Тримата шишковци

Чирачетата престанаха да се смеят. Балончетата се полюляваха, въртяха се. От това движение слънчевата светлина припламваше в тях ту със син, ту с жълт, ту с червен пламък. Те бяха чудесни балончета.

— Можете ли да уредите бягството ми? — запита продавачът, като дърпаше връвчицата.

— Можем — рече едно чираче тихо. И добави: — Дайте ни вашите балончета.

Продавачът побледня.

— Добре — рече той равнодушно, — съгласен съм. Балончетата струват много скъпо. Мене много ми трябват тези балончета, но аз съм съгласен. Вие ми харесвате. Имате такива весели, открити лица и звънливи гласове.

„Дявол да ви вземе!“ — добави той на ума си.

— Главният сладкар е сега в склада — рече чирачето. — Той размерва продуктите за сладкишите, които поднасят за вечерния чай. Ние трябва да свършим, преди да се върне той.

— Вярно — съгласи се продавачът, — не бива да се бавим.

— Ей сега. Аз знам една тайна.

Като каза тези думи, чирачето се приближи до една голяма бакърена тенджера, която стоеше върху един куб, иззидан с плочки, после вдигна похлупака.

— Дайте балончетата — настоя то.

— Ти да не си се побъркал! — разсърди се продавачът. — Защо ми е твоята тенджера? Аз искам да избягам. Да не искаш да влизам в тенджерата, а?

— Тъкмо така.

— В тенджерата?

— В тенджерата.

— А после?

— После ще видите. Влезте в тенджерата. Това е най-добрият начин, по който можете да избягате.

Тенджерата беше толкова голяма, че в нея можеше да влезе не само слабичкият продавач, но дори и най-дебелият от тримата шишковци.

— Влезте по-скоро, ако искате да успеете навреме.

Продавачът надникна в тенджерата. Тя нямаше дъно. Той видя черна пропаст като кладенец.

— Добре — въздъхна той. — Щом искаш в тенджерата, ще вляза в тенджерата. Това не е по-лошо от полета във въздуха и кремовата вана. И тъй довиждане, малки мошеници. Получете си откупа за моята свобода.

Той развърза възела и раздаде балончетата на чирачетата. Стигнаха за всички: тъкмо двадесет парчета, всекиму на отделна връвчица.

После с присъщата му непохватност той влезе в тенджерата с краката напред. Чирачето захлупи похлупака.

— Балончета! Балончета! — викаха чирачетата във възторг.

Те изтичаха от сладкарското отделение долу на ливадката в парка, под прозорците на сладкарското отделение.

Тук на открит въздух беше много по-интересно да си поиграят с балончетата.

И изведнъж в трите прозореца на сладкарското отделение се появиха тримата сладкари.

— Какво? — избоботи един от тях. — Какво е това? На какво прилича това безредие? Марш назад!

Чирачетата бяха така изплашени от вика, че изпуснаха връвчиците.

Щастието свърши.

Двадесет балончета бързо полетяха нагоре в сияещото синьо небе. А чирачетата стояха долу на тревата сред дъхавите цветове на секирчето, със зинали уста и вирнати глави в бели калпаци.

V. Негърът и зелевата глава

Вие помните, че тревожната нощ на доктора свърши с появяването на въжеиграча и гимнастика Тибул от камината.

Какво са правили двамата призори в работилницата на доктор Гаспар, остава неизвестно. Леля Ганимед, уморена от вълнение и дългото очакване на доктор Гаспар, заспа дълбоко и сънува кокошка.

На другия ден — значи тъкмо в оня ден, когато продавачът на детски балончета прилетя в Двореца на тримата шишковци и когато гвардейците намушкаха куклата на наследника Тутти — с леля Ганимед стана една неприятност. Тя изпусна мишката от капана. Тази мишка миналата нощ беше изяла един фунт мармалад. Още по-рано, през нощта в петък срещу събота, тя беше катурнала една чаша с карамфил. Чашата се счупи, а карамфилът, кой знае защо, доби миризма на валерианови капки.

През тревожната нощ мишката се хвана в капана.

Когато стана рано сутринта, леля Ганимед вдигна капана. Мишката седеше с крайно равнодушен вид, като че не за пръв път седеше зад решетки. Тя се преструваше.

— Не яж друг път мармалад, щом не е твой! — рече леля Ганимед, като постави капана на лично място.

След като се облече, леля Ганимед отиде в работилницата при доктор Гаспар. Тя се готвеше да сподели с него радостта си. Вчера сутринта доктор Гаспар беше й изразил съчувствието си за загубата на мармалада.

— Мишката обича мармалада, защото в него има много киселини — рече той.

Това утеши леля Ганимед.

— Мишката обича моите киселини… Да видим обича ли тя и моя капан?

Леля Ганимед се приближи до вратата, която водеше в работилницата. Държеше в ръцете си капана за мишки.

Беше ранна утрин. Зеленината блестеше в разтворения прозорец. Вятърът, който беше отнесъл тая утрин продавача на балончета, се вдигна по-късно.

Зад вратата се чу движение.

„Горкичкият! — помисли леля Ганимед. — Мигар не е лягал да спи?“

Тя почука.

Докторът рече нещо, но тя не дочу.

Вратата се отвори. На прага стоеше доктор Гаспар. В работилницата миришеше на нещо прилично на изгоряла тапа. В ъгъла премигваше червеният, догарящ огън на тигела.

Очевидно доктор Гаспар през останалата нощ беше се занимавал с някаква научна работа.

— Добрутро! — весело рече докторът.

Леля Ганимед високо вдигна капана. Мишката душеше и бърчеше нослето си.

— Улових мишката!

— О! — докторът беше много доволен. — Я ми я покажете!

Леля Ганимед заситни към прозореца.

— Ето я!

Лелята подаде капана. И изведнъж тя видя един негър. До прозореца, на един сандък с надпис „Внимание!“, седеше красив негър.

Негърът беше гол.

Негърът беше в червени гащета.

Негърът беше черен, лилав, кафяв, блестящ.

Негърът пушеше лула.

Леля Ганимед извика толкова силно „ах“, че едва не се пръсна. Тя се завъртя като пумпал и разпери ръце като бостанско плашило. При това тя направи някакво неловко движение — вратичката на капана звънна, отвори се и мишката падна и изчезна кой знай къде.

Какъв беше ужасът на леля Ганимед!

Негърът се смееше високо, изпружил дълги голи крака в червени чехли, прилични на гигантски червени пиперки.

Лулата подскачаше между зъбите му като клон под напора на буря. А на доктора подскачаха и припламваха очилата. И той се смееше.

Леля Ганимед стремително изхвръкна от стаята.

— Мишка! — викаше тя. — Мишка! Мармалад! Негър!

Доктор Гаспар се затече подире й.

— Лельо Ганимед — успокояваше я той, — напразно се вълнувате. Забравих да ви предупредя за своя нов опит. Но вие би трябвало да очаквате. Нали съм учен, нали съм доктор по различните науки, майстор на различни уреди. Аз правя всякакви опити. В моята работилница може да се види не само негър, но дори и слон. Лельо Ганимед… Лельо Ганимед… Негърът е едно, а пържените яйца са друго… Ние чакаме закуската. Моят негър обича много пържените яйца…

— Мишката обича киселините — шепнеше в ужас леля Ганимед, — а негърът обича пържени яйца…

— Та ето що. Пържените яйца донеси сега, а за мишката ще видим довечера. Довечера тя ще се улови, лельо Ганимед… Тя няма вече какво да прави на свобода… Мармаладът е изяден един път завинаги.

Леля Ганимед плачеше, като добавяше сълзи вместо сол в пържените яйца. Те бяха толкова люти, че дори заменяха пипера.

— Хубаво, че има много пипер. Твърде вкусно е! — хвалеше негърът и лапаше пържените яйца.

Леля Ганимед взимаше валерианови капки, които сега, кой знае защо, миришеха на карамфил. Навярно от сълзите.

После тя видя през прозореца как доктор Гаспар мина по улицата. Всичко беше в ред: новият шал, новият бастун, новите (макар и стари) обуща с красиви здрави токове.

Но до него вървеше негърът.

Леля Ганимед зажумя и седна на пода. По-точно, не на пода, а върху котката. Котката от ужас измяука. Леля Ганимед, изгубила самообладание, наби котката: първо, задето се вре под краката й, а второ — задето не е съумяла да улови навреме мишката.