Самотата на простите числа

Неговата тайна имаше ужасно име, което се разпростираше като найлонова завеса върху всичките му мисли и не им позволяваше да дишат. Стоеше си там и тежеше в главата му като присъда, от която няма да може да избяга и заради която рано или късно ще трябва да плати.

Веднъж, когато беше на десет години и учителят му по пиано придържаше ръката му върху клавишите, за да изсвири гамата, като притискаше топлата си длан върху неговата, бе почувствал, че му прималява. Тогава се наведе малко напред, за да прикрие очертанията на ерекцията, експлодирала в долнището на анцуга му. През целия си живот щеше да мисли за този момент като за истинската любов и да търси упорито, във всеки миг на съществуването си, обгръщащата топлина на онова докосване.

Винаги когато спомени като този нахлуваха в съзнанието му и караха ръцете и вратът му да се потят, Денис се заключваше в банята и започваше яростно да мастурбира, седнал наопаки върху тоалетната чиния. Удоволствието беше кратко и се разпростираше само върху няколко сантиметра от члена му. Чувството за вина обаче безжалостно го връхлиташе и се изсипваше отвисоко върху него като душ с мръсна вода. Проникваше под кожата му, настаняваше се дълбоко и бавно рушеше всичко около себе си, подобно на влагата, просмукала се в стените на стара къща.

В часа по биология в лабораторията на приземния етаж Денис наблюдаваше как Матия прави дисекция на парче пържола и внимателно отделя червените от белите влакна. Искаше му се да погали ръцете му. Искаше да разбере дали този съсирек от желание, заседнал в мозъка му, ще се разтопи като масло, щом докосне съученика си, момчето, в което се бе влюбил.

Седяха близо един до друг. И двамата бяха облегнали ръце на плота за експерименти. Низ от колби, бехерови чаши и прозрачни епруветки ги отделяше от останалата част на класа и отклоняваше слънчевите лъчи, като деформираше всичко, което стоеше отвъд тази линия.

Матия съсредоточено работеше и не вдигаше очи от поне четвърт час. Биологията не му харесваше, но изпълняваше задачата със същата сериозност, с която подхождаше към всеки предмет. Органичната материя, така ранима и пълна с недостатъци, му се струваше неразбираема. Миризмата на нещо живо, която влажното парче месо упорито разпръскваше, не предизвикваше в него нищо друго, освен лека досада.

С чифт пинцети изтегли тънко бяло влакно и го постави върху стъкълцето. Приближи око до микроскопа и го нагласи на фокус. Записа си всяка подробност в тетрадката на квадратчета и направи уголемена скица на образа.

Денис въздъхна дълбоко. След това, сякаш скачайки с главата напред, събра кураж да го заговори.

— Мати, ти имаш ли някаква тайна? — попита приятеля си.

Изглеждаше, че Матия не го е чул, но ножчето, с което отделяше поредното мускулно влакно, му се изплъзна и издрънча на металния плот. Взе го с бавно движение.

Денис изчака няколко секунди. Матия стоеше неподвижен и държеше ножа вдигнат на два сантиметра от месото.

— На мен можеш да кажеш тайната си — продължи Денис.

Сега, след като се беше престрашил и направил крачка към вълнуващия интимен свят на приятеля си, лицето му пулсираше от вълнение и нямаше никакво намерение да изпусне плячката си.

— И аз имам една тайна — каза той.

Матия разряза на две мускула със сигурно движение на ръката, като че ли искаше да убие нещо, което беше вече мъртво.

— Аз нямам никаква тайна — отговори приглушено.

— Ако ти ми кажеш твоята и аз ще ти кажа моята — продължи да настоява Денис.

Придърпа стола си по-близо и Матия видимо се стегна. Гледаше втренчено и безизразно парчето месо.

— Трябва да завършим експеримента — прошепна с равен глас. — Иначе няма да можем да попълним данните в схемата.

— Въобще не ме интересуват данните — отвърна Денис. — Кажи ми какво си си направил на ръцете.

Матия преброи три свои вдишвания и издишвания. Във въздуха се движеха съвсем леки молекули етанол и някои от тях навлязоха в ноздрите му. Усети ги да се изкачват като приятно парене покрай хрущяла до основата на челото му.

— Наистина ли искаш да знаеш какво съм си направил на ръцете? — попита, обръщайки се към Денис, но загледан в бурканите с формалин, подредени зад гърба му, десетки буркани, пълни със зародиши и с ампутирани крайници на различни животни.

Денис кимна, тръпнещ.

— Тогава гледай — каза Матия.

Стисна ножа с петте си пръста. След това го заби между показалеца и средния пръст и го прокара до китката си.

7.

В четвъртък Виола я чакаше пред училище. Аличе вече я отминаваше с наведена глава, когато тя я спря, като я хвана за ръкава. Извика я по име и Аличе подскочи. Мислите й тутакси се върнаха към бонбона и така й се повдигна, че й се зави свят. Когато четирите мръсници те взимаха на мушка, не те оставяха повече на мира.

— Математичката иска да ме изпита — каза Виола. — А аз въобще не съм учила и не искам да влизам.

Аличе я погледна неразбиращо. Като че ли не се държеше неприятелски, но въпреки това й нямаше доверие. Понечи да се отдалечи.

— Ела да се поразходим — продължи Виола.

— Аз и ти ли?

— Да, аз и ти.

Аличе ужасено се огледа.

— Хайде де — пришпори я Виола. — По-добре да не ни виждат тук.

— Ама… — опита се да възрази Аличе.

Но Виола не я остави да продължи, дръпна я по-силно за ръкава и тя я последва, накуцвайки до спирката на автобуса.

Седнаха една до друга. Аличе се залепи за прозореца, за да остави повече място за Виола, като всеки момент очакваше да се случи нещо, нещо ужасно. Виола от своя страна сияеше. Извади червило от чантата и си го прекара по устните. После я попита дали иска и тя. Аличе поклати глава. Училището се отдалечаваше зад гърбовете им.

— Баща ми ще ме убие — прошепна тя.

Краката й трепереха. Виола въздъхна.

— Глупости, дай ми бележника си.

Разгледа подписа на бащата на Аличе и каза, че е ужасно лесен и че после ще го подправи. Показа й собствения си бележник. Посочи подписите, които бе фалшифицирала всеки път, когато не искаше да влиза в час.

— Така или иначе, утре имаме първи час с Фолини — додаде, — а тя и без това не вижда.

Виола започна да говори за училище, за това колко не я интересува математиката, защото и без друго щяла после да следва право. На Аличе й бе трудно да я слуша. Продължаваше да си спомня за предишния ден в съблекалнята и не можеше да си обясни този неочакван опит за сближаване.

Слязоха на централния площад и се заразхождаха под колонадата. Виола влезе в магазин за дрехи с фосфоресциращи надписи, в който Аличе никога не беше стъпвала. Държеше се така, сякаш са приятелки открай време. Настоя да пробват някои дрехи, които все тя избираше. Попита за размера й и Аличе със срам призна, че носи номер 38. Продавачките ги гледаха подозрително, но Виола не обръщаше внимание. Влязоха в една и съща пробна и Аличе тайно сравни тялото си с това на съученичката си. Накрая не купиха нищо.

После се настаниха в един бар и Виола поръча две кафета, без да попита Аличе какво иска. Аличе беше доста объркана, вече нищо не разбираше, но някакво ново и неочаквано щастие бе започнало да си проправя път в съзнанието й. Полека-лека забрави за баща си и за училището. Седеше на кафе с Виола Баи и й се струваше, че времето принадлежи само на тях двете.

Виола изпуши три цигари и накара Аличе да си запали една. Смееше се и показваше съвършените си зъби всеки път, когато новата й приятелка започваше да кашля. Разпита я накратко за момчетата, с които не е била, и за целувките, които не е получила. Аличе отговаряше с наведена глава.

— Искаш да ме накараш да повярвам, че никога не си имала гадже? Никога, никога, никога?

Аличе кимна.

— Това е невъзможно. Пълна трагедия — превзето възкликна Виола. — Със сигурност трябва да направим нещо. Да не искаш да си умреш девствена!

Така че на другия ден в голямото междучасие обиколиха училището, за да търсят гадже за Аличе. Виола заряза Джада и другите, като им обясни, че си имат работа, и всички я видяха да излиза от класната стая ръка за ръка с новата си приятелка.