Обикновен гений

— Я виж този — каза Мишел и посочи едно име от списъка. — Липсва всякаква информация за съдбата му. — Прелисти набързо страниците и добави: — Няма други като него.

— Казва се Хайнрих Фукс — отбеляза Шон.

— Което в американски вариант вероятно звучи като Хенри Фокс — подхвърли Мишел.

Шон се втренчи в нея и бавно кимна.

— Нямаш представа колко си права!

— Защо мислиш така?

— Готов съм да се обзаложа, че въпреки оскъдната информация, с която разполагаме, Хайнрих Фукс е бил радист на кораб — единственият, който е успял да избяга от военнопленническия лагер в Кемп Пиъри, днешната секретна база на ЦРУ. Това е причината, поради която в списъка липсва информация за съдбата му. Флотът просто е отказал да признае, че някой е успял да се измъкне от лагера.

— Избягал е, а след това е променил името си на Хенри Фокс! — ахна Мишел.

— Точно така. Установил се е в Ню Йорк и е започнал нов живот. А на стари години е станал съсед на Мънк и Виджи. — Шон скочи. — Хайде, тръгваме! Трябва да поговорим с Виджи!

— Защо?

— Хорейшо твърди, че е програмирана. Може би името Хенри Фокс е паролата, която ще й позволи да ни разкаже повече, а най-вероятно всичко.

Върнаха се в Бабидж Таун и се втурнаха към сградата, в която се помещаваше училището. Но Виджи не беше там.

— Каза, че е болна — обясни учителката.

— Лично ли ви го каза? — бързо попита Шон.

— Не, изпрати бележка. Сутринта я намерих на бюрото си.

Няколко минути по-късно Шон и Мишел изкачиха тичешком стъпалата към къщата на Алиша. Бутнаха вратата и Мишел тревожно извика:

— Виджи? Къде си, Виджи?

Без да чака отговор, тя хукна по стълбите към втория етаж и блъсна вратата на момичето. Стаята беше празна. Претърсиха останала част от къщата, но без успех.

— Няма я! — извика Шон, обзет от паника.

— Къде, по дяволите, е охраната? — изкрещя на свой ред Мишел.

Вратата се отвори и на прага се появи Алиша с купчина документи в ръце. Лицето й беше уморено. Очевидно изненадана от присъствието им, тя се намръщи.

— Хей, вие! Прекарах проклетите ноти през най-мощните компютърни програми, но резултатът е пълна нула. Това означава, че или шифърът е извън нашите възможности, или това изобщо не е шифър. Открих името на песента. Казва се „Шенандоа“ и е написана през деветнайсети век. Какво пък, все пак има текст. Кратък, простичък, но все пак съдържа думи. Хрумна ми гениалната идея, че именно текстът е ключът към разбиването на шифъра. Но след като си блъсках главата цяла вечност, крайният резултат отново е пълна безсмислица.

Двамата партньори я гледаха и мълчаха.

— Какво има? — подозрително попита тя.

— Къде е Виджи? — контрира Мишел.

— На училище — отвърна Алиша след кратка справка с часовника си. — Още от осем сутринта.

— Няма я там, Алиша — поклати глава Шон. — Някой е изпратил бележка на учителката, че е болна.

— Цяла нощ не съм мигнала, за да дешифрирам нотите — намръщено го изгледа тя. — А ти си този, който трябваше да се грижи за нея!

— Сутринта беше добре — обади се Мишел. — Дойде в стаята ми малко преди разсъмване, после се прибра.

— А после?

Партньорите се спогледаха.

— После тръгнахме по задачи — сконфузено отвърна Шон.

— И я оставихте сама, така ли? — възкликна Алиша. — Отново я оставихте сама!

— Мислехме, че си тук — промърмори Мишел.

— Мислехте, че съм тук! — извика извън себе си Алиша и хвърли листовете над главата си. — Как е възможно да съм тук, когато ме въвлякохте в тази бъркотия?! — Лицето й стана червено, дишането й се ускори. — Охраната трябваше да я изпрати до училището! Поисках нов човек в момента, в който заради предишния глупак тя едва не се удави!

— От кого го поиска? — полюбопитства Шон.

— От Чамп.

— Тази сутрин в девет Чамп дойде да ме вземе, за да ме разходи със самолета си — отбеляза Мишел.

— Какъв самолет? — раздразнено попита Алиша. — Що за глупости?

— Успокой се, Алиша — меко промълви Шон. — Може би Виджи просто се е усамотила и скоро ще се появи.

— Забрави ли какво се случи при последното й усамотяване?

— Тя е права, Шон — сепна се Мишел. — Отивам да я търся на реката.

— А аз ще организирам екип за претърсване на околността — кимна Шон.

Обърнаха се и излязоха, оставяйки безпомощната Алиша сред купищата разпилени листове.

74

Виджи я нямаше на реката. Преброиха лодките, но всички бяха на мястото си. Претърсването на Бабидж Таун също не даде резултат. Бележката, оставена на учителката, се оказа написана на компютър. Никой нямаше представа за човека, който я беше донесъл.

Бодигардът съобщи, че сутринта се появил пред къщата както обикновено — малко преди осем. Но от вътрешната страна на мрежата против комари имало бележка, че Виджи е болна и няма да ходи на училище. Човекът си тръгнал, но проявил съобразителността да прибере бележката. Оказа се, че и тя е написана на компютър и не подлежи на проследяване — също като другата.

— Всеки би могъл да ги напише — въздъхна Шон и мрачно огледа приятелите си. Току-що бяха прекратили претърсването на Бабидж Таун, а малко преди това към тях се беше присъединил и Хорейшо. Шериф Хейс бе организирал група от доброволци, но и техните усилия се оказаха безрезултатни. Детето сякаш се беше изпарило.

Към оградата се приближи голям черен седан.

— Мамка му! — изруга Шон. — Точно сега ли?!

Специален агент Вентрис слезе от колата и се насочи към тях.

— Чух, че пак сте изгубили момичето — подхвърли той.

— Какво искаш, Вентрис? — ядосано попита Шон.

— Искам да се измитате оттук. Присъствието ви е непродуктивно.

— А твоето какво е? — викна Шон. — Нещо да си постигнал досега?

— Овладей се — сложи ръка на рамото му Мишел. — Той все пак е федерален агент.

— Послушай приятелката си — кимна Вентрис. — Ако момичето е отвлечено, само ние можем да го открием.

— Надявам се да я откриете жива — мрачно промълви Шон, изгледа как агентът на ФБР се качва в колата и извика: — Проклето копеле!

— Мисля, че всички имаме нужда от няколко дълбоки вдишвания и издишвания — успокоително се обади Хорейшо.

— Нямам нужда от никакви вдишвания! — сопна се Шон. — Единственото ми желание е да сритам задника на проклетия специален агент!

— Добре де, изливането на гнева също помага — заяви психоаналитикът.

Тримата едновременно обърнаха глави към портала, пред който тежко се подредиха няколко туристически автобуса. Шон и Мишел забързаха към будката на охраната.

— Какво става?

— Временна евакуация на Бабидж Таун — обяви човекът.

— Защо? — попита Мишел.

— Заради двата смъртни случая и изчезването на детето. Служителите и семействата им са силно притеснени. Решението е да бъдат преместени във Уилямсбърг до изясняването на нещата.

— Кой взе това решение? — остро попита Шон.

— Аз — разнесе се глас зад гърба им. Тримата се обърнаха към Чамп Полиън, който бавно крачеше към тях. — Мислите ли, че е погрешно?

— Може ли ние да останем тук?

— Не! — отсече Чамп и се обърна да си върви. — Не мога да нося отговорност за сигурността ви!

— А ти? — подвикна след него Мишел.

— Аз също се изнасям. Не си струва да рискувам живота си, дори и за квантовия компютър.

75

Два часа по-късно в Бабидж Таун останаха само неколцина пазачи. Мишел и Шон направиха още една обиколка с надеждата да открият някаква следа от Виджи, а Хорейшо отиде да си събира нещата.

Мъркъл Хейс звънна малко след като се прибраха в жилището на Алиша.

— Детето сякаш пропадна в дън земя! — оплака се той, след което добави нещо, от което Шон за малко не изпусна телефона: — Дори ЦРУ не може да го открие!

— ЦРУ ли?

— Да. Иън Уитфийлд чул за изчезването на Виджи и предложил помощта си. Но дори неговите горили не открили нищо.