Преди да се родя и след смртта ми

Дядо пък, без да се досети, че е на трапеза, разказа много подробно и увлекателно как бил принуден да стои цяла седмица в един окоп около Тутракан с няколко души, защото румънецът бръснел с картечница, и през това време си вършели всичките работи в окопа и ги изхвърляли с лопатки навън, тъй че румънецът улучвал само лопатките. На осмия ден обаче се наложило да се оттеглят и румънецът все пак успял да ги нашари с картечницата. Нападали всички, само дядо останал жив. Румънецът проявил недоверие към жертвите си, ходел от труп на труп, бодвал го със сабята по корема или го чуквал по главата. Който мръдне — престорил се на мъртъв или недоумрял, — румънецът му клъцва главата или го пробожда. Така довършил няколко души, които се оказали със слаби нерви. Дошъл ред и на дядо. Румънецът го клъцнал със сабята по главата, но той не мръднал.

— Като ме перна — каза дядо, — главата ми издрънча като празна стомна, а сабята му отскочи настрани. Тегли една на коравата ми българска тиква и си отиде.

Дядо показа белега на голото си теме и всички, с изключение на майка ми, отново навириха муцуни към тавана.

5.

След като се наядоха така, че се издуха под мишците, Патладжана вдигна тост и тържествено заяви защо са дошли да разлайват могиларовските кучета. Тъй и тъй, значи, ние си имаме капак, вие си имате тенджера. Капакът открай време си търси тенджерата, за да я захлупи, а пък тенджерата си търси капака, за да бъде захлупена. Тъй ли е, свако Георге?

Патладжана познаваше магическото въздействие на образното слово не по-зле от един съвременен писател и го използваше като сигурно средство в своето изкуство. И като истински художник не обичаше да повтаря. „Ние си имаме гвоздей, вие си имате дъска, а какво е дъската без гвоздей?“ Неговите сравнения бяха точни и безспорни и се помнеха от поколенията. Ще минат години, а хората ще назовават някого или някоя „Янковата дъска“ или „Лазовия гвоздей“.

Майка ми се извърна към стената, като че бе чула нещо неприлично. Тя отдавна се чувстваше тенджера, която копнее за своя капак, и вместо да се зарадва, че го е намерила, предпочете да симулира свян и невинност. По онова време свенливостта и особено невинността бяха чист капитал за девойките и майка ми не можеше да не го демонстрира пред баба и дядо.

А дядо Георги като че не желаеше да се съгласи с простата истина за тенджерата и нейния капак. Той бе човек на точната приказка и каза, че ако една истина не се превърне в нещо, което се вижда с очи и се пипа с ръка, тя си остава гола истина, а голите истини ги искай от шантавия Иванчо, дето клечи цял ден по хорските прагове и все голи истини разказва. Дори и говеждото лайно струва повече от голата истина, защото с него можеш да замажеш пода, като го забъркаш със ситна слама и червена пръст…

Така той недвусмислено даде на бъдещите сватове да разберат, че няма намерение да си чеше езика напразно, и след това деликатно предисловие многозначително се изкашля и млъкна. Мълчаха и другите. Цяла минута никой не обели зъб, само дядо си почеса голото теме с нокътя на показалеца и остави по него тъмночервена диря на душевните му вълнения, преди да се хвърли в битката на сватосването.

— Ние сме мющериите, тъй че от вас чакаме първата дума — каза той. — Ако е до нас, ние ще си вземем момата и ще си я заведем вкъщи.

— Ба, ще ви преседне! — обади се Каракачанката. — Тъй без нищо с пръст няма да я пипнете.

— Че кажете си думата де!

Каракачанката си каза думата, а баба и дядо се погледнаха и очите им изскочиха навън като на надути мишки. Когато поотраснах и можех сам да се храня, пращаха ме да паса шилета с други деца. Понякога се случваше да уловим полска мишка, вземахме сламка, пъхвахме я отзад на мишката и надувахме, очите й изпъкваха, ставаха големи като царевични зърна и тя умираше. Сега сякаш някой надуваше баба и дядо, тъй висока им се видя цената на бъдещата снаха. Трябваше да мине цял час, за да си приберат очите навътре и да видят истинското положение.

Майка ми не бе подозирала, че струва толкова скъпо, и още повече се смути, но този път от щастие. Ние сме истински щастливи за разлика от един гардероб или една крава например, когато ни оценяват скъпо, и май че с това измерваме щастието си. Дядо Георги забеляза нейното вълнение, даде й знак с очи и тя се скри в другата стаичка. Седна в тъмното и се почувства страшно горда. Баща й винаги бе я слагал на кантар с една кокошка, а сега искаше за нея три хиляди лева, един данак, два чифта юфтени чепици (за бъдещия ми вуйчо, който щеше скоро да порасне, а в момента спеше като бълха, заровен в гънките на чергата), четири златни пендара и разни други вещи от първа необходимост.

На дядо най-напред му мина през ума да стане и да си отиде с достойнство, но след малко се съвзе, потисна вродената си гордост и на свой ред вдигна мерника до небето. Ще дадем, защо да не дадем, пръстите на ръцете ни не са сраснали с ципи като гъши крака, само че да видим по-напред каква зестра ще получим, ха! Туй да се има, значи, напредвид! Бе така възбуден, че пренебрегна етикета, не дочака своя министър да открие стрелбата, а сам изпрати един шрапнел върху главите на ония. Искам, значи, дванадесет овце, една телица, четири чифта юргани, двадесет и пет ризи, четиринадесет кърпи, десет чифта чорапи, десет декара нива (оная до могилата, че е по-близо до село) и т.н.

Ония посрещнаха дядовия шрапнел спокойно, като че го бяха обезвредили горе във въздуха. И наистина позициите им се оказаха съвсем здрави, онова, дето фучеше над главите им, падна далеч зад бойната линия и улучи някаква буболечка. Цели четири часа играха на достойнство, демонстрирайки го със стрелба от най-разнокалибрени оръжия. Но това си е в реда на нещата, защото хората винаги играят на онова или, по-точно, за онова, което им липсва. Да не говорим пък за нас, добруджанците, дето сме си въплъщение на самото достойнство. Никак не е чудно, че ние създадохме поговорката за големия тумбак и чифтето пищови. У нас винаги е имало хора от „голямото добрутро“, които ходят гладни по нужда, ала на никого не кланят шапка. Елате в Добруджа, хората ще ви посрещнат радушно, ще ви нахранят и напоят, но няма да видите ни един да ви свали шапка. Шапки сваляме само на умрелите, защото смятаме, че само те са по-достойни от нас.

Както и да е, колкото повече се напиваха, толкова по-делова ставаше атмосферата на преговорите. Към полунощ дядо великодушно намали овцете на две (както си бе решил в самото начало), намали и юрганите на два, отказа се от телицата, само от нивата не му даде сърце да отреже поне един декар. Неговото великодушие бе изтълкувано от противната страна като доброволно сваляне на оръжието, но другояче не можеше и да бъде, такава е логиката на годежарската борба — разоръженият също както на война трябва да приеме условията на примирието. Не ще и дума, дядо направи фатална тактическа грешка и сам си наложи тежки контрибуции, макар че до контрибуции, както ще видим, не се стигна. Ония заковаха цената като гвоздей в букова дъска (по израза на Патладжана) и скръстиха ръце. Дядо много се унизи само и само да скъса пазарлъка. И кръст прави, и лапата на дядо Георги удари няколко пъти така, че на оня капата му падна от главата, но напразно. Не помогна и красноречието на Патладжана.

На дядо му дойде вече до темето, дигна се от трапезата и нахлузи калпака си. Бе ядосан и все пак подаде за последен път ръка на дядо Георги — два декара от нивата, па да му турим край като хора.

— Земя не давам! — каза дядо Георги.

— Че без земя кой изпраща дъщеря! — учуди се дядо. — Утре деца ще се родят, нали трябва да имат нещо от майка си?

Дядо очевидно имаше предвид моя милост. Ако знаеше, че аз по-късно и въпрос нямаше да направя за тия два декара, сигурно щеше да приеме условията на годежа и преговорите щяха да стигнат до благоприятен край.

Самочувствието на ония бе лъснало като капка на хремав нос и тая капка вадеше очите на нашите, предизвикваше гнева и злобата им, защото безсилието винаги поражда злоба, взема я за ръка и я изтегля на предната редица. Дядо трескаво облече ямурлука си и злобно подхвърли: