Бойно поле Земя II

Полетът беше доста приятен. Трябваше да пилотира един от новите пилоти, но самата идея някой да управлява самолета вместо него разсмиваше Джони. В крайна сметка, не беше със счупена ръка! Като се отдели от земята, зад него се залепи ескорт от три бойни самолета Марк 32 и неотлъчно го следваха до края. Бяха с дълъг обхват, предназначени да превозват ескадрон от психлоската флота или работници. Прелетяха над североизточна Африка, Червено море, Мала Азия и стигнаха до Русия. Джони се чувстваше чудесно на двеста хиляди фута над земята и се оглеждаше да не пропусне реките и езерата, които полковник Иван му бе посочил на импровизираната карта върху пясъка. Очакваше да намери сняг, но макар че бе късна есен, сняг имаше само по високите планински върхове на изток. Съзря отгоре означените места и намери предварително определеното място за кацане. Озова се сред море от развълнувани хора. Полковник Иван ги удържаше на разстояние с десетина копиеносци на коне, за да има място да кацне Джони. Имаше поне петстотин човека.

Отвори вратата и го връхлетя мощен вик. Приветстваха го с цяло гърло! Не разбираше дори какво казват, толкова силно и един през друг викаха. Не различаваше познатите лица сред толкова много хора.

Полковник Иван слезе от коня. Беше малко сдържан и официален, може би смяташе, че Джони го обвинява за смъртта на Бити. Носеше черна лента на ръкава. Но Джони го прегърна през раменете и всичко дойде на мястото си.

Доведоха кон за него, златист жребец, оседлан със седло от овнешка кожа. Джони се метна. Тълпата го приветстваше. Знаеше само една дума на руски — „здраствуйте“. Извика я високо и хората избухнаха в радостни възгласи.

Джони се огледа. Бяха много близо до планините, всъщност точно в подножието им. Планините бяха внушителни, може би високи около четиринайсет хиляди фута. Бяха покрити със сняг. Старата руска база бе наблизо. Джони смяташе да идат направо там, за да може да я огледа и оцени състоянието й. Само че изглежда никой друг не мислеше като него. Бяха опънали кожени палатки и запалили огньове. Изведнъж Джони забеляза, че всички са облечени празнично. Явно имаше повод да се празнува и по начина, по който се отнасяха с него, пролича, че той е поводът. Чудеше се дали Тор е идвал тук, защото ако бе идвал, много от хората щяха да смятат, че Джони ги познава. Както и да е, трябваше да се оправя с единствената дума на руски, която знаеше.

Конниците на полковника проправяха път. Всеки път, когато Джони вдигнеше ръка и кимнеше, тълпата избухваше в радостни възгласи. Цветове, лица! Бе достатъчно свикнал със звученето на руския, за да различи и възгласи като: „Браво!“, „Буено!“ и „Вива!“. Приличаха на ланеро. Да! Забеляза една черна кожена шапка. Още няколко. И няколко големи сламени шапки.

Носеше се миризма на печено месо. Оркестър от балалайки, испански китари, флейти от Андите и монголски тъпани пронизваше въздуха.

Полковникът го заведе пред една кожена палатка, специално опъната за него и преди да влезе, Джони за последен път махна и каза своята руска дума, която вече не бе много подходяща.

Полковникът влезе след него и Джони веднага поиска да разбере няма ли да идат до базата.

Полковникът зяпна от учудване. Нет, нет, за това имаше време. Трябваше да се мисли за хората. Много от тях, дори повечето, никога не бяха виждали Джони.

Джони отговори, че мисли тъкмо за хората! Как да ги предпази от възможна опасност.

Е, опасности винаги има, каза полковникът, но не всеки ден ти се удава случай да срещнеш Джони. Верна?

При тази желязна логика Джони с облекчение съблече тежкия си пилотски костюм, тъй като беше доста по-топло, отколкото очакваше. Носеше си дрехи от тъмно бяла кожа, които му бяха ушили — не като тези, с които бе сниман на банкнотата от един кредит, но момичетата от селото се бяха постарали. Мокасините му ставаха, но ето чифт военни ботуши и червени шалвари, ако предпочита. А този златен шлем? Е, не беше от истинско злато. Беше лека руска каска от алуминий и един пилот я бе занесъл в старата мина в Грозни, за да я покрият с берилий. Виждаш ли? Нямаше звездичка, нито някакъв друг орнамент, но лентата за брадичката и подплънките за ушите, а също и цветните капчици по цялата каска бяха изработени от едно от сибирските племена. Нали са красиви? Освен това доктор Маккендрик бе казал на Джони да пази главата си след онези фрактури. Тъй че ето, сложи я! Джони се оплака, че не чува. Не, носи я!

Джони си изми лицето, преоблече се и каза на полковника, че е голям тиранин. Полковникът му отвърна, че още нищо не е видял.

Ето как стояха нещата: първоначалният му план да въоръжи базата с американски персонал бе приет от стария Съвет, преди да стане смешна история. Бяха мобилизирали известен брой южноамериканци и ги изпратиха тук. Освен това едно племе от някогашни политически затворници слезли от Сибир, защото гладували, заедно с кучетата, покъщнината, всичко. Сибирците били тези с белите мечи кожи. Имало още някакво племе, което открили в Кавказ, и то също било тук. Тъй че станало доста многолюдно. Но си имали и един американец. Наистина! Искаш да го видиш? Той е отвън.

Пуснаха американеца да влезе. Водеше със себе си едно младо момиче. Спря и се захили. Момчето беше от селото на Джони! Том Смили Таунсън. Зарадваха се един на друг. Том Смили бе едър младеж, почти колкото Джони и една година по-малък от него. Каза, че завършил машинно училище и понеже чул, че тук липсват машинни оператори, качил се на самолета и вече повече от месец работил с минните багери и обучавал другите как да поправят разни счупени неща.

Това беше неговото момиче, Маргарита.

— Margarita, permiteme prezentarte al Gran Senor Jonnie.

Момичето бе много хубаво, много срамежливо и много притеснено от срещата. Джони се поклони. Беше виждал, че сър Робърт прави така. Тя също се поклони.

Том Смили каза, че след няколко седмици ще се оженят. Джони им пожела да имат много деца. Маргарита се изчерви, когато Том Смили й преведе, но ентусиазирано кимна.

За пръв път Джони чу, че селото е преместено. Том Смили, след като бе обучен, можеше да поддържа проходите отворени през зимата и нямаше да стигнат до глад, но ги преместиха на място, където нямаше толкова сняг — градът, в който Джони им бе препоръчал да се преселят. Само че Браун Лимпър ги бе принудил със сила да се изселят. Трябвало дори да зарежат всичките си принадлежности в селото, но според Том Смили другите две момчета, които също бяха завършили за машинни оператори, вече са преместили багажа на хората.

Полковникът ги изтика навън и даде на Джони глътка от „най-хубавата водка на земята“. На Джони веднага му се завъртя глава. Какъв лек за умората от полета, а? Сигурно беше правена от мечешки зъби!

Полковникът каза, че е точно така, как е отгатнал формулата? След това го поведе навън.

Почти всички се бяха заели с подготовката на голямо празненство с танци и всичко останало. Където и да идеше Джони, всички му се усмихваха.

Двама немски пилоти от африканската база седяха пред един от огньовете и пиеха нещо. Третият пилот патрулираше горе във въздуха. Беше на голяма височина и шумът от мотора едва се чуваше. Джони им каза на психлоски да се отпуснат и да се наслаждават на почивката, а те го гледаха с уважение. Джони знаеше, че заповедите им бяха съвсем различни — двама да бъдат постоянно нащрек в самолетите с непрекъснато включено радио, а третият да патрулира горе във въздуха. Джони осъзна, че цялата тази празнична атмосфера и суетня притъпяват усещането му за реалностите на деня — бяха във война с много могъщи врагове.

Полковник Иван поведе Джони нагоре по един хълм и протегна ръка да му покаже колко велика е страната му. Имаше див памук, достатъчен да облече хиляди, имаше дива пшеница и ечемик, стада овце и добитък, достатъчни да изхранят стотици хиляди. Онези развалини там на времето са били град, пълен с фабрики и макар че в момента машините не работеха, според Том Смили голяма част от тях можели да се поправят. Джони се запита дали нямаха още един Ангъс в лицето на Том Смили.