Игра на тронове

Последният му за деня двубой беше срещу по-младия Ройс. Древните руни на сир Робар се оказаха слаба защита, когато сир Лорас разцепи щита му и го хвърли с ужасен грохот в пръстта. Робар остана да лежи и да стене, докато победителят обикаляше арената. Накрая извикаха носилка и го отнесоха в палатката му замаян и обездвижен. Санса повече не го погледна. Очите й бяха само за сир Лорас. Когато белият кон се спря точно пред нея, се уплаши, че сърцето и ще се пръсне.

На другите девойки бе дал по бяла роза, но тази, която сега откъсна за нея, беше червена.

— Сладка лейди — каза високо той, — никоя победа не е наполовина толкова красива, колкото вас.

Санса взе плахо цветето, поразена от галантността му. Косата му бе водопад от кестеняви къдрици, а очите — като стопено злато. Тя вдиша сладкия аромат на розата и я задържа до гърдите си дълго след като сир Лорас се бе оттеглил.

Когато най-после вдигна очи, пред нея бе застанал непознат мъж и я гледаше втренчено. Беше нисък, с остра брадичка и посребрена коса, на възраст почти колкото баща й.

— Трябва да си една от дъщерите й — каза той. Устните му се усмихваха, но не и сиво-зелените му очи. — Приличаш на Тъли.

— Аз съм Санса Старк — отвърна му тя спокойно. Мъжът беше е тежко наметало с кожена яка, притегната със сребърна птица присмехулник, и се държеше като високопоставен лорд, но тя не го познаваше. — Не съм имала честта, милорд.

Септа Мордейн бързо я хвана за ръката.

— Мило дете, това е лорд Петир Белиш, от малкия съвет на краля.

— Майка ви някога беше моята кралица на красотата — каза кротко мъжът. Дъхът му ухаеше на мента. — Имате нейната коса. — Пръстите му бавно я докоснаха по бузата и погалиха един кестеняв кичур. После той изведнъж се обърна и си отиде.

Луната междувременно се беше вдигнала, множеството се умори и кралят постанови последните три двубоя да се проведат на следващата сутрин преди груповия бой. Докато простолюдието се разотиваше, обсъждайки сблъсъците през този ден и предстоящите срещи утре, дворът се премести на речния бряг, за да започне пирът. От часове се печеха шест чудовищно огромни бизона — въртяха ги бавно на дървени шишове, а кухненските ратайчета ги тъпчеха с масло и билки, докато месото не се разпука и не зацвърчи. Пред павилионите бяха подредени маси и пейки, отрупани с плодове и прясно изпечен хляб.

За Санса и септа Мордейн бе отредено много почетно място вляво от високия подиум, където се разположи самият крал с кралицата. Когато принц Джофри седна вдясно от нея, гърлото й се стегна. Думичка не беше й казвал след онази ужасна случка, а и тя не се беше осмелила да го заговори. Отначало Санса си мислеше, че го мрази заради онова, което направиха с Лейди, но след като си изплака очите, си каза, че всъщност Джофри не е виновен. Кралицата го беше направила. Тя заслужаваше омразата й, както и Аря. Нищо лошо нямаше да се случи, ако не беше Аря.

Тази вечер не можеше да мрази Джофри. Твърде красив беше, за да го мрази. Облякъл бе тъмносин жакет, обсипан с два низа златни лъвски главички, а около челото му блестеше коронка от злато и сапфири. И косата му блестеше като метала. Санса го погледна и потрепери уплашена, че няма да й обърне внимание или още по-лошо ще я изгледа с омраза и ще я принуди да напусне масата с плач.

Но Джофри се усмихна, целуна ръката й галантно като принц от песните и каза:

— Сир Лорас има остро око за красотата, сладка лейди.

— Беше много мил — отвърна тя стеснително, стараейки се да запази скромност и сдържаност, но сърцето й запя. — Сир Лорас е истински рицар. Смятате ли, че той ще победи утре, милорд?

— Не — заяви Джофри. — Кучето ми ще го постави на място, или може би вуйчо ми Джайм. А след няколко години, когато порасна достатъчно, за да изляза на арената, аз ще ги поставя всички на място.

Той вдигна ръка да повика слугата с каната изстудено вино и й наля. Санса погледна плахо септа Мордейн, но Джофри се наведе и напълни и чашата на септата, така че тя кимна с благодарност и не каза нищо.

Слугите допълваха чашите цялата нощ, макар че след това Санса не помнеше да е вкусвала от виното. Нямаше нужда от вино. Опило я беше вълшебството на нощта, зашеметил я бе разкошът, помели я бяха прелестите, за които бе мечтала цял живот и за които не се беше се надявала дори, че някога ще опознае. Пред кралския павилион седяха певци и изпълваха здрача с музика. Жонгльор премяташе във въздуха горящи главни. Личният шут на краля, глупак със свраче лице с прякор Лунното момче, подскачаше на кокили в пъстрия си костюм и се подиграваше на всички с толкова язвителна жестокост, че Санса се зачуди дали всъщност е глупав. Дори септа Мордейн се оказа безпомощна пред него. Когато изпя песничката си за Върховния септон, тя се разсмя толкова силно, че се поля с виното.

А Джофри щеше да се разтопи от вежливост. Говореше на Санса през цялата нощ, обсипваше я с комплименти, караше я да се смее, споделяше й дворцови клюки, обясняваше й някои от закачките на Лунното момче. Санса беше толкова запленена, че забрави за всякакво благоприличие, както и за седящата вляво от нея септа Мордейн.

А блюдата се редяха едно след друго. Гъста супа от еленско месо с ечемик, салати от сладки треви, спанак и сливи, поръсени със счукани орехи. Охлюви в сос от мед и чесън. Санса никога досега не беше яла охлюви. Джофри й показа как се вади охлювът от черупката и сам й подаде да отхапе първото сладко късче месо. След това поднесоха току-що уловена от реката пъстърва, печена в глина, и нейният принц й помогна да отвори изпечената обвивка, за да извади отвътре крехката бяла риба. А когато поднесоха месото, сам й го сервира, като отряза кралско парче и го постави с усмивка в блюдото й. По движенията му тя разбра, че дясната ръка все още го безпокои, но той не се оплака и с една дума.

След това дойдоха сладките хлебчета, гълъбовият пай и печените ябълки с канела, и лимоновият кейк, посипан със захар като слана, но Санса вече се беше толкова натъпкала, че успя да хапне само две резенчета от кейка, колкото и да го обичаше. Тъкмо се чудеше дали ще може да се справи с трето, когато кралят се развика.

Крал Робърт ставаше все по-шумен с всяко следващо блюдо. Санса чуваше смеха му и гръмките заповеди през звуците на музиката и дрънченето на приборите, но бяха твърде далече, за да долови думите. Сега го чуха всички.

— Не! — прогърмя ревът му и заглуши всяка друга реч. Санса се слиса, като видя краля изправен, с почервеняло лице и побеснял. В ръката си стискаше пълен с вино бокал и по-пиян не можеше да бъде. — Няма ти да ми казваш какво да правя, жено! — изрева той на кралица Церсей. — Аз съм кралят, не разбра ли? Аз управлявам и щом казвам, че утре ще се бия, значи ще се бия!

Всички го зяпнаха. Санса видя сир Баристан и брата на краля Ренли, както и ниския мъж, който й говори днес толкова странно и погали косата й, но никой не се опита да се намеси. Лицето на кралицата беше изопнато и толкова безкръвно, че можеше да мине за изваяно от сняг. Тя стана от масата, сбра полите си и си тръгна сред възцарилата се тишина. Слугите й плъпнаха след нея.

Джайм Ланистър сложи ръка на рамото на краля, но кралят рязко го отблъсна. Ланистър залитна и падна. Кралят се изсмя.

— Великият рицар. Все още мога да те хвърля в пръстта. Запомни го, Кралеубиецо. — Удари се в гърдите с отрупания с геми бокал и оплиска с вино копринената си риза. — Чука ми дай и никой мъж в кралството не може да застане пред мен.

Джайм Ланистър се изправи, изтупа се и каза тихо, но ясно:

— Както кажете, ваша милост.

Лорд Ренли пристъпи усмихнат.

— Разля си виното, Робърт. Дай да ти донеса нов бокал.

Джофри хвана ръката й и Санса се сепна.

— Става късно — каза принцът. Изражението му беше странно, сякаш изобщо не я виждаше. — Нуждаете ли се от придружител до замъка?

— Не… — Озърна се към септа Мордейн и се изуми, като я видя как похърква, отпуснала глава на масата. — Всъщност да… благодаря ви, ще бъде много мило. Наистина съм уморена, а стана толкова тъмно. Ще съм благодарна, ако ми предложите защита.