Самотата на простите числа

Вече беше измислила всичко. Трябваше да се случи на купона за рождения й ден следващата събота. Необходимо бе само да намерят най-подходящия. Докато минаваха през коридора, Виола й сочеше едно или друго момче, коментирайки:

— Обърни внимание на дупето му, не е никак зле, със сигурност е добър.

Аличе се усмихваше нервно и не можеше да се реши. В главата й с тревожна яснота изникваше мигът, в който някое момче ще пъхне ръцете си под блузата й. Мигът, в който някое момче ще разбере, че под тези дрехи, които й стояха така добре, има само тлъстини и отпусната кожа.

Облегнаха се на парапета на противопожарното стълбище на втория етаж и се загледаха в момчетата, които играеха на футбол в двора с раздута жълта топка.

— А Триверо? — попита Виола.

— Даже не знам кой е.

— Сериозно? От дванайсети клас. Ходеше на гребане със сестра ми. Интересни неща разправят за него.

— Какви?

Виола разпери ръце, за да покаже дължина, и после се разкикоти, доволна от смущението, което предизвика жестът й. Аличе пламна от срам, но почувства и някаква сигурност, някакво прекрасно усещане, че самотата й наистина е свършила.

Слязоха на долния етаж и минаха покрай машините за сандвичи и напитки. Тук учениците образуваха хаотична опашка, някои си играеха с монетите в джобовете на дънките си.

— Това е, трябва да се решиш — каза Виола.

Аличе се завъртя около себе си. Огледа се объркано наоколо.

— Онзи там ми изглежда симпатичен — каза, като посочи две момчета, които стояха по-настрани, до прозореца, но нито си говореха, нито се поглеждаха.

— Кой от двамата? — попита я Виола. — Този с превръзката или другият?

— Този с превръзката.

Виола я погледна втренчено. Искрящите й очи бяха широко отворени от учудване.

— Ти си луда — каза й тя. — Знаеш ли какво беше направил той?

Аличе кимна отрицателно с глава.

— Нарочно си беше забил нож в ръката. Тук, в училище!

Аличе сви рамене.

— На мен ми се струва интересен — възрази тя.

— Интересен? Той е психопат. С такъв като него ще се озовеш нарязана на парченца в някой фризер.

Аличе се усмихна, но продължи да гледа момчето с бинтованата ръка. В начина, по който държеше главата си, наведена надолу, имаше нещо, което я караше да се приближи до него, да повдигне брадичката му и да му каже: „Погледни ме, тук съм.“

— Наистина, сигурна ли си? — попита я Виола.

— Да — отговори Аличе.

Виола сви рамене.

— Тогава да вървим — подкани я тя.

Хвана Аличе за ръката и я поведе към двете момчета на прозореца.

8.

Матия гледаше навън през матовите прозорци на фоайето. Беше светъл ден, подранила пролет в началото на март. Силният вятър, прочистил въздуха през нощта, сякаш помиташе със себе си и времето, което като че ли се движеше по-бързо. Като броеше покривите на къщите, които успяваше да види от това място, Матия се опитваше да изчисли на какво разстояние се намира хоризонтът.

Денис стоеше до него и тайно го гледаше, опитвайки се да разгадае мислите му. Не споменаваха за това, което се бе случило в кабинета по биология. Говореха си малко, но всеки, взрян в собствената си пропаст, прекарваше времето си с другия, който го държеше здраво и му даваше сигурност без много думи.

— Здравей! — чу прекалено близо до себе си Матия.

В стъклото видя отразени силуетите на две момичета, които стояха изправени зад него, хванати за ръка. Обърна се.

Денис го погледна въпросително. Изглежда, двете искаха нещо.

— Здравей — каза бавно Матия.

Наведе глава, за да се предпази от острия поглед на едната от двете.

— Аз съм Виола, а това е Аличе — продължи точно тази с острия поглед. — Ние сме от девети Б.

Матия кимна. Денис стоеше със зяпнала уста. Никой от двамата не каза нищо.

— Добре де — осмели се Виола, — няма ли да се представите?

Матия произнесе името си тихо, сякаш за да го припомни и на себе си. Подаде отпуснато ръка, непревързаната, на Виола и тя я стисна силно. Другото момиче едва го докосна и се усмихна, гледайки в друга посока.

Денис се представи след него по същия несръчен начин.

— Искахме да ви поканим на моя рожден ден по-следващата събота — каза Виола.

Денис потърси отново очите на Матия, но той гледаше срамежливата полуусмивка на Аличе. Забеляза устните й — бяха така бледи и тънки, че устата й изглеждаше като направен с много тънък скалпел разрез.

— И защо? — попита Матия.

Виола го погледна накриво, после отправи към Аличе с поглед, който казваше: „Ето, видя ли? Казах ти, че е луд.“

— Какво значи „защо“? Явно имаме желание да ви поканим.

— Не, благодаря — каза Матия. — Аз не мога да дойда.

Денис облекчено побърза да каже, че и той не може.

Виола не му обърна внимание и се съсредоточи върху момчето с превързаната ръка.

— Така ли? Кой знае какви ангажименти имаш в събота вечер! — предизвика го тя. — Ще си играеш на електронни игри с приятелчето ти може би? Или пък беше планирал да си прережеш вените още веднъж?

Виола почувства тръпка на ужас и възбуда, когато произнесе последната фраза. Аличе й стисна ръката по-силно, за да й даде знак да престане.

Матия си помисли, че е забравил броя на покривите и че няма да успее да ги преброи отново, преди да бие звънецът.

— Не обичам купоните — обясни той.

Виола се насили да се засмее и издаде няколко остри, режещи хихикания.

— Ти наистина си странен — подигра му се тя. — На всички им харесват купоните — добави и се потупа два пъти с показалец по дясното слепоочие.

Аличе беше пуснала ръката й и държеше своята несъзнателно опряна върху корема.

— На мен не ми харесват — повтори Матия със строг глас.

Виола му отправи предизвикателен поглед, който той издържа, без да трепне. Аличе бе отстъпила крачка назад. Виола отвори уста, за да му отвърне, но звънецът удари точно навреме. Матия се обърна и тръгна решително към стълбите, сякаш за да покаже, че за него спорът е приключил. Денис го последва, сякаш привлечен от магнетизма му.

9.

Откакто бе започнала работа при семейство Дела Рока, Соледад Галиенас наруши правилата само веднъж. Това се случи преди четири години в една дъждовна вечер, когато Дела Рока бяха отишли на вечеря при приятели.

В гардероба на Соледад всички дрехи бяха черни, включително и бельото й. Бе разказвала толкова много пъти как мъжът й загинал при трудова злополука, че понякога и тя самата започваше да си вярва. Представяше си го застанал прав на скелето на двайсет метра от земята с цигара в уста да изравнява хоросана, за да положи още един ред тухли. Виждаше го как се спъва в оставен на земята инструмент или в руло въже, това, с което е трябвало да се завърже, но е захвърлил настрана, защото тези мерки били за новаците. Представяше си го как губи равновесие върху дървеното скеле и полита надолу без вик. Картината се разширяваше, за да обхване мъжа й, който пада, разперил ръце, и бялото небе зад него. След това нейният измислен спомен завършваше с поглед отвисоко — тялото му, размазано върху прашния терен на строителния обект. Безжизнен и двуизмерен, с още отворени очи и тъмно петно кръв, което се разраства на земята.

Като мислеше за съпруга си по този начин, изпитваше приятна мъка някъде между гърлото и носа и ако задържеше емоцията, успяваше и да пролее някоя сълза.

Истината беше, че мъжът й си бе отишъл. Напусна я една сутрин, вероятно за да започне нов живот с някоя, която тя дори не познаваше. Никога не получи вест от него. Когато дойде в Италия, измисли историята за вдовството, за да има минало, което да разказва. За истинското си минало нямаше какво да каже. Черните дрехи и мисълта, че хората могат да видят в очите й следите на една трагедия, на една неотишла си болка, й даваха сигурност. Носеше траура си с достойнство и до онази вечер не беше изневерявала на спомена за своя покойник.