Длгият изгрев на Ена

Не взе кара, тръгна пеш. Вървеше покрай каменните къщи по широкия централен булевард. Под кратера геолозите откриха огромни кухини и когато строяха базата, не икономисваха мястото. Повечето прозорци на къщите бяха закрити с непрозрачни екрани и макар че тук-таме през процепите проникваше светлина, те му изглеждаха като ослепели. Часовникът на таблото показваше четири часа сутринта земно време… Втората смяна още не бе застъпила, но хората вероятно вече си пиеха кафето. Стори му се, че във въздуха се носи лек възбуждащ аромат. И той си помисли, че човек ще отнесе на всяка звезда своите малки навици, които създават толкова уют в живота.

Голямата четвъртита сграда на Луна-парк беше ярко осветена, оттам долитаха смях и музика, прииска му се да влезе, но превъзмогна изкушението, тъй като знаеше, че с присъствието си ще попречи на веселието на събралите се там младежи. На улицата нямаше почти никого в този час между двете смени и Торсон крачеше, без да бърза, като с удоволствие вдишваше прохладния стерилен въздух, който леко миришеше на гума и пластмаса от регенераторите. Улицата постепенно се стесни, къщите пооредяха, а изкуственият небосвод със синкавото кълбо на Земята се наведе и като че ли се снижи. Вече се виждаше краят на булеварда — глухата стена от сивкав базалт сякаш бе срязала живото тяло на града и бе разделила и угасила небосвода след себе си. Тук някъде имаше асансьор. Едва сега Торсон почувствува колко му липсваше широкият, неограничен простор, без този екран над главата. Ръката му неволно напипа в джоба личния универсален ключ, който отключваше всяка врата в базата. Този асансьор съединяваше долните етажи на базата с диспечерската на стария, консервиран сега космодрум. Вече трета година космодрумът бездействуваше. Техническите съоръжения и навигационните уреди бяха страшно остарели, а апаратурата за управление се нуждаеше от модернизация. Базата засега се задоволяваше с двете резервни площадки. За подготовка на неговата експедиция бяха хвърлени всички сили и за космодрума не достигаше работна ръка. Това беше удобно за Торсон. Той не се нуждаеше от присъствието на дежурните диспечери. Искаше да остане съвсем сам.

За негово учудване специалният ключ не му потрябва — кабината на асансьора, който свързваше града с диспечерската, беше отключена. „Ама че немарливост“ — помисли си Торсон. „Явно хората не могат да повярват, че войната е сериозна, че противникът наистина съществува, че трябва да бъдат по-стегнати, по-внимателни. Скъпо ще ни струва това безгрижие. Трябва да попитам Логнев защо не са поставени постове на външните изходи. Впрочем кабината няма шлюзове и едва ли някой ще успее да пробие отвън ситаловата прозрачна обвивка…“ Малкият асансьор неохотно, скърцайки го понесе нагоре.

Когато Торсон влезе в диспечерската, го заслепи синкавата светлина на Земята, прекалено ярка за него след полутъмната кабина на асансьора. Няколко секунди почти нищо не виждаше освен планинския пръстен, също толкова светъл, колкото и останалата лунна повърхност, която не попадаше в сянка. Някои участъци от непрогледен мрак, който заменяше на Луната сянката, изтръгваха от планинския хребет отделни скали и ги скриваха под своето покривало.

В диспечерската беше сумрачно и тихо. Някакъв уред цъкаше едва чуто и на десния пулт блещукаше жълта лампичка. Постепенно от мрака изплуваха очертанията на предметите. Торсон пипнешком намери креслото.

Минаха няколко секунди преди да разбере, че в съседното кресло вляво от него има някой. Ръката му механично се насочи към пулта, за да потърси познатите ключове на корабното осветление, които липсваха тук. Преди да предприеме нещо, очите му окончателно привикнаха с полумрака и той най-после видя своя съсед. Беше жена… Не виждаше лицето й, но чуваше равномерното й дишане, видя косите й, разпилени по пулта. Тя спеше, заровила лице в свития си лакът.

— Какво правите тук? — неволно попита той. Жената се събуди веднага, мигновено, както се събуждат хора, които винаги са нащрек. С рязко движение тя отметна косите си назад и гласът й прозвуча в празното помещение звънко и ясно, сякаш не беше спала допреди секунда:

— Чакам един човек, а вие кой сте?

— Какъв човек? — още по-строго попита Торсон, като се ядосваше на себе си, че прекъсна съня й, но в същото време не можеше да се примири и с явното нарушение на устава. В диспечерската кабина бе забранено ла влизат странични хора. В края на краищата тя не бе място за срещи.

— Капитан Торсон.

— Аз съм Торсон.

Тя изхъмка недоверчиво, после протегна ръка и щракна някакъв ключ на пулта пред нея. Страничната таванска ламперия светна и сега двамата можеха да се видят. Жената му беше съвсем непозната, с прекалено строго, но красиво лице. Вероятно бе на около тридесет години. Тя веднага го позна, защото пребледня и явно се смути.

— Извинете… Казаха ми, че идвате тук и че това е единственият начин да ви срещна, в което, общо взето, не повярвах, но ето че дежуря вече трето денонощие. Нямах друг изход.

— Защо не дойдохте при мен по установения път, както прави всеки, на когото съм нужен? — измърмори Торсон.

— Опитайте някога да запишете приемен час при себе си под чуждо име, тогава ще разберете колко е лесно да се добере човек до вас.

— Не пускат ли?

Най-после се усмихна. Жената въздъхна.

— Меко казано. Сигурно в миналото е било по-лесно да получиш аудиенция при някой крал.

— Какво да се прави. Много хора искат да разговарят с мен и най-често за глупости. Не ми стига времето за всички. Затова имам заместници. Сума ти заместници!

— Не се обърнах към тях, защото ми трябвахте вие.

— Добре, слушам ви.

— С две думи: искам да бъда включена във вашата експедиция. — Явно се вълнуваше, говореше объркано, на пресекулки. — Страшно ми е нужно.

— Вярвам ви — неочаквано меко каза Торсон. — Иначе нямаше да чакате три денонощия. А сега не се вълнувайте и се опитайте по-ясно да изложите причините.

— Не ме ли помните? Впрочем толкова време мина… Преди десет години експедицията до Хидра, евакуирането на хората от земната колония, аз бях между колонистите, пътувах с вашия кораб. Преди вас на Хидра дойде Ротанов… Та той…

— Каква специалност имате?

— Космобиолог. Имам опит в лечението на болни след контакта им с антипространството… Бях сред колонистите на Дзета.

— Обърнахте ли се към комисията?

— Да.

— Отказаха ли ви?

— Не знам истинската причина, но вероятно не съм добре със здравето, след Хидра няма нищо чудно в това. — Той замълча задълго и Ана смутено попита: — Необходими ли са ви още някакви данни?

— Не, онова, което ми казахте, е достатъчно. — Торсон не знаеше какво да й отговори.

Не можеше просто ей тъй да й подари едно от своите резервни места и да се лиши от някой необходим специалист. Пък и не му се искаше да отменя решението на комисията. Ако се беше обърнала по-рано към него, преди да получи официалния отказ, въпросът щеше да се реши по-лесно. От друга страна, разбираше, че тя е дошла при него не от младежки стремеж към романтика и от празен каприз. Тук се криеше нещо сериозно. Много сериозно. Ротанов, Ротанов… Да допуснем, че няма да летя аз, а Ротанов, щете ли да я вземе той със себе си?

— Защо не чакате на Земята, както чакат всички?

— Много дълго чаках като всички, години наред, защото експедицията може изобщо да не се върне. Но и в този случай трябва да разбера какво става там… Защото освен този последен шанс да го видя, не ми остава нищо друго, дори надежда…

Торсон се питаше защо хората не могат да живеят по-просто. Защо не се задоволяват с онова, което е по силите им. Веднъж се опита и почти успя да започне нов живот така, както учат древните философи — сред тишина и смирение. Но после се появи един човек, когото наричаха Ротанов, и той отново му върна звездите… И ето че сега той имате правото да решава съдбата на други хора. Вече почти знаеше какво ще бъде неговото решение, когато тя заговори:

— На Земята може да чака само онзи, който знае какво чака. Човекът, когото търся, няма да дойде при мен дори и да се върне на Земята. Той гради въздушни замъци, преследва химери. Само че замъците му, кой знае защо, понякога се оказват по-здрави и от каменните, а химерите… Още живее с тях… Трябва да го срещна някъде по пътя, както някога. Само така може да стане нещо, случайно, неочаквано. Нямам какво повече да чакам…