Вуду

Пендъргаст сложи изпразнената вече торба под един паднал дънер, разхвърля малко листа наоколо и кимна на Д’Агоста да го последва по дигата, която лежеше точно пред тях. Телената ограда на Вилата се намираше на двайсетина ярда оттук, ръждясала и разнебитена, с не малко дупки из нея. Петдесет ярда по-нататък се виждаше уродлива група постройки, призрачни на слабата светлина на вечерта, сред които се мъдреше огромната стара църква.

Д’Агоста си спомни първия път, когато бе дошъл в тази гора и бе получил един здрав удар по главата. Той взе Глока в ръка, докато се изправяше. Това нямаше да се случи отново.

Като следваше Пендъргаст, хукна към телената ограда, промуши се през една дупка и изтича приведен до основата на външната стена на Вилата. Не след дълго стигнаха до малка, изгнила врата в стената, заключена с катинар. Един силен удар — и длетото на Пендъргаст го разби. Агентът отвори вратата и зад нея се разкри тясна, пълна с боклуци алея, с надвиснали над нея покриви, които се нижеха от едната страна на масивната църква. Той надникна вътре и Д’Агоста го последва, затваряйки вратата зад тях. Пендъргаст притисна ухо към задната стена на църквата. Д’Агоста направи същото. Вътре се чуваше монотонно припяващ глас, който се издигаше и спускаше, треперещ и осъдителен, и убеждаващ като глас на свещеник, но прекалено заглушен, за да се доловят някакви думи — като че ли в началото бе започнал на английски. Периодично отговаряха десетки гласове като басова партия на безсмислен хор, а после побърканото монотонно припяване започваше отново.

Примесено с него идваше лекото, високо изцвилване на изплашено жребче.

Д’Агоста се опита да отпъди този ужас от съзнанието си и да се фокусира върху онова, което правеха. Той отиде по алеята до Пендъргаст, притичвайки от едната пътека до другата, като през цялото време държеше главата си наведена, а лицето си скрито. Не се виждаше никой. Най-вероятно повечето бяха в църквата за отвратителната церемония. Алеята направи остра чупка в разнебитения комплекс от древни, рахитични сгради, след това мина покрай по-голяма постройка, залепена за църквата, която вероятно беше старият дом на енорийския свещеник или пастор.

Първата врата на сградата беше заключена, но Пендъргаст я отвори за по-малко от пет секунди. Те влязоха бързо вътре и се намериха в тъмна стая със спарен въздух. Когато очите им се адаптираха към мрака, Д’Агоста видя, че това е трапезария със стара дъбова маса, столове и много свещи в свещници с масивни подложки. Единствената светлина идваше от CRT терминала на стар компютър, съвсем не на място сред старата мебелировка. Врати на изток, юг и запад водеха към дори още по-тъмни стаи.

Декламацията на жреца тук се чуваше дори още по-силно, идваща от неопределена посока.

Изведнъж проблемът, за който бяха дошли — да намерят Нора в този лабиринт от сгради — им се строи непреодолим. Д’Агоста отпъди мисълта. Нещата трябваше да се вършат едно по едно.

— Кухните в тези стари къщи винаги имат вход към избените складове за провизии — прошепна Пендъргаст. Той избра една врата наслуки — тази на изток — и минаха през нея. Д’Агоста вървеше отзад. Озоваха се в килер, натъпкан с конопени чували, които изглеждаха пълни с жито. Там, в самия край, се намираше и примитивен асансьор. Като мина покрай Пендъргаст, Д’Агоста застана отпред, отвори вратата, светна фенерчето и погледна надолу — пътя надолу.

Внезапно зад тях се чу глас, силен и рязък.

— Вие двамата! Какво правите тук!

62.

Заместник-началник Хари Числит се измъкна от задната седалка на необозначения Краун Вик, бързо прекоси тротоара и отиде при личния си помощник, инспектор Минерва, който наблюдаваше тълпата през бинокъла си. Тълпа, помисли си Числит, беше малко преувеличено: имаше двеста, най-много двеста и петдесет души, пръснати из бейзболното игрище на входа на парка — размахваха плакати и скандираха. Изглеждаха като онези типове, които прегръщаха дърветата последния път, когато се бяха събрали. Докато гледаше, надигна се одобрителен вик, който замря почти толкова внезапно, както бе започнал.

— Виждаш ли онзи тип с брадата? — попита той. — Филмовия режисьор, онзи, който ги събра последният път?

Минерва сканира игрището с бинокъла си.

— Не.

— Контролните и нападателните позиции?

— Имаме екипи на всички места в игрището.

— Това е главното. — Числит чу да се издига друг нерешителен възглас. Протестиращите звучаха много по-апатично от миналия път. И без онзи говорител, който ги възпламеняваше, тази работа без съмнение скоро щеше да претърпи фиаско. А и да не претърпеше, той бе подготвен.

— Сър. — Той се обърна и за своя изненада видя до себе си жена с капитански нашивки на яката. Беше дребна и тъмнокоса и отвърна на погледа му с хладна самоувереност, която той мигновено намери за дразнеща и леко заплашителна. Тя не беше част от неговия състав, но я познаваше: Лора Хейуърд. Най-младият капитан жена в службите. И гадже на лейтенант Д’Агоста — или, ако слуховете бяха верни, — бивше гадже. Нито едно от качествата й не печелеше симпатията му.

— Да, капитане? — каза той сдържано.

— Бях на брифинга ви по-рано. Опитах се да се срещна с вас след това, но излязохте преди да ви настигна.

— Да?

— С цялото ми уважение, сър, предвид плана, който описахте, не съм сигурна, че имате достатъчно войска, за да контролирате тази тълпа.

— Войска? Тълпа? Погледнете сама, капитане. — Числит махна с ръка към бейзболното игрище. — Не виждате ли колко са демонстрантите? Ще подвият опашка и ще хукнат само един от полицаите да каже „бум“.

Инспектор Минерва, който слушаше, се усмихна.

— Изобщо не вярвам в това. Може да дойдат още.

— И откъде точно ще дойдат, според вас?

— Има няколко сборни пункта в този квартал, където биха могли да се съберат — отвърна Хейуърд. — И лично аз забелязах доста групи — което не е характерно, особено за есенна вечер след работен ден.

— Точно поради тази причина сме разположили постове на предни позиции. Това ни дава гъвкавостта, от която се нуждаем, за да действаме бързо. — Той се опитваше да сдържа нотката на раздразнение в гласа си.

— Видях вашата диаграма, сър. Тези предни позиции се състоят само от по половин дузина полицаи всяка. Ако линията ви се пропука, протестиращите може да нахлуят право във Вилата. И ако Нора Кели е вътре и я държат за заложница — което изглежда напълно възможно — тъмничарите й може да се паникьосат. И животът й да се окаже в опасност.

Това беше точно лайняната линия на разсъждение, която Д’Агоста бе избълвал. Може би точно той й го бе втълпил.

— Отчитам загрижеността ви — отвърна той, без да се опитва да крие сарказма в тона си, — макар да отбелязвам за протокола, че един съдия по-рано днес изрази становище, че няма абсолютно никакви доказателства, че Нора Кели е там, и отказа да издаде заповед за претърсване на Вилата. А сега ще бъдете ли така любезна да ми кажете какво правите тук, капитане? Последния път, когато проверих, Инууд Хил Парк не беше във вашата юрисдикция.

Хейуърд не отговори. Той забеляза, че тя вече не гледа към него, а по-скоро някъде зад него.

Той се обърна. От изток се приближаваше друга група протестиращи. Не носеха плакати, но изглеждаха делово, крачеха бързо и много спокойно към бейзболното игрище, стеснявайки редиците си, докато приближаваха. Беше разнородна група.

— Дай ми този бинокъл — каза той на Минерва.

Сканирайки групата през бинокъла, той видя начело закръгления мъж, който последния път водеше протеста. За миг, докато гледаше решителното изражение върху лицето му и студените черти на демонстрантите, Числит усети да го бодва безпокойство.

Но то отмина така бързо, както се бе появило. Какво променяха още сто или двеста души? Той имаше достатъчно хора, за да се справи с четиристотин протестиращи — че и с повече. Освен това планът му за сдържаност беше шедьовър на икономия и гъвкавост.