Бездна

— Насаме, ако не възразявате.

Магнусен се изправи.

— Трите бутона на мишката отговарят на осите на трите координата. Или бихте могли да…

— Наясно съм как работи програмата.

Магнусен излезе и затвори вратата на „Остров–1“ без да произнесе и дума повече. Сейнт Джон въздъхна и се настани на опразнения стол. Хач се обърна да си върви.

— Нямах предвид да си тръгваш и ти — рече Сейнт Джон. — А само тя. Каква ужасна жена! — Той поклати глава. — Виждал ли си вече това? Наистина е забележително.

— Не — отвърна Хач. — Какво е то?

— Наводнената шахта и всичките й тунели. Или по-скоро онова, което е картирано досега.

Хач се приведе по-близо. Разбра, че онова, което изглеждаше безсмислена бъркотия от многоцветни линии, бе всъщност триизмерна схема на Шахтата с дълбочинни градиенти в единия край на екрана. Сейнт Джон натисна някакъв клавиш и целият комплекс се задвижи: Шахтата и прилежащите й тунели се завъртяха бавно в призрачната чернота на компютърния екран.

— Боже мой — ахна Хач. — Нямах представа, че конструкцията е толкова сложна.

— Картиращите екипи вкарват измерванията си в компютъра два пъти на ден. Моята работа е да изследвам архитектурата на Шахтата за някакви исторически успоредици. Ако успея да открия сходство с други строежи от онова време, още повече в други творения на Макалън, това би ни помогнало да определим какви още капани остават и как могат да бъдат обезвредени. Но никак не ми е лесно. Трудно е да не бъдеш смазан от сложността на конструкцията. И въпреки онова, което казах преди минута, имам само най-бегла представа как работи тази дяволия. Но по-скоро ще се люшна на бесилката, отколкото да помоля тази жена за помощ.

Той натисна няколко клавиша.

— Нека видим дали можем да изчистим всичко и да остане само оригиналната конструкция.

Повечето от цветните линии изчезнаха, останаха само червените. Сега диаграмата изглеждаше на Хач по-логична. Виждаше ясно голямата централна шахта, забита в земята. На равнище трийсет и три метра един тунел водеше към голяма камера: сводестото помещение, където бе загинал Уопнър. По-надолу, близо до дъното на Шахтата, шест по-малки тунела се разперваха под ъгъл като пръстите на ръка; точно над тях един голям тунел се издигаше стръмно към повърхността. Имаше и друг, тесен, който също тръгваше от дъното, както и малък набор от странични галерии. Сейнт Джон посочи долната група.

— Това са шестте наводнителни тунели.

— Шест ли?

— Да. Петте, които намерихме и един дяволски, който не изхвърли боя по време на тестването. Магнусен спомена нещо за хитра хидроложка система на обратен вток. Честно казано, не разбрах и половината от думите й. — Той се намръщи. — Хм. Тунелът точно над тези с постепенното издигане е на Бостънската шахта, която е била построена доста по-късно. Не бива да се появява тук с оригиналните галерии.

Натисна още няколко клавиша и тунелът-натрапник изчезна от екрана.

Сейнт Джон хвърли бърз поглед на Хач, след това отново се обърна към екрана.

— А сега, този тунел, който води към брега… — той преглътна. — Той не е част от централната Шахта и не може да бъде изследван засега напълно. Отначало си мислех, че е оригиналната „задна врата“ на Шахтата. Ала изглежда той стига до водонепроницаем задънен край на половината път до брега. Може би е свързан по някакъв начин с капана, в който брат ти…

Гласът му стихна от неудобство.

— Разбирам — успя да каже Хач и неговият собствен глас прозвуча сух и необикновено тънък. Пое дълбоко дъх. — Правят се всички усилия да го изследват, нали?

— Разбира се.

Сейнт Джон се вторачи в компютърния екран.

— Знаеш ли, допреди три дни се възхищавах неимоверно на Макалън. А сега се чувствам съвсем различно. Проектът му е блестящ и не мога да го виня, че е искал да отмъсти на пирата, който го отвлякъл. Но той е знаел много добре, че Шахтата би могла да убива и невинни хора, ведно с виновните.

Той отново се зае да завърти конструкцията.

— Разбира се, историкът у мен би казал, че Макалън е имал всички основания да вярва, че Окъм ще живее достатъчно дълго, за да се върне и да задейства сам капана. Ала Шахтата е била проектирана да продължи да съществува и да пази съкровището още много време след като Окъм евентуално би загинал при опита си да измъкне съкровището.

Той натисна друг клавиш и диаграмата светна с гора от зелени линии.

— Тук можеш да видиш целия крепеж на главната Шахта. Четиристотин хиляди дъбови греди. Достатъчно, за да бъдат построени две фрегати. Конструкцията е била замислена да просъществува стотици години. Защо, мислиш, Макалън е направил своята машина на смъртта толкова здрава? А сега, ако завъртим в тази посока… — Той натисна друг клавиш, сетне втори, трети. — По дяволите… — изруга той, когато графиката започна да се върти бързо на екрана.

— Ей, ще изгориш RAM-а на видеото, ако завъртиш тази картинка още малко по-бързо!

На вратата бе застанал геологът Ранкин, мечешката му фигура препречваше достъпа на мъглявата утринна светлина. Русата брада бе разчленена от изкривената му усмивка.

— Отдръпни се от това нещо, преди да си го строшил — пошегува се той, затвори вратата и пристъпи към екрана.

Седна на мястото на Сейнт Джон, натисна няколко клавиша, изображението покорно спря да се върти и застана неподвижно, сякаш в стойка „мирно“.

— Излезе ли нещо? — попита геологът.

Сейнт Джон поклати глава.

— Трудно е да се установят някакви очевидни модели. Виждам тук там сходство с някои от хидравличните конструкции на Макалън, но само толкова.

— Нека да я завъртим около оста Z с пет оборота в минута, И да видим дали ще ни вдъхнови за нещо.

Ранкин набра няколко клавиша и конструкцията на екрана отново се завъртя. Облегна се на стола, сложи ръце на тила си и погледна към Хач.

— Доста учудващо е, човече. Изглежда вашият стар архитект е използвал, така да се каже, някаква помощ при копането.

— Каква помощ, по-точно?

Ранкин намигна.

— От Майката-природа. Последните томографски данни показват, че голяма част от Шахтата си е съществувала, още преди да се появят пиратите. Имам предвид — в естествен вид. Огромна вертикална цепнатина в основната скала. Може дори това да е била причината, поради която Окъм е избрал този остров.

— Не съм много сигурен, че те разбирам.

— Има голям разсед и размествания в метаморфната скала в основата на острова.

— Сега вече съм напълно сигурен, че не те разбирам.

— Говоря за пресичащи се, приплъзващи се пластове току под острова. Пластове, които по някакъв начин са се раздалечили.

— Значи е имало множество подземни кухини?

Ранкин кимна.

— Да, много. Отворени пукнатини и цепнатини, водещи във всички посоки. Нашият приятел Макалън просто е разширил някои от тях и е добавил необходимото. Въпросът, с който обаче продължавам да се мъча, е защо го има и защо само под този остров? Обикновено подобни разседи са в по-голям мащаб. А тук изглежда са ограничени само до района на остров Рагид.

Разговорът им прекъсна с влизането във фургона на Найдълман. Той ги изгледа един по един, по лицето му пробяга усмивка и мигновено изчезна.

— Е, Малин, Сандра даде ли ти бележката-пропуск?

— Да, благодаря — отвърна Хач.

Найдълман се обърна към Ранкин.

— Не прекъсвай работата си заради мен.

— Просто помагах на Сейнт Джон тук с този триизмерен модел — рече Ранкин.

Хач погледна първо единия, а после — другия. Безгрижният геолог изведнъж бе станал официален, нащрек. „Дали не се е случило нещо между тях двамата?“ — запита се той. След това осъзна, че то се дължеше на начина, по който Найдълман ги изгледа. Той самият почувства почти неотразимо желание да изрича със заекване извинения и обяснения за онова, което правеха.

— Ясно — рече Найдълман. — В такъв случай имам добра новина за вас. Последният масив данни от измерванията вече е вкаран в мрежата.

— Чудесно — рече Ранкин и натисна още няколко клавиша. — Взех ги. Сега ги интегрирам.