За честта на Вор

— Какво е то, сър? — погледна го любопитно Корделия.

— Нека той да ти каже — поклати глава старецът. — Сподели го с мен конфиденциално… Едно, как да кажа… доста поетично мнение… — Направи й знак да отстъпи, очевидно доволен от разговора. После пръстът му подканящо се изви по посока на мъжа й.

Воркосиган направи крачка напред и застана мирно. В стойката му имаше нещо агресивно и едновременно с това подигравателно, но Корделия отлично забеляза вълнението в очите му.

— Колко години си на моя служба, Арал? — попита императорът.

— Двадесет и шест, сър. Ако броим и годините в Академията… Може би питате за истинската ми служба, подпечатана с кръв?

— За нея питам… От деня, в който командосите на Юри заклаха майка ти и чичо ти… От деня, в който баща ти и принц Хав дойдоха в щаба на Зелената армия със своето странно предложение… Първият ден на гражданската война, подхваната от Юри Ворбара… Често се питам защо не я наричат „Гражданската война на Пьотр Воркосиган“… Както и да е… На колко години беше тогава?

— На единадесет, сър.

— Единадесет… А аз бях приблизително на възрастта, на която си сега… Странно… Служба, подпечатана с кръв… По дяволите! Тези неща започват да се отразяват на мозъка ми и не мога да смятам… Колко стават общо?

— Тридесет и три години, сър.

— Господи! Благодаря ти… Вече хич ме няма.

От подигравателното изражение на Воркосиган Корделия разбра, че той едва ли се хваща на уловката на императора и не вярва в сенилността му. Старецът прочисти гърлото си и продължи:

— Винаги съм искал да те питам какво каза на стария Юри… Там, в замъка, в който беше съсечен, две години след началото на войната… Напоследък проявявам силен интерес към последните думи на своите предшественици… Граф Вортала е на мнение, че си си поиграл с него…

Воркосиган присви очи, пронизан от болезнени спомени.

— Едва ли беше така… — промълви той. — Признавам, че исках да го съсека в момента, в който ми го доведоха… Един бърз удар в гърлото и всичко да свърши…

Императорът се усмихна със затворени очи:

— Господи, какви вълнения бяха…

— Предполагам, че от изражението на лицето ми е отгатнал какво мисля… — продължи с тежка въздишка Воркосиган. — Ухили се насреща ми и извика: „Удряй, момче! Стига да посмееш, облечен в МОЯТА униформа! Моята униформа на гърба на едно дете!…“ Това беше всичко, което каза… Предполагам, че искате да чуете и какво казах аз… „ТИ УБИ ВСИЧКИ ДЕЦА В ОНАЗИ СТАЯ!“… Това му казах… Доста тъпичка забележка, но само тя ми дойде на устата. А после забих сабята си в корема му… По-късно ми хрумнаха и други думи, но… Последвах инстинкта си и толкова…

— Изглеждаше доста позеленял под дъжда, облегнат на онзи парапет…

— Защото той започна да крещи… Тогава за пръв път си пожелах да оглушея…

— Да, помня — въздъхна императорът.

— Защото всичко беше по вашия сценарий, нали?

— Все някой трябваше да го направи… — Императорът затвори очи, помисли малко, после най-сетне смени темата: — Не съм те повикал да си бъбрим за миналото, Арал… Надявам се, че министър-председателят ти е казал какво имам предвид.

— Спомена за някакъв пост. Отказах, но той държеше да го чуете лично от устата ми…

Езар Ворбара помълча известно време и някак разсеяно попита:

— Я ми кажи, лорд Воркосиган… Кой, според теб, трябва да стане регент на Бараяр?

Върху лицето на Воркосиган се появи гнусливо изражение — сякаш беше лапнал нещо гадно. Преглътна, успя да прикрие отвращението си и лаконично отвърна:

— Вортала.

— Много е стар. Няма да изкара шестнадесет години…

— Тогава принцесата…

— Генералният щаб жива ще я изяде.

— Вордариан…

Клепачите на императора рязко се разтвориха:

— За Бога, момче! Я си събери ума!

— Той има известен военен опит, сър…

— Ако докторите ми осигурят още една седмица живот, с удоволствие ще обсъдя недостатъците му с теб — троснато отвърна императорът. — Но ако си приключил с шегите, предлагам да се залавяме за истинска работа!

— Куинтилиян от Министерството на вътрешните работи. Това не е шега.

Императорът показа жълтите си зъби:

— Значи все пак имаш добра дума за някой от моите министри… Е, вече мога спокойно да умра. Чух всичко, което исках да чуя!

— Съветът на графовете никога няма да гласува за човек, който няма титлата „Вор“ пред името си! — намеси се Вортала. — Дори да умее да ходи по водата!

— Значи трябва да предложиш такъв човек — въздъхна императорът. — Със съответния ранг…

— Воркосиган! — дрезгаво прошепна Вортала. — Но той не е от Кастата на бойците!

— Такива са и много от най-добрите ни пълководци — намеси се Воркосиган. — Ние сме „Вор“ само защото някакъв отдавна умрял и забравен император решил да ни окичи с титлата на нашите деди… Защо да не съживим тази традиция? Какво ни пречи да превърнем тази титла в почетен знак за особени заслуги? И в крайна сметка да обявим всички за „Вор“ и веднъж завинаги да приключим с тези глупости?

Императорът се засмя, после се закашля.

— Така без съмнение ще издърпаме килима изпод краката на Лигата за народна защита, нали? Великолепен начин веднъж завинаги да приключим с проклетата аристокрация! Убеден съм, че и най-радикалните сред тях няма да измислят нищо свястно против подобен ход… Ти си опасен човек, лорд Воркосиган!

— Искахте да чуете мнението ми, сър.

— Точно така. И го получих, както винаги. Странно… — От гърдите на императора се откърти дълбока въздишка: — Престани да се изплъзваш, Арал… Няма начин да се измъкнеш.

Помълча за миг, после продължи:

— Позволете ми да резюмирам нещата… Регент трябва да стане човек с висок авторитет, на средна възраст, с богат военен опит. Трябва да е популярен както сред офицерите, така и сред цивилното население, но преди всичко да има уважението на Генералния щаб. Да бъде достатъчно твърд, за да управлява тази лудница в продължение на шестнадесет години, но едновременно с това и достатъчно честен, за да предаде властта в ръцете на едно момче, което и след шестнадесет години ще си остане идиот… На тази възраст аз бях щастлив съпруг, доколкото си спомням — и ти също… Накрая, регентът трябва да има достатъчно морални задръжки, за да не скочи в леглото на принцесата и оттам да управлява страната… С две думи, това си ти, Арал!

Вортала се усмихна, Воркосиган се намръщи, а стомахът на Корделия се превърна в топка.

— О, не! — отвърна Воркосиган с бяло като вар лице. — Не можете да стоварите подобна отговорност на плещите ми! Това е абсурд! Как ще заема мястото на баща му? Как ще му говоря с гласа на баща му? Как ще стана съветник на майка му? Не, това не е абсурд, а нещо далеч по-лошо! Не!

Вортала остана доста учуден от този изблик.

— Виж какво, Арал — промърмори той. — Съвсем в реда на нещата е да се поопънеш, но нека всичко бъде в границите на нормалното. Ако имаш някакви съмнения относно гласуването, мога да те успокоя — сондирал съм мненията на повечето от членовете на Съвета и то е положително. Хората са убедени, че за момента няма по-подходяща кандидатура от твоята…

— Повечето не означава всички — поклати глава Воркосиган. — Вордариан, например, моментално ще ми стане смъртен враг, същото се отнася и до министъра на Западните провинции. Сам знаете колко опасна е илюзията за неограничена власт. Илюзия, която възниква един Бог знае откъде… Магия.

Императорът внимателно се размърда, част от тръбичките на системата опасно се опънаха.

— Това няма да е мой проблем — въздъхна той. — С него ще трябва да се занимават принц Грегър и майка му. Както и с още един — проблемът с индивида, който ще приеме да застане зад тях, когато това е необходимо… Колко биха изкарали без подобна подкрепа, според теб? Година, две?

— Шест месеца — промърмори Вортала.

— Вече ме притиснахте веднъж с тактиката „ами какво ще стане, ако…“ — поклати глава Воркосиган. — Добре си спомняте, че беше преди нападението срещу Ескобар… Трябваше ми доста време да осъзная, че тази тактика е порочна. Тогава, както и сега…