Длгият изгрев на Ена

„… Завърши строителството на флагманския кораб «Орфей». Ескадрата от сто и четиридесет кораба е готова да стартира към района на Черната планета. Черните кораби извършиха ново нападение върху външните бази на седма колония. Атаката е отбита. Унищожени са осем от десетте противотанкови кораба. От наша страна загуби няма. Днес Висшият съвет утвърди кандидатурата на Торсон за длъжността командир на ескадрата. Решено е ескадрата да стартира към Черната планета след един месец. Завърши и подборът на участниците. От двеста хиляди доброволци комисията избра осемстотин специалисти, които не се числят към корабните екипажи. Учените, инженерите и техниците, които влизат в тази специална група, ще образуват научното ядро на експедицията и ще осигуряват изпълнението на проекта за енергиен пробив в обвивката на Черната планета…“

Ана затвори очи и въздъхна тежко. Тя не влизаше в числото на тези щастливци, макар че направи всичко, което зависеше от нея. Комисията постави твърде високи изисквания към подготовката и физическото състояние на кандидатите, а тя получи тежко наследство от Хидра, много страдания, болести и мъка преживя в своя млад живот, на други биха стигнали и за два живота… Тя неволно завидя на младите загорели младежи и девойки, които се учеха в земните интернати и не познаваха жестоката хватка на чуждите планети. За тях е открит пътят, не за нея. Надяваше се, че ще вземат предвид нейния опит, но вероятно медицинското заключение е било толкова неблагоприятно, че й отказаха, и сега й оставаше една-единствена възможност. Командирът имаше право да включи в състава на експедицията десет души, без да се съобразява със заключението на комисията… Само че дали щеше да се съгласи? Как ще убеди Торсон по време на краткия разговор? Как да му предаде чувството си за безизходност, породено от безвъзвратната загуба на най-близкия й човек? Дали щеше да я разбере, дали щеше да се съгласи, че тя трябва да бъде там, че не може да не бъде… Ще пожелае ли изобщо да я изслуша, кой знае колко е зает в тези предстартови дни! Какво го интересуваше молбата на някаква непозната биоложка, бивша колонистка, летяла някога от Хидра на неговия кораб? Сигурно и лицето й беше забравил, минаха толкова години оттогава…

Корабът едва забележимо се залюля. Защитният капак с продължително свистене се отдръпна нагоре и се сгъна над главата й като едва забележима хармоника. През илюминатора се виждаше бетонната повърхност на плочата, която затваряше шлюза за акостиране. След няколко секунди над тях се мярна широката арка на входа и корабът здраво застана на подпорите за акостиране в хангара. Вече се намираха под повърхността на Луната, всичко наоколо бе залято от меката разсеяна светлина на луминофорното покритие… Вече можеха да излизат. Пътниците се надигнаха и нетърпеливо се отправиха към изхода. Само Ана все още седеше в креслото, сякаш чакаше някакво продължение, знак; може би се надяваше, че Торсон ще изпрати някого или поне ще й съобщи по информационната мрежа, че е получил радиограмата й. Но нищо такова не се случи и тя тъжно тръгна след останалите.

В щаба я информираха, че засега няма отговор на радиограмата й и командуващият не приема никого, ако не е повикан специално. Трябваше да чака. Ана очакваше такъв отговор и затова не остана със скръстени ръце на Земята. Тя се обърна към своя учител, члена на Съвета професор Грунски, и той съвсем определено обеща да я подкрепи. Тя не знаеше по какъв начин той ще направи това и дали ще му стигне времето, за да й съдействува пред Торсон. А оставаше малко време, много малко…

Чудно нещо е времето. На младини то лети стремително и изглежда безкрайно, в зрелите години постепенно и неусетно намалява скоростта си и едва тогава човек започва да забелязва колко малко е останало…

Торсон седеше зад бюрото, отрупано с перфокарти и автомати за пряка връзка с различните цехове и кораби, с централния информатор на Земята. Срещу него стояха петима от неговите най-близки помощници. В този момент, прекъсвайки се един друг, едновременно говореха двама. На бюрото мигаше с червена светлина екранът за пряка връзка със Съвета. Централният информатор най-после започна да предава на дисплея поисканите още вчера данни за върховите траектории при доближаване до Епсилон и Торсон за първи път усети каква непосилна и огромна работа е поел върху плещете си, чувствувайки, че се обърква, че вече не може да прецени кое е важно и кое второстепенно, че затъва в тази информационна лавина.

Защо всъщност прие поста ръководител на експедицията? Нали разбираше, че длъжността не е за него, че възможностите му са далеч по-скромни? Кое го накара да се съгласи? Съвсем ясно, до най-малките подробности си припомни деня, когато при него дойде човекът, който му върна далечните звездни трасета. По-късно те често спореха, неведнъж между тях възникваха неразрешими разногласия, двамата така и не се сприятелиха. Ала остана дългът. „Каравела“ се прибра на Земята, но част от хората й не се върнаха от Черната планета. Оттогава изминаха две години. И досега никой не знаеше живи ли са те, или не. За него не можеше да има друго решение. Той беше длъжен да се върне на Черната планета. А щом за тази цел е нужна ескадра от сто и четиридесет кораба, защо да не се върне като ръководител на тази ескадра.

Разбира се. Земята беше организирала тази голяма експедиция не само да изясни съдбата на групата на Ротанов. Трябваше да открият и кой отправя предизвикателство към земната цивилизация. Чии са неуловимите кораби, които все по-често и по-често атакуваха границите на Федерацията? Какви цели преследваха и защо не успяваха да установят контакт с тях, кой определяше техните маршрути, кой им поставяше задачите? Земята и досега се съмняваше, че има пред себе си разумен противник, или човечеството се бе натъкнало на някакви хитри и злобни и при това лишени от разум сили на природата? Ето каква задача бе поставена пред втората експедиция до Черната планета.

Спорещите до бюрото изведнъж млъкнаха и това върна Торсон към действителността; двамата го гледаха напрегнато, сякаш чакаха от него отговор или решение, но той дори не знаеше за какво става дума.

— Нали се разбрахме — рече неопределено той и млъкна. Никой не възрази. — Има ли други въпроси?

— Колосовски съобщава, че енергоприемниците не издържат на предвидената мощност.

— Линиите на енергопредаването трябва да имат троен резерв надеждност — твърдо каза Торсон. — Троен. А не проектен. Необходимо е да издържат тройно натоварване по време на полигонните изпитания…

— Та това означава по деветстотин гигавата на всеки канал! Невъзможно е дори теоретически!

— Значи са ни нужни друга теория и други линии. Не разбирате ли, че „Орфей“ ще увисне на тези линии като на въжета? Само една да откаже, и корабът няма да се справи с гравитацията на Черната планета. Накратко, необходима ни е тройна надеждност.

Торсон се изправи, и с това им даде да разберат, че за днес достатъчно са заседавали.

— Всички останали въпроси решете по ваша преценка. В края на краищата за какво е този щаб на експедицията? А за сигурността на енерголиниите ще отговаря лично Ланов. Ще проверя.

— Линиите ли — това не е моя работа. Та аз нося отговорност за цялото оборудване на експедицията!

Няколко секунди Торсон гледа в упор своя издокаран заместник, като едва сдържаше гнева си. Набръчканият му, сякаш ощавен врат почервеня, но когато заговори, с нищо не издаде яда си, само гласът му стана някак по-груб и по-дрезгав.

— А моя работа ли е да проверявам вашите ведомости по два пъти? И нека отсега да се разберем. За онези, които ще летят към Черната планета, такъв израз не бива да съществува. На всеки от вас мога да възложа каквато и да е работа и искам да съм сигурен, че ще бъде свършена добросъвестно. Още не е късно да се откажете, желаещи, както разбирате, има достатъчно.

Торсон излезе, без да се сбогува. Лошото настроение го преследваше от сутринта и го караше да казва на хората резки, понякога незаслужено обидни думи.