Господарят Джим (Счинения в пет тома. Том трети)

Разбира се, по онова време Джим не е можел да знае, че огнярят е умрял. Следващият миг — последният за него на борда — е бил изпълнен със събития и усещания, връхлетели отгоре му като море върху скала. Умишлено използувам това сравнение, защото, вярвайки на неговия разказ, съм склонен да мисля, че Джим през цялото време е хранил някаква странна илюзия за пасивност, сякаш не е действувал съзнателно, а просто се е подчинявал на волята на онези адски сили, избрали го за жертва на някаква голяма шега. Първото, което чул, бил един скрибуцащ звук от тежките висилки, които най-сетне се извили настрана — скрибуцането сякаш проникнало в него от палубата през подметките му и се издигнало по гръбначния стълб към главата. Сега вече бурята била много близо и втора, още по-тежка вълна заплашително издигнала инертния корпус на кораба, от което дъхът на Джим замрял, а мозъкът и сърцето му били пронизани от панически викове.

„Спускайте лодката! Спускайте я, за бога! Корабът потъва!“

След това въжетата се задвижили през блоковете, а под тентата се чули изплашени гласове.

— Такъв шум вдигнаха, че можеха да събудят и мъртвец — каза Джим.

После, когато лодката с плясък паднала във водата, отекнали глухото изтопуркване на падащите в нея тела и нестройни викове:

„Отблъснете я! Отблъснете! Отведете я! Шквалът се засилва…“

Той чул високо над главата си слабия брътвеж на вятъра; долу, до краката му, прозвучал болезнен вик. Нечий глас досами него почнал да проклина куката на блока. От носа и кърмата на кораба се разнесло бръмчене като в разтревожен кошер. Джим разказваше много спокойно — спокойни бяха и позата, и лицето, и гласът му — и също тъй спокойно той произнесе без ни най-малко предупреждение:

— Препънах се в краката му…

Ето как чух за първи път, че изобщо се е помръднал от мястото си. Неволно измърморих нещо от учудване. Накрая Джим се изтръгнал от мястото си, но за това кога е станало то и какво го е извело от вцепенението, той знаеше не повече, отколкото изтръгнатото от корен дърво знае за вятъра, повалил го на земята. Всичко го зашеметило — звуците, тъмнината, краката на мъртвия човек. Кълна се в бога! Цялата тази дяволска история му била натрапена, но той не искал да се съгласи с мисълта, че я е приел съзнателно. Странно, как заразително действуваше неговото заблуждение! Слушах така, сякаш се разказваше за черна магия, извършена над някакъв труп.

— Той се обърна на една страна много тихо и това бе последното, което видях на борда — продължи Джим. — Не ми беше до него. Изглеждаше, че се изправя. Разбира се, аз мислех, че става. И чаках — ще изтича покрай мен към парапетите и ще скочи в лодката след останалите. Чувах как долу онези се суетяха и нечий глас като от дъното на шахта извика: „Джордж!“ После и тримата почнаха да крещят. Ясно различавах три гласа: един блееше, друг пищеше, трети виеше…

Той леко потрепна и забелязах, че бавно се изправя, сякаш нечия силна ръка го вдигаше за косата от стола. Стана бавно и когато се изправи в цял ръст, ръката сякаш го пусна и Джим се олюля. Страшно спокойно беше лицето му, движенията и дори гласът, когато каза:

— Те викаха.

И аз настръхнах неволно, като че ли се опитвах да уловя този призрачен вик под фалшивия покров на мълчанието.

— Осемстотин души се намираха на кораба — каза той, приковавайки ме към облегалото на стола със страшния си, невиждащ поглед. — Осемстотин живи хора, а онези викаха един мъртвец да слезе при тях и да се спаси.

„Скачай, Джордж! Скачай! Какво чакаш, скачай!“

Стоях, сложил ръка на висилката. Бях много спокоен. Цареше непрогледен мрак. Не се виждаше нито небето, нито морето. Чувах как лодката се удря в борда и оттам не дойде повече нито един звук, но на кораба под мене ехтеше глъчка. Внезапно капитанът изрева:

„Mein Gott! Шквал! Шквал! Отблъснете лодката!“

Когато се разнесе съскането на дъжда и налетя първият порив на вятъра, те надигнаха вой:

„Скачай, Джордж! Ще те поемем! Скачай!“

Корабът почна бавно да потъва; пороят се лееше като водопад; фуражката отхвръкна от главата ми; дъхът ми замря. Чух отдалече, сякаш стоях на висока кула, още един див вик:

„Джооордж! Скачай!“

Корабът, навел носа си, хлътваше все повече под краката ми…

Джим замислено вдигна ръка и прокара пръсти по лицето си, като че ли махаше оттам някаква паяжина; после половин секунда гледа дланта си и накрая енергично каза:

— Аз скочих. — Той се запъна. Извърна очи. — Изглежда, скочих — добави той.

Светлосините му очи ме гледаха жално; като го наблюдавах, застанал пред мен, зашеметен и обиден, изпитвах странно чувство: това беше мъдра покорност и снизходителна, но дълбока жалост на старец, безпомощен пред нещастието на едно дете.

— Така излиза — измърморих.

— Не го знаех, докато не вдигнах очи — бързо обясни той.

Нищо, всичко е възможно. Трябваше да го слушам както слушаме някое малко момче, изпаднало в беда. Той не знаеше. Това станало по някакъв начин. И не можело да се случи повторно. Той скочил върху някого и паднал върху една от седалките. Сторило му се, че е счупил всичките си ребра от лявата страна, после се обърнал по гръб и смътно видял открояващия се над него кораб, от който току-що бил дезертирал. Червената бордова светлина пламтяла сред дъжда като някакъв огън на върха на хълм, обвит от мъгла.

— Корабът изглеждаше по-висок от стена. Той се издигаше като скала над лодката… Исках да умра! — възкликна той. — Нямаше връщане назад. Струваше ми се, че бях скочил в кладенец — в бездънна пропаст…

Глава десета

Джим преплете пръсти и после ги раздели. Да, това беше истина; той действително бе скочил в бездънна пропаст. Бе паднал от височина, на която вече не можеше да се изкачи.

В същото време лодката преминала напред покрай носа. Било твърде тъмно, за да могат да се разпознаят един-друг; освен това ги заслепявал и обливал яростно дъждът. Той ми каза, че сякаш ги влечал някакъв поток към черна пещера. Обърнали се с гръб към шквала; капитанът очевидно бил потопил веслото зад кърмата, за да води лодката през бурята, и в продължение на две-три минути изглеждало, че е настъпил краят на света — потоп и непрогледна тъмнина. Морето съскало, „като че ли там врели двадесет хиляди котли“. Това е негово сравнение — не е мое. Мисля, че след първия порив вятърът стихнал; Джим каза на следствието, че голямо вълнение през онази нощ не е имало. Той се сгушил на носа на лодката и крадешком хвърлил поглед назад. Видял само едно жълто пламъче на върха на мачтата, високо и мътно като последна угасваща звезда.

— Изпитах ужас, че светлинката е все още там — каза той.

Това са истинските му думи. Ужасила го мисълта, че корабът още не е потънал. Несъмнено той искал отвратителната катастрофа да се извърши колкото може по-скоро. Хората в лодката мълчали. В тъмнината изглеждало, че тя се носи бързо, но, разбира се, ходът й не можел да бъде бърз. Поройният дъжд отминал напред и силното, ужасяващо съскане на морето отминало в далечината заедно с пороя. Чувал се само тихият плисък край бордовете на лодката. Някой силно тракал със зъби. Една ръка докоснала гърба на Джим. Някакъв слаб глас изрекъл: „Вие тук?!“

Друг треперещ глас извикал:

„Корабът потъна!“

Всички скочили на крака и погледнали назад. Светлини не видели. Всичко било черно. Ситен студен дъжд ги шибал по лицата. Лодката леко се накланяла. Някой тракал със зъби и на два пъти се опитал да се сдържи, за да каже нещо; най-сетне успял да изрече:

„Т-ъкмо н-на в-време… Брр!“

Джим познал гласа на старши механика, който казал мрачно:

„Видях го как потъна. Случайно обърнах глава.“ Вятърът почти стихнал.

Извили глави към посоката на вятъра и се ослушвали в мрака, сякаш се надявали да чуят викове. Отначало Джим бил благодарен, че нощта скрила от него страшната сцена, а после усетил, че да знаеш за това и нищо да не виждаш и чуваш, е най-голямото нещастие.