Мадам Бовари

Отегчен от това, Шарл престана да ходи в Берто. В един изблик на любов, след много ридания и целувки, Елоиза го беше накарала да се закълне, с ръка на молитвеника, че няма да стъпи вече там. И той се подчини; но смелостта на желанието му се възбунтува срещу раболепието на поведението му и в някакво наивно лицемерие той сметна, че тази забрана да я вижда му дава право да я обича. Освен това вдовицата беше мършава; тя имаше дълги зъби; през всичките годишни времена носеше черно шалче, краят на което висеше между плешките й; костеливата й снага беше стегната в рокли като калъфи и понеже бяха много къси, откриваха глезените й с кръстосани върху сивите чорапи връзки на широките й обуща.

Майката на Шарл идваше от време на време да ги навестява, но след няколко дни снахата като че я наостряше срещу сина й; и тогава, като два ножа, те го разраняваха със своите съждения и забележки. Той не бивало да яде толкова! Защо черпел с пиене всеки, който дойде? Защо се инатял да не носи фланела!

Случи се, че през един хубав ден в началото на пролетта един нотариус от Ингувил, на когото вдовицата Дюбюк беше доверила състоянието си, офейка, като задигна цялата наличност на своите клиенти. Елоиза наистина освен частта от един кораб, оценен на шест хиляди франка, притежаваше още къща на улица Сен-Франсоа; обаче от цялото това прехвалено богатство нищо, като не се смятат малкото мебели, стари дрехи и бельо, не бе влязло в домакинството. Работата трябваше да се уясни. Излезе, че къщата в Диеп беше проядена чак до основите от ипотека; един господ знаеше какво бе вложила тя у нотариуса; а пък частта от кораба не беше повече от хиляда екю. Значи, почтената госпожа беше лъгала! В яростта си г. Бовари — бащата, строши един стол върху плочите, обвини жена си, че е озлочестила сина им, като го е впрегнала с такава кранта, хамутите на която не струваха колкото кожата й. Те дойдоха в Тост. Обясниха се. Последваха сцени. Елоиза, потънала в сълзи, се хвърли в прегръдките на мъжа си, закле го да я брани от родителите си. Шарл поиска да я защити. Родителите се разсърдиха и си заминаха.

Ала ударът беше нанесен. Осем дни след това, когато простираше прането на двора, тя почна да храчи кръв, а на следния ден, когато Шарл беше гърбом към нея, за да дръпне завесата на прозореца, тя каза: „Ах, господи!“ — въздъхна и загуби съзнание. Беше умряла! Каква изненада!

Когато погребението се свърши, Шарл се върна в къщи. Долу нямаше никой; изкачи се на първия етаж в спалнята, видя нейната рокля, още закачена до леглото, и облегнат на писалището, остана така до вечерта, потънал в скръбен размисъл. Все пак тя го беше обичала.

III

Една сутрин чичо Руо дойде да плати на Шарл за излекуването на счупения си крак: седемдесет и пет франка в монети по четиридесет су и една пуйка. Той се бе научил за неговото нещастие и го утеши, доколкото можа.

— Знам какво значи! — казваше той, като го тупаше по рамото. — И с мене беше същото. Когато загубих моята клета покойница, скитах из полята, за да бъда сам: строполявах се под някое дърво, плачех, призовавах бога, обвинявах го; пожелавах да бъда като къртиците, увиснали по клоните, 5 с червеи, загъмжали в корема им, с една дума — да съм пукнал. А когато помислях, че по това време другите са със своите женички, че ги притискат в обятията си, удрях бясно с тоягата си земята; бях се почти побъркал, не се хранех; дори, вярвате ли, повдигаше ми се само при мисълта да отида в кафене. И на, полека-лека единият ден избутва другия, пролет иде след зимата, есен след лятото и всичко отмина капка по капка, зрънце по зрънце; искам да река, отишло, отминало, слязло долу, защото винаги остава нещо на дъното, както се казва… някаква тежест ей тук на, върху гърдите! Но тъй като това е съдбата на всинца ни, човек не бива да се изоставя и да загива и само защото друг е умрял, да иска и той да умре… Трябва да се вземете в ръце, господин Бовари, и всичко ще мине! Идвайте у нас; дъщеря ми, знаете ли, от време на време мисли за вас и казва, че я забравяте. Ето и пролетта наближи; ще наредим да ударите някой заек в развъдника, за да се разсеете.

Шарл послуша съвета му. Той отново отиде в Берто, намери там всичко както в навечерието, както преди пет месеца. Крушите бяха цъфнали и добрият Руо, вече на крак, сновеше насам-нататък, което още повече оживяваше чифлика.

Смятайки за свой дълг да проявява към лекаря поради скръбта, която го бе връхлетяла, колкото е възможно по-голямо внимание, той го молеше да не сваля шапката си, говореше му тихо, като че беше болен, и дори се престори на ядосан, че не са приготвили за него нещо по-леко от другите неща за ядене, като например каймак или печени круши. Разправяше разни истории. Шарл сам се изненада, че се разсмя; но изведнъж споменът за жена му го помрачи. Донесоха кафето и той веднага престана да мисли за нея.

Колкото повече свикваше да живее сам, толкова по-малко мислеше за нея. Приятното ново чувство на независимост скоро направи самотата му по-поносима. Сега той можеше да мени часовете на хранене, да се връща или да излиза, без да дава обяснения, и когато се почувстваше много уморен, да обтегне нашироко крака и ръце в леглото си. И така той почна да се разглезва, да си угажда сам и да приема утешенията, които му даваха. От друга страна, смъртта на жена му помогна доста в работата, защото цял месец хората бяха повтаряли: „Горкият млад човек! Какво нещастие!“ Името му беше станало известно, клиентелата се бе увеличила, а освен това ходеше в Берто колкото си искаше. Той имаше някаква надежда без определена цел, някакво смътно блаженство; когато разчесваше пред огледалото бакенбардите си, смяташе, че сега лицето му е по-привлекателно.

Един ден пристигна към три часа; всички бяха из полето; той влезе в готварницата, но не съзря Ема; капаците бяха затворени. През цепнатините слънцето удължаваше върху плочките тънките ивици, които се пречупваха по ръбовете на мебелите и трептяха по тавана. На масата по неизмитите чаши лазеха мухи и бръмчаха, като се давеха в останалия на дъното сидър. Светлината, която падаше през комина, озаряваше саждите на плочата с кадифена мекота и придаваше синкав отблясък на изстиналата пепел. Седнала между прозореца и огнището, Ема шиеше. Тя нямаше шалче и върху голите й рамене се виждаха ситни капчици пот.

По селския обичай тя го покани да пийне нещо. Той отказа, тя настоя и най-сетне, смеейки се, му предложи да изпие заедно с нея чашка ликьор. Тя отиде да вземе от скрина шише кюрасо, извади две малки чашки, напълни едната догоре, а в другата наля съвсем малко и след като се чукна с него, поднесе я до устните си. Тъй като чашката беше почти празна, тя цялата се извиваше назад, за да пие; и с отметната глава, с протегнати устни и опъната шия, тя се смееше, че не усеща нищо, докато крайчецът на езика й, подавайки се между изящните й зъби, лижеше с леки докосвания дъното на чашата.

Тя отново седна и взе прекъснатата си работа — памучен бял чорап, който замрежваше; работеше с наведена глава: не говореше. Шарл също. Ветрецът, минавайки изпод прага, навяваше прах по плочите; Шарл гледаше как тоя прах се разстила и чуваше само туптене в главата си заедно с далечното кудкудякане на кокошка, която снасяше някъде из дворовете. От време на време Ема разхлаждаше страните си, като долепяше длани до тях; след това ги изстудяваше върху железните топки на каминната преграда.

Тя се оплака, че от началото на пролетта страда от замайване; попита дали ще й бъдат полезни морски бани; заговори за манастира, Шарл — за своя колеж и разговорът им се оживи. Качиха се в нейната стая. Тя му показа старите си ноти, книжките, които беше получавала като награди, и захвърлени в дъното на скрина венчета от дъбови листа. Разправи му и за майка си, за гробището и дори му показа в градината лехата, от която всеки първи петък на месеца беряла цветя, за да ги носи на гроба й. Но техният градинар не разбирал нищо; изобщо прислугата била толкова лоша! Много й се искало да живее в града, поне през зимата, макар че през лятото селото с дългите слънчеви дни може би е още по-отегчително; и гласът й според това, което разказваше, беше ту ясен, ту остър или когато говореше на себе си, неочаквано замъглен от копнеж, провлечен в извивките, които стигаха до шепот, а тя — ту весела, с отворени простосърдечни очи, ту с полуспуснати клепачи, с потънал в отегчение поглед и със зареяна някъде мисъл.