Преди да се родя и след смртта ми

— Какво има по вашето село? — попита го тя.

— А, нищо! — каза баща ми. — Какво ще има. Сняг.

— Че то и тука наваля много — продължи майка ми. — Как прегази дотук?

— Ами с кобилата! — каза баща ми и млъкна.

Темата за снега се оказа твърде кратка. Ако баща ми имаше по-развито въображение, можеше да използва случая да й докаже, че снегът в тяхното село е по-хубав от тоя в Могиларово благодарение на особените грижи, които полагат за него, можеше да й даде съвет как се произвежда по-добър сняг или поне да й предложи обмяна на опит между двете села, защото снегът, погледнато сериозно, играе решаваща роля в селското стопанство — през зимата топли посевите като дебел юрган, а през пролетта осигурява влага, — само че за неговото получаване и стопанисване е нужен научен подход, трябва да се работи по метода на еди-кого си, да се завърши шестмесечен курс в окръжния град, да се прочетат разни брошури и т.н. Но баща ми не знаеше тези работи, защото Девети септември не бе дошъл още и на хората им липсваше една историческа дата, която да им служи за сигурна мярка във всички области на живота. Освен това той мълчеше и от скромност, боеше се да направи някакъв комплимент на бъдещата си съпруга, за да не я оскърби и изобщо не желаеше да говори излишни приказки и да се заплита в любовни интриги, качества, които аз, за зло или добро, не можах да наследя от него. На неговите години вече здравата ухажвах една своя съученичка с хубаво телосложение и невероятно грозен нос. Другите момчета се надпреварваха да я уверяват, че е най-способната и умната от девическата гимназия, а аз се хванах само за носа й, като котарак за парче сланина, непрекъснато се възхищавах от тази смесица между морков и лодка, посветих му шест писма-оди и в края на краищата тя ме предпочете пред другите си ухажори. Понякога, ако нямаше от какво да се възхищавам, изпадах във възторг от някое криво зъбище и твърдях, че кривите зъбчета придават на жените най-голямото очарование и именно те са моята неизлечима слабост. Изобщо не пестях комплиментите си, но никога не си позволих да кажа на някоя жена, че е по-умна, отколкото хубава. Такива оскърбления към нежния пол не бяха в моя стил. Добре, но баща ми хич не ги разбираше тези работници и аз досега съжалявам, че през оная вечер не можех да му предам моя опит. Много лесно бих му доказал например, че за истинския мъж жената е преди всичко удоволствие, а после вече не знам какво си. Но баща ми имаше, изглежда, съвсем друго отношение към жените или пък нямаше още никакво отношение, а и майка ми здравата го респектираше със своята скромност.

Тя наистина се държеше много скромно, но другояче не можеше и да бъде. Като всички българки и тя живееше на този свят за едната чест и очакваше с нетърпение някой да й я отнеме, но по такъв начин, че обществото да не я взема за лекомислена. През цялото време тя успя само веднъж да изтърве кълбото с преждата и докато се навеждаше да го вземе, допря доста плътно бедрото си до неговото, но баща ми се дръпна като опарен и през ум не му мина, че кълбата с прежда или вретената, кърпичките или чантичките са били използвани от жените от всички времена и съсловия като най-сигурно средство за сближение и флирт с мъжете. Не му мина през ум дори че Отело удуши жена си, задето неволно бе изтървала кърпичката си. Напротив, баща ми реши, че майка ми изтърва кълбото с преждата поради несръчност, стана му неприятно и продължи да мълчи и да се държи настрани. Едва към края на срещата успя да види ръката на майка ми и тя му се хареса. Бе доста едричка и корава, ръка само за сърп и мотика и той си каза наум: „Бива си я!“

С този неизречен, но искрен комплимент започна и свърши любовното му обяснение с майка ми. През това време на седянката идваха и си отиваха много ергени. Едни присядаха до момичетата си, други стояха прави като пъдари и с нескрита ревност наблюдаваха баща ми. Особено един от ергените, едър и космат, с дебели сключени вежди, буквално го ръфаше с очи. Този див овчар честичко бе присядал до майка ми, но без сериозни намерения. Тези срещи не бяха неприятни за нея, защото овчарят бе къде-къде по-дързък от баща ми, само че не бе се сетил да й направи предложение за женитба. Сега майка ми намери сгода да му го върне тъпкано и съвсем недвусмислено му даде да разбере, че „търговчето“ е дошло от друго село със сериозно намерение да я вземе за жена. Увлечена в суетата си, тя каза, че някои ергени не ходят да дивеят из гората, а се занимават с по-сериозни работи и печелят суха пара. Остроумието на овчаря не бе неизчерпаемо, но като на всички могиларовци честолюбието му нямаше край. Той взе железния си бастун и излезе.

След един час, когато отиваше да спи у Каракачанката, баща ми трябваше да изпита здравината на този железен бастун, направен напълно по тогавашната мода — дебел колкото едно кутре, с малка топчица на края и извит тъй, че да се окача малко по-горе от китката на ръката. Това великолепно оръжие служеше на могиларовци като шпага, да бранят с него личното си достойнство, и като сабя, да отбиват нашествието на чужденците.

Овчарят посрещна баща ми на улицата малко преди къщата на Каракачанката и го запита с каква цел се е домъкнал в тяхното село без разрешение. Баща ми мълчеше, защото и досега не му бе много ясно за какво всъщност бе дошъл в Могиларово. Овчарят взе неговото мълчание за упорита гордост на преуспяващ търговец и реши да го излекува веднъж завинаги от тази неприятна мания на хората от по-висшето съсловие. Замахна с бастуна и с един удар го свали на земята.

— Казвай! — викаше той и го налагаше, където свари.

Баща ми и да искаше да каже нещо, не можеше, защото не му стигаше дъх. Свиваше се на кълбо и се въргаляше в снега. Смяташе за голяма глупост да влезе в единоборство с противника си за една жена, както бяха постъпвали преди него много гениални, но наивни мъже. Предпочиташе да умре с философско примирение, но да не кажат хората отпосле, че е станал жертва на една фуста, па макар тази фуста да е неговата бъдеща съпруга. Според мен тази е единствената умна постъпка, която той е извършил в живота си.

Новият кожух, с който баща ми бе направил толкова силно впечатление на могиларските моми, се нацъфка така, че вълната изскочи навън. От астраганения калпак останаха две-три парчетии по снега. Овчарят взе едно, избърса внимателно бастуна си и офейка.

Късно след полунощ синът на Каракачанката намери баща ми да бере душа под снега. Повика своите, събраха останките му и веднага ги откараха с една шейна до село. Баща ми бе напълно разглобен и ако се съдеше по състоянието му, не можеше и да се допуска, че ще ми стане баща. Изглежда, че съдбата бе решила друг мъж да се заеме с тази сериозна работа.

Наложиха го с прясно одрани овчи кожи и го оставиха да лежи до печката. Баба бе уверена, че той ще умре, и го оплакваше по няколко пъти на ден. Между другото тя съчиняваше и най-сърдечни поздрави до трите си умрели деца и до всички близки и роднини, които щеше да изпрати по баща ми на онзи свят. В нейните поздрави се долавяше и известна завист към ония на небето. Докато ги уверяваше, че тук, на земята, слава Богу, са добре и свързват двата края, добавяше, че както са тръгнали работите, тя самата май скоро-скоро ще дойде при тях, да си почине от земните несгоди. Изобщо през тези дни тя установи постоянна връзка с отвъдния свят и често пребъркваше раклата, където стояха един кат нови дрехи, предназначени за голямото пътуване.

И дядо жалеше за своя първенец, но недотам, че да изпадне в безизходно отчаяние. Бе погребал вече три, нямаше да му струва кой знае какво усилие да погребе и четвърто, щом така е било писано. По-сериозно го занимаваше въпросът за кожуха. Хайде, един астраганен калпак ще се купи с две кокошки, да речем, а с какво ще се купи нов-новеничък кожух? Да не говорим пък за двете овце, които трябваше да заколи, за да наложат баща ми с кожите. За да направи нов кожух на бай Костадин, трябваше да заколи още две овце, а това вече миришеше на пълно стопанско разорение. И за какво? За една снаха, чиито очи не бе видял, нито пък щеше да види.