Корабт на чумата

След кошмарните събития на единадесети септември не само вратите на пилотските кабини по самолетите бяха подсилени, но и на много кораби бяха инсталирани специални врати, които да защитават мостика. Хуан закрепи пластичен експлозив на вратата и се оттегли обратно в каютата. Обади се на Еди и Макс и им съобщи, че ще действат след тридесет секунди.

Беше приковал очи в часовника си и вдигна ръка, когато останаха пет секунди. Стигна до нула и натисна бутона на дистанционното. Взривът изпълни коридора с бял дим. Кабрило се втурна напред след по-малко от секунда. Лазерният лъч на оръжието му прорязваше червена линия в прашната мъгла. Той препусна към мостика, следван от хората си, профуча през нажежените останки на вратата и не обърна внимание на кървавата пихтия, която навремето бе Леърд Бергман.

— Долу! Всички долу! — викаха хората му, насочили оръжията си напред.

Ковач бе реагирал по-бързо, отколкото Хуан очакваше. Той закова сърбина с лазерния си лъч, но бандитът вече бе издърпал една от жените пред себе си и притискаше пистолет в ухото й.

— Още една крачка и тя ще умре — изрева той.

Хуан се олюля, когато видя жената. Сърбинът сигурно бе разбрал, че Линда Рос е от екипа им, тъй като я бе извел от офиса на капитана и я използваше за щит.

— Свършено е, Ковач. Пусни я.

— Свършено е за нея, ако мръднеш и един мускул — отвърна той, като притисна пистолета още по-силно в ухото й, за да наблегне на думите си. — Пуснете оръжията или е мъртва.

— Направи го и ще я последваш след секунда.

— Бездруго съм мъртъв, така че какво значение има? Но би ли искал да видиш как този млад живот си отива напълно безсмислено? Разполагаш с пет секунди.

— Застреляй го! — извика Линда.

— Съжалявам — каза Хуан и пусна автомата си. Изуменият поглед на Линда разби сърцето му. Той се обърна към екипа си.

— Пуснете оръжията.

Хората му се подчиниха веднага. Ковач отмести пистолета от главата на Линда и го насочи към Кабрило.

— Разумен ход. А сега моля прехвърлете се през парапета и се върнете на кораба си. Ако отново ме последвате, ще продължа да хвърлям пътници през борда, но вече ще връзвам ръцете им.

Той избута Линда в ръцете на Хуан. На хиляда метра от него Франклин Линкълн стоеше на кърмата на „Орегон“ и наблюдаваше драмата през телескопичния мерник на любимото си оръжие, снайперистка пушка „Берета“.

— Чао — нежно прошепна той.

Докато вниманието на Ковач бе съсредоточено върху председателя, хората му бяха използвали почти невидими жестове, за да накарат жените пред прозорците да се проснат на пода и да осигурят възможност на Линк да стреля.

На мостика се чу тихо изтракване, когато куршумът мина през стъклото на прозореца. Звукът от удара в Ковач обаче бе съвсем различен. Плътен тежък тон, като чук върху килим. От гърдите на сърбина пръсна струя кръв. Куршумът се заби в тялото му с достатъчна сила, за да го отхвърли на три метра.

— Съмняваше ли се в мен? — ухили се Хуан на Линда.

— Трябваше да се усетя, когато не видях Линк — засмя се тя доволно. — Предполагам, че той е майсторът?

— Не бих се доверил на никой друг за подобен изстрел.

— Е? — обади се Макс.

— Поздрави Линк. Право в десетката. Мръсникът загина на място. Линда е добре.

Хуан свали слушалките и включи радиото на говорител, за да могат всички да го чуват.

— Здрасти, Макс — каза Линда.

— Как си, скъпа?

— С изключение на гадната настинка, съвсем добре.

Марк бе освободен от кабинета, а белезниците — свалени от китките и глезените му. Той разтърси ръката на Хуан и се ухили широко.

— Мислех си — продължи Макс, — че няма да е зле да огледате пералното помещение. Смятам, че са планирали да пуснат вируса точно там.

Усмивката на Марк се превърна в мрачна гримаса. Мигът на славата му бе отнет изпод носа. Хуан разбра чувствата му безпогрешно. Мърфи също бе разбрал как разпространяваха вируса и несъмнено се канеше да впечатли красивата госпожица Дал с гения си. Хуан го съжали и не сподели с Марк, че в момента конкурент за сърцето й бе истински космонавт, което, изглежда, е най-впечатляващото нещо за едно момиче.

Епилог

През седмиците след бедствието на остров Еос годините най-после настигнаха доктор Лайдъл Купър. Беше похарчил милиони за пластични операции и нелегални трансплантации на органи, но сега го предаде не тялото, а духът. Не можеше да приеме пълния си провал. Остана напълно зашеметен.

Дъщеря му Хайди пое юздите още докато летяха към Турция. Нареди на пилота да промени плана на полета и да ги откара директно в Цюрих. Там опразни няколкото сметки на „Отговорните“ и превърна парите в борсови акции, закупени от фалшива компания, която банката бе създала на нейно име. Беше осъзнала, че след унищожението на Еос властите ще арестуват всички високопоставени членове на организацията и единственият й шанс да остане на свобода бе да се скрие някъде заедно със сестра си.

Купър искаше да остане с тях, но тя се възпротиви. Обясни му, че той трябва да довърши делата си в Съединените щати, а след като доктор Адам Дженър бе прочут критик на „Отговорните“, нямаше да бъде заподозрян.

И така Купър се завърна у дома най-вече за да прибере съдържанието на няколко сейфа в Ел Ей, за които ФБР не знаеше. Когато мина покрай имението в Бевърли хилс, видя жълта лента, закачена като гирлянд по оградата, и униформени полицаи в патрулни коли, паркирани на частния път.

Мечтата му бе съсипана.

Гръцките власти затвориха лагера на организацията в Коринт, а много страни по света пъдеха „Отговорните“ и клиниките им. Макар в медиите да не се споменаваше за плана за стерилизиране на половината човечество, обвиненията в корупция причиниха достатъчно вълнения. Прочути членове като Дона Скай обръщаха гръб на вярата и твърдяха, че са им промили мозъците, за да подкрепят финансово организацията.

Само в рамките на две седмици дългогодишните постижения на Купър бяха сведени до материал за комедиантите по телевизията. Той закри практиката си и съобщи на колегите си психиатри, че се пенсионира. Небрежната усмивка едва прикриваше отчаянието му. Обяви къщата си за продан и инструктира брокера да приеме първата оферта.

Вместо да се къпе в слава като прочутия доктор Лайдъл Купър в един нов и хубав свят, той бе принуден да се крие в ролята на Адам Дженър.

В деня, преди да отлети за Бразилия, която не спазваше стриктно договорите за екстрадиция със Съединените щати, той реши да се върне замалко в дома си. Заради артритните болки при всяко движение бе заменил обикновената ключалка с електронна. Набра кода и влезе вътре, като затвори вратата зад себе си с лакът. От транспортната фирма бяха опаковали вещите, които искаше да задържи, а останалите щяха да бъдат продадени заедно с къщата.

Той прекоси фоайето и се отправи към кабинета си, за да погледне последните новини на лаптопа си. Тежката дървена врата се затвори зад него и той се извърна стреснато. Зад гърба му стоеше непознат мъж. Ако беше в нормалното си състояние, щеше да нареди на човека да се маха, но сега остана закован на мястото си и се вторачи тъпо в него.

— Доктор Дженър, нали? — попита непознатият.

— Да. Кой сте вие? Какво искате?

— Преди известно време ви платих много пари, за да помогнете на мой приятел.

— Вече се пенсионирах. Не работя. Моля ви, вървете си.

— И как се чувствате? — попита непознатият. — Организацията на „Отговорните“ е мъртва. Вие спечелихте. Сигурно сте много щастлив.

Купър не можа да се насили да отговори. Самоличностите му се сляха в съзнанието му. Не знаеше как се чувства, нито как да се държи.

— Знаете ли какво — упорито продължи мъжът. — Не мисля, че се радвате. Всъщност смятам, че агонизирате вътрешно, защото знам нещо, което би изненадало много хора.

Купър осъзна какво предстоеше и се отпусна тежко на канапето. Изкуствено подмладеното му лице пребледня.