Окото на света

Мат внезапно се изчерви и отмести поглед. Освободил се от мислите си, Ранд скочи и се запъти към перилото, сред бъркотията по палубата. Мат бавно тръгна след него. Моряците се бяха разбързали. Босите им крака кънтяха по палубата. Някои мъкнеха големи кожени торби, натъпкани до пръсване с вълна, други оправяха въжета, дебели колкото китката на Ранд. Въпреки привидната суматоха всички вършеха работата си с увереността на хора, правили тези неща поне хиляда пъти, но капитан Домон подвикваше нареждания и ругаеше онези, които според него се пипкаха и не изпълняваха задълженията си достатъчно енергично.

Цялото внимание на Ранд беше приковано в онова, което се простираше пред тях и което се открои ясно пред очите му, след като загърбиха плавния завой на Аринел. Беше чувал много песни, разкази, и приказки на амбуланти, но сега легендата се откриваше пред очите му.

Арката на Бели мост се издигаше високо над просторната река, два пъти по-високо от мачтата на „Вейка“, ако не и повече, и от единия си край до другия блестеше в млечнобяло под слънчевите лъчи. Тънки като паешки крака пилони от същия материал стояха забити сред мощното течение и изглеждаха твърде крехки, за да могат да поддържат тежината на широкия мост. А той сякаш беше цял, сякаш издялан от един-единствен камък или изчукан от ръката на великан, просторен и съвършен, скочил над реката с въздушно изящество, което принуждаваше очите да забравят действителните му размери. Като цяло, в сравнение с него, градът, проснал се в източния му край, приличаше на джудже, макар че всъщност този град, който носеше същото име, беше много по-голям от Емондово поле. Малки лодки гъмжаха из Аринел, рибари хвърляха мрежите си. И над всичко това се извисяваше и грееше Бели мост.

— Изглежда като от стъкло — промълви Ранд.

Капитан Домон се спря зад него и пъхна палци в дебелия си кожен колан.

— Не ще да е, момко. От каквото и да е, не ще да е от стъкло. Колкото и дъжд да падне, не става хлъзгав. И най-острото длето в най-здравата ръка не може да го одраска.

— Останка от Приказния век — каза Том. — Винаги съм смятал, че е оттогава.

— Може — изсумтя капитанът. — Ама все още върши работа. Може и някой друг да го е вдигнал. Не е нужно да е работа на Айез Седай. Разшавай си кълките, глупак такъв! — изруга той някого от хората си и се забърза към кърмата.

Ранд се загледа с още по-голямо удивление. „От Приказния век.“ Или пък дело на Айез Седай? Значи затова капитан Домон беше толкова кисел, въпреки всичките си приказки за странностите на света. Работа на Айез Седай. Едно е да го чуеш, друго — да го видиш и пипнеш. „Ти сам знаеш това много добре, нали?“ За миг му се стори, че някаква сянка потрепна сред млечнобялата структура на моста. Той извърна поглед към приближаващите се към тях кейове, но мостът продължаваше да се извисява в полезрението му.

— Успяхме, Том — промълви той и се засмя насила. — И нямаше никакви бунтове.

Веселчунът само изпръхтя под мустак, но двама от моряците наблизо погледнаха сърдито Ранд. Смехът му секна и той се постара да не поглежда повече към тях.

„Вейка“ плавно изви към брега, до първия кей, чиито дебели греди се опираха върху тежки насмолени дървени колове, и спря. Неколцина моряци на палубата подхвърлиха въжета на мъжете на кея и те със замах ги прикрепиха към пилоните, докато в същото време други от екипажа спуснаха във водата дебели кожени торби, за да омекотят сблъсъка на корпуса с коловете на кея.

Още преди ладията да бъде завързана за кея, в края му се появиха карети, високи и боядисани в лъскаво черно. На вратите на всяка бяха изписани със златни или пурпурни букви имена. И щом рампата се спусна, по нея забързаха пътниците от каретите — мъже с гладки лица, облечени в дълги кадифени палта, копринени плащове и платнени пантофи, а след всеки от тях крачеше простовато облечен слуга, понесъл обковано с желязо ковчеже.

Те пристъпиха с нагласени усмивки към капитан Домон, но усмивките им се стопиха, когато той внезапно изрева:

— Ти! — И посочи с пръст Флоран Гелб, който тъкмо се опитваше да слезе незабелязан на кея, — Да не съм те видял повече!

Гелб присви рамене, изгледа с дива омраза Ранд и приятелите му, особено Ранд, изруга и си тръгна. Капитанът, мило усмихнат, се обърна към търговците, които също се усмихваха, сякаш нищо не ги беше прекъснало.

По командата на Том Мат и Ранд започнаха да събират багажа си. Не че имаха кой знае какво да прибират освен дрехите на гърба си. Ранд взе одеялото си, дисагите и бащиния си меч. За миг задържа меча в ръцете си и мъката по родния край го жегна така, че очите му запариха. Не знаеше дали изобщо ще види Трам отново. Или дома си? „Целият ти живот ще премине в тичане, в тичане и страх от собствените ти сънища.“ Той въздъхна, сви рамене и пристегна колана с меча на кръста си.

По кея нямаше много хора, а повечето от тези, които се мяркаха, бяха пристанищни работници, рибари, оправящи мрежите си, и неколцина по-добре облечени граждани, дошли да видят първата ладия, пристигнала тази година от Салдеа. Егвийн, Моарейн и Лан обаче ги нямаше.

— Можи би просто не са дошли на пристанището — каза той.

— Може би — отвърна сухо Том, докато нагласяваше багажа на гърба си. — Вие двамата да си отваряте очите за Гелб. Може да ни създаде някоя неприятност. Трябва да минем през Бели мост толкова тихо, че никой да не си спомня, че сме били тук пет минути след като го напуснем.

Капитан Домон остави за малко търговците и препречи пътя на Том.

— Да не сте решили да ме оставите, веселчуне? Дали пък не ще успея да ви уговоря да продължите с мен? Аз продължавам надолу към Иллиан, а там народът знае как да уважи веселчуните. Едва ли ще се намери по-добро място по света за вашето изкуство. Ще ви докарам там тъкмо навреме за празника Сефан. Състезанията, нали знаеш. Сто златици за най-добрия разказвач на „Великия лов на Рога“.

— Голяма е тази награда, капитане — отвърна му Том със заучен поклон и заметна широко пъстрото си наметало, при което всичките кръпки се смесиха в дъга. — И състезанията са велики, не случайно там се стичат веселчуни от всички краища на света. Но — добави той сухо, — боя се, че не можем да си позволим превоза при тези твои цени.

— А, колкото за това… — Капитанът извади кожена кесия от джоба на сетрето си и я подхвърли на Том. — Вашата такса и още малко отгоре. Щетите не се оказаха толкова големи, колкото мислех, а вие заработихте пътя си, че и повече, с твоите разкази и с лютнята. Бих могъл да уредя още толкова, ако речете да останете на борда до Морето на бурите. Оттам ще ви закарам покрай брега до Иллиан. Един добър веселчун може да натрупа там цяло състояние.

Том се поколеба, претегляйки кесията в ръката си, но Ранд се намеси:

— Имаме среща с приятели тук, капитане, а после заедно ще продължим към Кемлин. Ще трябва някой друг път да видим Иллиан.

Устата на Том се изкриви кисело, той изпухтя под мустак и пъхна кесията в джоба си.

— Може би ще дойдем, ако хората, с които трябва да се срещнем, не са тук, капитане.

— Ясно — отвърна разочарован Домон. — Ама си помислете. Колко лошо, че не мога да задържа Гелб на борда, за да отвлича гнева на останалите. Мисля, че ще трябва да подкарам по-полека, дори ако това ми струва три пъти по-дълго пътуване до Иллиан. Е, дано тези тролоци наистина да са гонили вас.

Ранд примигна, но не каза нищо. Мат обаче не беше толкова предпазлив.

— Защо смятате, че не са гонили нас? — настоя той. — Бяха дошли за същото съкровище, за което и ние.

— Може и тъй да е — избоботи капитанът, почеса брада с дебелите си пръсти и посочи джоба, в който Том беше пъхнал кесията. — Двойно ще ви дам, ако се върнете да разтушавате хората ми, та да не мърморят колко ги тормозя. Помислете си. Потеглям утре заран, при изгрев слънце. — И се обърна и закрачи към търговците.

Том все още се колебаеше, но Ранд го забута към рампата, без да му даде възможност да възрази, и веселчунът се остави да го поведат. Сред множеството по кея се разнесе шепот, когато хората забелязаха покритото с цветни кръпки наметало на Том. Някои подвикнаха дали ще прави представление и къде. „Дотук с незабелязаната ни поява“ — помисли си отчаяно Ранд. До залез слънце из целия Бял мост щеше да се разнесе мълвата, че в града е пристигнал веселчун. Той подкара Том по-бързо и веселчунът, мълчалив и нацупен, дори и не се опита да забави крачка, за да се поперчи малко заради вниманието, с което го удостояваха хората.