Сблъсък на крале

Когато Йорен успя да се намеси и я издърпа, Горещата баница лежеше проснат на земята с оцапани в кафяво миризливи гащи и ревеше, а Аря не спираше да го пердаши.

— Стига! — изрева черният брат и измъкна тоягата от пръстите й. — Да го убиеш ли искаш тоя тъпак? — Когато Ломи и още няколко от момчетата взеха да хленчат, старецът се нахвърли и върху тях. — Затваряйте си устите, да не ви ги затворя аз. Още един път, и ще ви овържа зад фургоните и ще ви влача до Вала. — Замълча и се изхрачи. — А за тебе важи два пъти повече, Ари. Ти идваш с мене, момче. Веднага!

Гледаха я всички, дори тримата с веригите и букаите отзад в последния фургон. Дебелият стисна зъби и изсъска. Аря не го и погледна.

Старецът я повлече към една горичка встрани от пътя, без да спира през цялото време да кълне и да мърмори.

— Ако имах капка ум в главата, щях да те оставя в Кралски чертог. Чу ли ме, момче? — Тази дума винаги я изръмжаваше, влагаше злост в нея, за да е сигурен, че го е чула. — Разкопчавай си гащите и ги сваляй. Хайде, няма кой да те види. Чу ли?

Намусена, Аря изпълни заповедта му.

— Ей там, при оня дъб. Да, точно така. — Тя прегърна ствола и опря лицето си в грубата кора. — Сега ще пищиш. И ще пищиш силно.

„Няма“ — каза си на инат Аря, но когато Йорен стовари пръчката по голите й бедра, писъкът сам се изтръгна от гърлото й.

— Мислиш, че това боли ли? — каза той. — Я да видим сега. — Пръчката изсвистя. Аря отново изпищя и стисна силно дървото, за да не падне. — Още веднъж. — Задържа се здраво, прехапа устна и трепна, като чу новия свисък. Ударът я накара да подскочи и да нададе вой. „Няма да плача — помисли Аря. — Няма да го направя. Аз съм Старк от Зимния хребет, гербът ни е вълчище, вълчищата не плачат.“ Усети тънката струйка кръв, която потече по левия й крак. Бедрата и бузите на задника й пламнаха от болка. — Може пък да съм успял да ти обърна внимание вече — изпъшка Йорен. — Другия път удариш ли с тая пръчка някой от братята си, ще ти го върна двойно, чу ли ме? Сега се покрий.

„Те не са ми братя“ — помисли Аря, докато се навеждаше да си вдигне гащите, но си го премълча. Ръцете й се оплетоха в колана и връзките.

Йорен я гледаше.

— Боли ли?

„Спокойна като блатна вода“ — каза си тя. Както я учеше Илирио.

— Малко.

Той се изплю.

— Онова баничарче го боли повече. Но не той уби баща ти, момиче, нито оня крадльо Ломи. Колкото и да ги биеш, това няма да ти го върне.

— Знам — измърмори навъсено Аря.

— Има нещо, което не знаеш. Не беше намислено да стане така. Тъкмо се канех да тръгвам, фургоните натоварени и впрегнати, идва един с момче за мен. Лорд Едард ще облече черното, вика ми, изчакай, ще дойде с теб. Защо според теб бях там? Само че всичко се скапа.

— Джофри — изпъшка Аря. — Някой трябва него да убие!

— Някой ще го убие, но няма да съм аз. Нито пък ти. — Йорен й подхвърли дървения меч. — Вземи горчивец от фургоните — каза й, докато се връщаха на пътя. — Подъвчи малко, ще облекчи щипането.

Помогна донякъде, въпреки че вкусът му беше гнусен и от дъвченето слюнката й заприлича на кръв. Въпреки това на другия ден вървя пеш, както и следващия, и по-следващия, твърде ожулена беше, за да може да седи на магарето. Горещата баница бе пострадал повече. Наложи се Йорен да разбута няколко бурета в един от фургоните й го сложиха да лежи върху чували с овес; скимтеше при всяко подскачане на колелетата по неравния каменист път. Ломи Зелените ръце изобщо не бе пострадал, но се държеше колкото може по-настрана от Аря.

— Трепери само като го погледнеш — каза й Бивола, докато тя крачеше стиснала устни до магарето му. Тя не му отговори. Изглеждаше по-безопасно да не говори с никого.

Същата нощ си легна върху тънкото одеяло на коравата земя и зяпна голямата червена комета. Кометата изглеждаше възхитителна и страшна в същото време. „Червения меч“, така я беше нарекъл Бивола; твърдеше, че приличала на меч, с все още нажежено до червено от ковашката пещ острие. Когато Аря примижеше и я погледнеше от подходящ ъгъл, също можеше да види меч, само че за нея не беше нов меч, беше Лед, големият меч на баща й, от гъвкава напластена валирианска стомана, а червеното беше кръвта на лорд Едард по острието, след като сир Илин, Кралската справедливост, беше отрязал главата му. Йорен я бе накарал да извърне глава, но все й се струваше, че кометата изглежда така, както щеше да е Лед след това.

Когато накрая заспа, засънува родния си дом. Кралският път извиваше покрай Зимен хребет към Вала и Йорен бе обещал, че ще я остави там, без никой да разбере коя е била. Жадуваше отново да види майка си и Роб, и Бран и Рикон… но този, за когото най-много мислеше, беше Джон. Искаше й се ако може някак да стигнат до Вала преди Зимен хребет, така че Джон да може да й разроши косата и да я нарече „сестричке“. Тя щеше да му каже „липсваше ми“ и той щеше да й каже същото в същия миг, както винаги си бяха казвали разни неща едновременно. Това щеше да й хареса. Това щеше да й хареса повече от всичко друго на света.

САНСА

Утрото на рождения ден на крал Джофри изгря светло и ветровито, с дългата опашка на голямата комета, провиждаща се зад високите пъплещи облаци. Санса я гледаше от прозореца си на кулата. После дойде сир Арис Оукхарт да я придружи до полето на турнира.

— Какво означава според теб? — попита го тя.

— Слава за вашия годеник — тутакси отвърна сир Арис. — Вижте как пламти на небето днес, на рождения ден на Негова милост, сякаш самите богове са вдигнали знаме в негова чест. Простолюдието я е нарекло „Кометата на крал Джофри“.

Нямаше съмнение, че това са казали на Джофри. Санса не беше толкова сигурна.

— Чух, че слугите я наричат „Опашката на дракона“.

— Крал Джофри седи на трона, на който някога е седял Ерон Дракона, в замъка, построен от неговия син — каза сир Арис. — Той е наследникът на дракона — а пурпурът е цветът на дома Ланистър, още един знак. Тази комета е изпратена да възвести издигането на Джофри на трона, не се съмнявам. Означава, че той ще триумфира над враговете си.

„Наистина ли? — зачуди се тя. — Нима боговете ще са толкова жестоки?“ Майка й сега беше един от враговете на Джофри, брат й Роб — друг. Баща й беше убит по заповед на краля. Трябваше ли Роб и майка й също да умрат след него? Кометата наистина беше червена, но Джофри беше не по-малко Баратеон, отколкото Ланистър, а техният герб беше черен елен на златно поле. Не трябваше ли боговете да изпратят за Джофри златна комета?

Санса затвори дървените капаци и рязко се извърна от прозореца.

— Днес изглеждате прекрасно, милейди — каза сир Арис.

— Благодаря ви, сир. — Знаеше, че Джофри ще държи да присъства на турнира в негова чест, и беше положила грижи за лицето и облеклото си. Беше облякла рокля от светлочервена коприна и си бе сложила мрежичка от лунни камъни на главата — подаръка й от Джофри. Роклята беше с дълги ръкави, за да скриват отоците по ръцете й. Те също бяха подарък от Джофри. Когато разбра, че Роб се е провъзгласил за крал на Севера, той побесня и изпрати сир Борос да я бие.

— Тръгваме ли?

Сир Арис й предложи ръката си и тя се остави да я изведе от стаята. След като беше длъжна да търпи някой от Кралската гвардия да я води на всяка крачка, предпочиташе да е той. Сир Борос беше избухлив, сир Мерин хладен, а сир Престън от своя страна се държеше с нея като с малоумно дете. Арис Оукхарт беше учтив и беше склонен да разговаря сърдечно с нея. Веднъж дори възрази, когато Джофри му заповяда да я удари. Накрая все пак я удари, но не толкова силно, колкото щяха да го направят сир Мерин или сир Борос, и поне беше възразил. Другите се подчиняваха безпрекословно… освен Хрътката, но Джофри никога не искаше от Хрътката да я наказва. За това използваше другите петима.

Сир Арис имаше светлокафява коса и лицето му не беше съвсем неприятно за гледане. Днес бе почти ослепителен с белия си копринен плащ, закопчан на рамото с игла с формата на златен лист; а на гърдите на туниката му с блестящ златен конец беше извезан кичест дъб.