Мадам Бовари

По-късно с Валтер Скот тя се влюби в историческите неща, мечтаеше за старинни сандъци, зали на царски телохранители, за менестрели 8. Искаше й се да живее в някой стар замък, както владетелките на такива замъци; облечени в дълги корсажи, те прекарват дните си под детелинообразния изрез на готическия прозорец, облакътени на камъка, с брадичка, опряна на дланта, загледани далеч вдън полето, отдето препуска към тях рицар с бяло перо, яхнал вран кон. По онова време Ема се преизпълни с обожание към Мария Стюарт и с възторжена почит към всички знаменити или нещастни жени. За нея Жана д’Арк, Елоиза, Агнес Сорел, хубавата Ферониерка и Клеманс Изор се отделяха като комети върху тъмната необятност на историята, дето още изпъкваха тук-таме, но по-загубени в мрака и без никаква връзка помежду си, свети Луи под своя дъб, умиращият Баяр, някои сцени от жестокостите на Луи XI, други от Вартоломеевата нощ, перото върху шапката на Беарнееца 9 и постоянно — споменът за рисуваните чинии с хвалебствията за Луи XIV.

В часа по музика, в романсите, които тя пееше, се споменаваше само за ангелчета със златни крилца, за мадони, за лагуни, за гондолиери, банални композиции, в които през глупостта на стила и невъзможността на музиката й се мяркаше примамливата фантасмагория на сантиментални светове. Някои от другарките й донасяха в манастира своите албуми, получени като подарък. Трябваше да ги крият; това беше цяла история; четяха ги в спалнята. Ема пипаше нежно техните атлазени подвързии и спираше възхитен поглед върху имената на непознатите автори, повечето от които се бяха подписали под редовете „граф“ или „Виконт“. Тя тръпнеше, когато дъхът й раздвижваше копринената хартия на рисунките, която се изправяше полусгъната и отново леко падаше върху страницата. Там имаше изобразени — зад перилата на балкон младеж с къса наметка, който притискаше в обятията си девойка в бяла рокля, с окачена на колана й кесийка за милостиня; или безименни портрети на русокъдри английски лейди, които гледаха под кръглите сламени шапки със своите големи ясни очи. Виждаха се други, излегнати в каляски, летящи през паркове; пред конете, карани от двама кочияши в бели къси панталони, подскачаше хрътка. Други замечтани върху дивани пред разпечатано писмо, съзерцаваха луната през открехнатия прозорец, полузакрит от черна завеса. Наивки, със сълзи по бузите, целуваха през железните пръчки на готически кафез гургулица или усмихнати, с приведена на рамо глава, късаха с островърхите си пръсти, извити като носовете на средновековни пантофи, листчетата на маргаритка. И вие бяхте там, султани с дълги чибуци, примрели сред градински беседки в обятията на баядерки; гяури, турски ятагани, гръцки шапчици 10 и особено вие, бледи пейзажи на дитирамбичните страни, които често ни показвате в едно и също време палми и борове, отдясно — тигри, отляво — лъв, на хоризонта татарски минарета, на преден план римски развалини, по-нататък клекнали камили, всичко това обиколено от девствен, добре пригладен лес, с дълъг отвесен слънчев лъч, който трепти във водата, дето се откриват като бели драскотини върху сивостоманен фон плуващи тук-таме в далечината лебеди.

И лампата с абажур, окачена на стената над главата на Ема, осветяваше всички тия картини от светския живот, които минаваха една след друга пред очите й в тишината на общата спалня и през далечния шум на някой закъснял фиакър, който трополеше по булевардите.

Когато умря майка й, тя плака много през първите дни. Поръча да сложат в рамка косите на покойната и в едно писмо, изпратено в Берто, пълно с тъжни размишления върху живота, молеше да я заровят по-късно в същия гроб. Добрият човечец помисли, че е болна и дойде да я види. В душата си Ема беше доволна, че така изведнъж се е извисила до този рядък за безрадостните съществования идеал, до който посредствените сърца не стигат никога. Така тя се изоставяше да я носят ламартиновските криволици, слушаше арфите по езерата, всички песни на умиращи лебеди, падането на листата, пречистите деви, които се възнасят на небето, и гласа на вечния, който говореше в долините. Това й омръзна, но не искаше да го признае, продължи по навик, после от суета, докато най-сетне бе изненадана, че се чувства успокоена и че в сърцето й няма тъга, както на челото й — бръчки.

Добрите калугерки, които бяха повярвали в посветяването й на религията, забелязаха с голямо учудване, че госпожица Руо сякаш започна да се изплъзва от техните грижи. Наистина те толкова я бяха отрупали с черковни служби, дни на благочестиво съсредоточение, деветдневни молитви, проповеди, тъй усърдно бяха й проповядвали за почитта, дължима на светците и мъчениците, бяха й дали толкова добри съвети за смиряване на тялото и спасение на душата, че тя стори същото, каквото правят конете, когато ги теглят за юздата: изведнъж се спря и юздата изхвръкна от зъбите й. Тоя дух, останал положителен сред възторзите си, който бе обичал църквата заради цветята й, музиката заради думите на романсите, а литературата — заради страстните й вълнения, се бунтуваше пред тайните на вярата и се дразнеше още повече от дисциплината, тъй противна на нейната природа. Когато баща й я взе от пансиона, там не съжалиха за нейното заминаване. Игуменката смяташе дори, че Ема напоследък бе станала не много почтителна към общежитието.

Когато се върна в къщи, на нея изпърво й бе приятно да заповядва на прислугата, но скоро селският живот й стана противен и тя почна да съжалява за своя манастир. Когато Шарл дойде за първи път в Берто, тя се смяташе за много разочарована, мислеше, че няма вече какво да научи, че нищо вече не бива да почувства.

Ала тревогата на едно ново състояние или може би възбудата, причинена от присъствието на мъж, стигаше да я накарат да помисли, че най-сетне притежава оная чудна страст, която досега като голяма птица с розови пера бе зареяна сред великолепието на поетичните небеса; а сега не можеше да си представи, че тоя покой, в който живееше, е щастието, за което бе мечтала.

VII

Понякога тя мислеше, че все пак това са най-хубавите дни в живота й, меденият месец, както се казва. За да вкусиш тяхната прелест, би трябвало несъмнено да тръгнеш към ония страни със звучни имена, от които утрините след сватбата придобиват още по-сладостна леност! В дилижанс, зад завеси от синя коприна, младоженците бавно се изкачват по стръмни пътища, заслушани в песента на пощальона, отекваща в планината ведно със звънчетата на козите и глухия шум на водопада. Когато слънцето залязва, те вдишват край брега на залива дъха на лимоновите дървета, а вечер върху терасата на някоя вила, сами, с преплетени пръсти, съзерцават звездите и кроят планове. Струваше й се, че някои места на земята трябва да произвеждат щастие — като растение, присъщо на тая почва, което не вирее другаде. Защо да не можеше да се облакъти на балкона на швейцарска планинска вила или да заключи своята тъга в някоя старинна шотландска къща, до съпруг, облечен в черна кадифена дреха с дълги поли, обут в ботуши от мека кожа, с островърха шапка и ръкавели!

Искаше й се може би да довери някому всичко това. Но как да се изрази тая неуловима болка, която мени образа си като облаците, която се върти като вятъра? Липсваха й думи, удобен случай, смелост.

Ала струваше й се, че ако Шарл би пожелал, ако би се досетил, ако поне веднъж погледът му би доловил нейните мисли, сърцето й би се изляло във внезапна щедрост, както се посипва плодът на овощните дървеса, щом ги досегне ръка. Но колкото повече се стягаха интимните връзки на техния живот, толкова по-силно възникваше някакво вътрешно отчуждаване, което я откъсваше от него.

Речта на Шарл беше плоска като уличен тротоар и общоприетите идеи се нижеха там в делнично облекло, без да будят вълнение, смях или мечтание. През времето, когато живеел в Руан, разправяше той, не полюбопитствал нито веднъж да отиде на театър да види парижките актьори. Той не умееше да плува, нито да се фехтува, нито да стреля с револвер и веднъж не можа да й обясни някаква дума във връзка с ездата, която тя бе срещнала в един роман.