Игра на тронове

— Сега ти трябва някоя жена — каза Брон с весел блясък в очите и метна ботушите на седлото си. — Повярвай ми, след като човек се оцапа с кръв, няма нищо по-хубаво от една жена.

Чигън спря за малко с тършуването из труповете на разбойниците, изсумтя и облиза устни.

Тирион се озърна към лейди Старк, коленичила да превърже раните на сир Родрик.

— Бих искал тя да е.

Наемниците се разсмяха и Тирион си помисли: „За начало не е зле.“ После коленичи до потока и изми ръцете и лицето си с леденостудената вода. Изкуцука обратно при другите и отново огледа труповете. Хората от клана бяха мършави, дрипави, конете им — дребни и недохранени, ребрата им се четяха. Повечето им оръжия бяха толкова жалки, че Брон и Чигън не си направиха труда да ги приберат. Чукове, боздугани, коси… Спомни си за едрия мъж с наметалото от кожа на рис, който се биеше със сир Родрик с голям двуръчен меч, но щом намери тялото му проснато върху каменистата земя, човекът не се оказа чак толкова едър, наметалото го нямаше и Тирион видя, че оръжието е изподраскано и евтината стомана на острието — покрита с ръжда. Нищо чудно, че бяха оставили на земята девет трупа.

От тяхна страна бяха загинали само трима: двама от тежките конници на лорд Бракън, Кърликет и Мохор, както и неговият Джик, който бе проявил такава храброст с ездата без седло. „Пълен глупак“ оцени Тирион.

— Лейди Старк, настоявам да продължим веднага и с най-голяма бързина — заяви сир Уилис Воуд и очите му огледаха с тревога през процепа на шлема околните ридове. — Отблъснахме ги за малко, но сигурно не са далече.

— Трябва да погребем труповете, сир Уилис. Мъжете се държаха храбро. Няма да ги оставя на враните и рисовете.

— Почвата е много камениста, не може да се копае.

— Тогава ще ги затрупаме с камъни.

— Вие си събирайте камъни колкото щете — каза й Брон, — но без мен и Чигън. Мен ме чакат по-добри неща от трупане на каменни гробове… да дишам например. — Брон огледа оцелелите. — Който държи да остане жив до вечерта, да тръгва с нас.

— Милейди, боя се, че той е прав — изпъшка сир Родрик. Старият рицар беше ранен сериозно, с дълбок разрез на лявата ръка и пробождане от копие на шията, едва пощадило гръкляна. Гласът му беше уморен и старчески. — Ако се задържим тук, със сигурност ще ни връхлетят отново и няма да преживеем втората атака.

Тирион улови гнева на лицето на Кейтлин, но жената нямаше избор.

— Дано боговете ни простят тогава. Тръгваме.

Коне поне имаше в изобилие. Тирион премести седлото си на пъстрия кон на Джакс, който изглеждаше достатъчно здрав да издържи поне още три-четири дни. Тъкмо се канеше да се качи, когато Ларис се изпречи пред него.

— Дай ми я тази кама, дребосък.

— Остави му я — разпореди се Кейтлин Старк от коня си. — Да си задържи и секирата. Може да ни потрябва, ако ни нападнат отново.

— Най-големи благодарности, милейди — отвърна Тирион и се покатери на коня.

— Спестете си ги — тросна се тя. — Не ви вярвам повече отпреди.

И тръгна напред, без да дочака остроумието му.

Тирион намести откраднатия шлем и взе секирата от ръката на Брон. Припомни си как бе започнал това пътуване, с вързани китки и с покрито с качулката лице, и реши, че сега е много по-добре. Лейди Старк да прави с доверието си каквото си ще: докато можеше да задържи секирата, в играта водеше той.

Сир Уилис Воуд поведе. Брон пое ариергарда, с лейди Старк в средата и сир Родрик като сянка до нея. Марилион мяташе намусени погледи през рамо към Тирион. Певецът си беше счупил няколко ребра, лютнята си и четири пръста на ръката, с която свиреше, но денят му не беше минал съвсем на загуба. Интересно как се беше сдобил с великолепно наметало от кожа на планински рис. Яздеше топло загърнат и слава на боговете — без да си отваря устата.

Бяха се отдалечили едва на половин миля, когато чуха ръмженето на зверове и птичи крясък над труповете, които оставиха зад себе си. Марилион видимо пребледня, а Тирион подкара в лек тръс до него.

— Пъзльо скапан — подхвърли му той, — се римува добре с гарван лаком.

Срита коня, подмина певеца и догони сир Родрик и Кейтлин Старк. Тя го изгледа, стиснала устни.

— Та както ви обяснявах преди да ни прекъснат толкова грубо — започна Тирион, — версията на Кутрето съдържа един сериозен недостатък. Каквото и да си мислите за мен, лейди Старк, уверявам ви в следното: никога не залагам срещу своето семейство.

АРЯ

Едноухият котарак пред нея се изви в дъга и изсъска, Аря запристъпва по задънения проход между двата калкана съвсем леко, на пръстите на босите си крака, вслушана в пърхането на сърцето си и вдишвайки бавно и дълбоко. „Тиха като сянка — каза си тя, — лека като перце.“ Котаракът я следеше настръхнал.

Хващането на котки се оказа трудно занимание. Дланите й бяха покрити с полузараснали драскотини, коленете — ожулени от падане. Отначало й се измъкваше дори дебелата и тромава котка на готвача в кухнята, но Сирио я караше да продължава ден и нощ. Когато изтича да му се похвали с първата и му показа окървавените си ръце, й беше казал:

— Толкова бавно? Гледай да си по-бърза, момиче. Враговете ти няма да те оставят само с драскотини.

Беше намазал раните й с мирски огън, който щипеше толкова силно, че трябваше да прехапе устна, за да не запищи. След което я изпрати за още котки.

В Червената цитадела беше пълно с котки: дремещи лениво под слънцето стари котки, въртящи опашки ловки мишелови, пъргави котенца с нокти като иглички, доверчиви и винаги прилежно вчесани любимки на придворни дами, дрипави сенки, ровещи по сметищата. Една по една, Аря ги преследваше, хващаше ги и ги носеше горда на Сирио Форел… всички освен този, едноухия, черен и хитър като дявол котарак.

— Ей онзи там е истинският крал на замъка — беше й казал един от стражите със златните плащове. — По-стар от самия грях и два пъти по-зъл. Веднъж кралят пируваше с бащата на кралицата, а този черен проклетник скочи на масата и отмъкна печената мръвка направо от пръстите на лорд Тирион. Робърт щеше да се пръсне от смях. От тоя винаги стой по-настрана, дете.

Беше го гонила из половината замък — на два пъти около кулата на Ръката, през вътрешната полоса, през конюшните, надолу по витите стъпала, през малката кухня, свинарника и казармите на златните плащове, покрай стената откъм реката, отново по стъпалата нагоре и напред-назад по Пътеката на предателите, после отново надолу и през една порта, около един кладенец и през какви ли не още постройки с неизвестно предназначение, докато накрая вече не знаеше къде се намира.

Но ето че най-после го спипа натясно. Отляво и отдясно се издигаха високи стени, а отпред — сляп каменен зид. „Тиха като сянка“, повтори си тя и се плъзна безшумно напред. „Лека като перце.“

Щом стигна на три стъпки от него, котаракът скочи. Наляво, надясно, Аря с него — наляво, надясно. Отряза му пътя. Той изсъска отново и се опита да се шмугне между краката й. „Бърза като змия“, помисли тя и ръцете й се стегнаха около него. Притисна го здраво до гърдите си, завъртя се и се разсмя, а ноктите му задраскаха по коженото й яке. Много бързо го целуна точно между очите и още по-бързо се дръпна, за да не я драснат острите му нокти по лицето. Котаракът измяука свирепо.

— Какво му правиш на котето?

Аря се сепна, пусна котарака и рязко се обърна към гласа. Само докато мигне, и черният котарак драсна по прохода. При входа стоеше момиче с падащи до раменете златни къдрици, облечено като кукличка в син сатен. До нея — пълничко момченце с изправен на задните си крака елен, извезан с перли на гърдите на жакетчето и с миниатюрен меч, висящ на колана. Принцеса Мирцела и принц Томен. Зад тях стърчеше септа, едра като товарен кон, а зад нея — двама мъже с пурпурни плащове от гвардията на Ланистър.

— Какво правеше с тази котка, момче? — отново строго попита Мирцела, обърна се към брат си и се изкиска. — Същински дрипльо, нали? Виж го само.