилки, сокове и чаши. Брокман се появи гол до кръста, на лявата си ръка малко под лакътя имаше мек тампон, залепен с лейкопласт. Дон беше казал истината в Париж: на вид Брокман беше около тридесетте. Светли коси, загорял не на плажа, а както работник по пътищата: лицето под веждите, шията, ръцете до над лактите имаха кафеникав цвят, а тялото и челото — млечнобели. Светли коси и черно лице — това правеше впечатление. Михаил очакваше да види нещо подобно на горила, но пред него стоеше добре сложен, красив младеж с малко презрителна гримаса на лицето. Той не поглеждаше събеседника си.
— Привет — по немски поздрави Брокман, сядайки. — Казвам, се Карл.
— Привет — отговори Михаил, зарадван, че този тип не му подаде ръка.
— Казват, че ме познавате.
— Марк Хайзелс ме помоли да ви предам поздрави.
— А-а, още тича старата лисица. Как е той?
— За малко се видяхме. Но разбрах, че си има пари.
— Хайзелс винаги е имал пари — небрежно забеляза Брокман. — Ще пием ли, или само ще гледаме бутилките?
— Какво предпочитате?
— Нещо по-силно…
Михаил взе голямата бутилка джин, погледна Фернанду, който стоеше, подпрял ръце на гърба на стола, Фернанду кимна одобрително. Михаил наля в трите чаши. Пиха.
— Сериозно ли е? — попита Михаил, показвайки ранената ръка на Брокман.
— Достатъчно е, за да изчезвам оттук — каза Брокман.
— Значи към Европа?
— Утре. Имам право. — Брокман повъртя празната чаша. — Ще получа и застраховка.
— Вие сте щастливец.
— И на вас желая същото.
— На мене ми се спи — каза Фернанду.
Михаил се обърна към Брокман.
— В такъв случай може би ще се преместим у мен?
— Благодаря. Трябва да си почина. — Той погледна часовника си на дясната ръка.
Михаил си спомни думите на патологоанатома: „Ако ударът е бил нанесен не отзад, то убиецът е бил левак.“
Брокман стана. Михаил реши да рискува, както при разговора с вербовчика в лисабонската агенция по разпространение на печата.
— Един въпрос, Карл…
— Да.
— Познато ли ви е името Гюнтер Хофман?
Като че ли над ухото на Брокман гръмна патрон: той трепна.
— Защо ви интересува?
— Вижте, аз някога, по време на войната, служих с него. Бих искал да го намеря. Предполагам, че сега има друго име…
— Правилно предполагате.
— Нищо ли не ви е известно за него?
— Последното му име е Алоиз. А от презимето не съм се интересувал.
— А къде е сега?
— Беше в Америка. — Брокман се обърна към вратата. — Време е.
— Време е.
Глава 7
Придобивки и загуби
Льоша прояви своя първи собственоръчно заснет филм и беше много учуден: толкова бе сполучлив, сякаш го е правил професионалист. Впрочем този първи филм си остана най-хубавият и в следващите три месеца. Едва към края на лятото Льоша постигна резултати, които в началото се получаваха случайно.
Както обеща на малолетния си приятел Витка, Льоша направи стенвестника. Нарече го почти като печатния орган на градския универмаг, тоест „Културно обслужване“: Изпускайки умишлено предлога „за“, надписът звучеше двусмислено: не само призоваваше за културно обслужване, но и показваше как то се осъществява.
Под заглавието Льоша залепи снимка, на която бяха заснети Светлана, Галя и Пиетро в ресторанта. На заден план, малко не на фокус, се виждаше полунаведен набит мъж (на Льоша му се стори, че това е същият тип, който му заповяда да освети филма). Под снимката той постави надпис, над който дълго мисли. Той гласеше: „Картинки от светския живот“. От двете страни на снимката налепи изрезки от рекламните листовки на „Интурист“.
Льоша се полюбува тъжно на своето произведение, въздъхна, сгъна стенвестника на четири и го пъхна под кушетката. Счете за недостойно и детско окачването на стенвестника, както беше намислил. Нещо повече, реши да прояви великодушие: направи още две снимки — формат девет на девет, та при удобен случай да ги даде на Светлана — една за нея и една да изпрати на онзи тъмнокос чужденец.
Скоро такъв случай му се удаде. Една вечер Светлана на връщане от работа повика Льоша, който свиреше на китара в компанията на момчетата от двора.
— Не ти ли мина? — попита тя съчувствено.
Това не се хареса на Льоша. Той й пъхна в ръцете китарата и каза:
— Почакай за минутка, аз ей сега. — И изтича към входа.
Като се върна, той си взе китарата и й даде снимките.
— Ето, добре излезе. Вземи за спомен.
Светлана отначало не разбра какви са тези снимки, но когато ги разгледа, поклати глава.
— Значи шпионираш с фотоапарат?
— Шпионирах — уточни Льоша. — Повече няма.
Светлана нищо не отговори. Сложи снимките в чантичката си и тръгна. Даже не благодари.
Оттогава, когато се срещнеха по улицата или на двора, те само се поздравяваха. Понякога Льоша се питаше дали постъпва правилно. Все едно, Светка му харесваше както преди, а може би и повече. Е, беше ходила в кафенето с чужденец. Чужденците идват и си отиват. Още повече, Светка първа го заговори. Но Льоша не можеше да й прости, нещо горчиво се надигаше в душата му, когато си спомняше за кафенето, гнетеше го чувството, че Светка знае много повече от него за светския живот на възрастните, а от това му ставаше още по-обидно. Искаше му се да поговори с нея, но беше безсилен пред своята гордост.
Вера Сергеевна долови, че нещо се е променило в отношенията между Светлана и Льоша. Тя попита направо дъщеря си какво се, е случило. Но Светлана се измъкна с едно изречение: „Махни го!“ И в същия миг на нея й стана съвсем безразлично дали е имало Льоша Дмитриев, или изобщо не е съществувал. Все пак си призна на Галя, че й е мъчно за провалената дружба и й липсва това, че Льоша не минава вече покрай нея. Но на него тя никога не би казала подобно нещо.
Приятелките прекараха различно лятото. По графика за отпуските на Светлана се падаше да почива през септември. Галя замина с майка си в Крим в Алуща, при един стар приятел на семейството им офицер от запаса.