Првото правило на магьосника

Около тях започна да сияе зелената светлина, а нещото продължаваше да ги тегли.

През Ричард премина вълна гняв. Най-ужасният му кошмар щеше да се сбъдне; нещо се опитваше да му отнеме Калан. Зелената светлина стана по-ярка. Тъй като беше влачен по земята, нямаше как да докопа нещото, което ги влачеше. Калан го беше стиснала здраво за кръста; краката й бяха прекалено далеч, а онова, което ги държеше — още по-далеч.

— Калан, пусни ме!

Тя беше твърде уплашена, за да го направи. Стисна го здраво, отчаяно, задъхваща се от болка. Появи се зелената стена. Жуженето гърмеше в ушите.

— Пусни ме! — отново изкрещя той.

Опита се да се освободи от ръцете й. Дърветата от мочурището започнаха да изчезват в тъмното. Ричард усещаше натиска на стената. Не вярваше, че Калан има толкова силни ръце. Влачейки се по гръб по земята, той се опита да хване ръцете й зад гърба си и да ги раздалечи, но не успя. Единственият им шанс беше да се изправи.

— Калан! Трябва да ме пуснеш или сме мъртви! Няма да им позволя да те вземат! Довери ми се! Пусни ме! — Не знаеше дали й казва истината, но беше сигурен, че това е единственият им шанс.

Докато стискаше тялото му, главата й се притисна към корема му. Калан вдигна очи и го погледна, лицето й беше изкривено от болка, черното нещо я стискаше все повече. Тя изкрещя, след това го пусна.

За части от секундата Ричард скочи на крака. Докато се изправяше, пред очите му рязко се изпречи тъмната стена. Баща му протегна ръце. Ричард даде воля на гнева си, размахвайки меча с цялата си жестокост. Острието проряза стената и се стовари върху нещото, което Ричард знаеше, че не е баща му. Тъмната сянка нададе вой и се взриви, превръщайки се в облак дим.

Краката на Калан опираха в стената, тъмното нещо, обвиващо краката й, я натискаше и дърпаше. Ричард вдигна меча си. През тялото му премина чувство на необходимост да убива.

— Ричард, не! Това е сестра ми!

Той знаеше, че не е, както и че онова другото не беше баща му. Отдаде се напълно на горещото си желание и стовари меча си с всичка сила. Той отново се вряза в стената, връхлетя върху отвратителното нещо, държащо Калан. Разхвърчаха се искри, чу се нечовешко виене и оплакване. Краката на Калан бяха свободни. Тя лежеше просната по корем.

Без да се оглежда, Ричард пъхна ръка под кръста й и я вдигна с едно движение, отлепяйки я от земята. Държеше я здраво до себе си, а мечът му сочеше стената, докато отстъпваше назад. Отдалечаваше се със стабилна крачка, като внимаваше за каквото и да е движение, атака. Отдалечиха се от зелената светлина.

Продължи да върви, докато стигнаха на безопасно разстояние, от другата страна на конете. Когато най-после спря и я пусна, тя се обърна и трепереща го прегърна. Той с усилие преодоля гнева, който го караше да се върне и да нападне. Знаеше, че трябва да отдалечи меча от себе си, за да стихне гневът, необходимостта, но не се осмеляваше да го направи.

— Останалите къде са? — попита тя с ужас в гласа. — Трябва да ги намерим.

Калан се дръпна от него и се втурна назад. Ричард я хвана за ръката толкова рязко, че почти я отлепи от земята.

— Стой тук! — изкрещя й много по-ядосано, отколкото възнамеряваше, и я бутна на земята.

Намери Зед строполен в безсъзнание. Когато се наведе над стареца, нещо светкавично премина над главата му. Гневът му изригна. Извърна се с меч в ръка, разсичайки тъмната фигура. Парче от нея се върна обратно зад границата с пронизителен вик, другата част се стопи във въздуха. Ричард вдигна Зед с една ръка, преметна го през рамо като чувал картофи и го занесе при Калан, където внимателно го положи на земята. Тя взе в скута си главата му и я огледа за наранявания. Ричард приведен се затича обратно, но противно на очакванията му атака не последва. Щеше му се да го бяха нападнали; копнееше за битка, горещо желаеше да влезе в бой. Намери Чейс затиснат наполовина от един дънер. Хвана го за ризницата и го обърна. От едната страна на главата му имаше рана, от която струеше кръв. По нея бяха полепнали парчета пръст.

Мисълта му препусна бясно, опитвайки се да измисли какво да направи. Не можеше да повдигне Чейс с една ръка, но не се осмеляваше да прибере меча в ножницата. Знаеше, че не иска да повика Калан на помощ, щеше му се тя да стои на безопасно разстояние. Хващайки здраво кожената туника на стража, Ричард започна да го влачи. Хлъзгавата повърхност на мочурището донякъде го улесняваше, но въпреки това беше трудно, тъй като трябваше да заобикаля падналите дървета. За негова изненада не го нападна нищо. Може би го беше наранил или убил. Зачуди се дали е възможно да убиеш нещо, което е вече мъртво. В меча му се криеше магия. Ричард не знаеше на какво е способен; не знаеше дори дали тези същества от границата са мъртви. Най-после стигна до Калан и Зед и придърпа Чейс до тях. Магьосникът все още беше в безсъзнание.

Лицето на Калан беше бяло от вълнение.

— Какво ще правим сега?

Ричард се огледа внимателно.

— Не можем да останем тук, не можем и да ги зарежем. Да ги натоварим на конете и да се махаме. Ще се погрижим за раните им веднага щом се отдалечим на безопасно разстояние.

Облаците се бяха сгъстили още повече, мъглата покриваше всичко с влажен чаршаф. След като се огледа във всички посоки, Ричард прибра меча си и без усилие вдигна Зед върху коня му. С Чейс беше по-трудно. Той беше огромен, пък и всичките му оръжия тежаха доста. От раната му отстрани на челото капеше кръв, която се стичаше по косата му, а ако го вдигнеше да виси на една страна на коня, щеше да капе още по-силно. Ричард реши, че не може да остави тази рана, без изобщо да се погрижи за нея. Бързо намери аумово листо и извади от раницата си парче плат. Пречупи листото, за да потече сокът му, притисна го до раната и накара Калан да превърже челото му с парчето плат. То почервеня почти веднага, но той знаеше, че аумовото листо ще спре кървенето бързо.

Ричард помогна на Калан да се качи на коня си. Знаеше, че краката я болят повече, отколкото би си признала. Подаде й поводите на коня на Зед, качи се на своя, взе този на Чейс, след което внимателно се огледа за местоположението си. Знаеше, че ще намерят пътеката трудно; мъглата ставаше все по-гъста, видимостта — все по-ограничена. Накъдето и да погледнеше, го дебнеха призраци, наблюдаващи го от сенките. Не знаеше дали да води или да следва Калан, не знаеше как по-добре ще я защити, така че тръгна до нея. Зед и Чейс не бяха завързани и лесно можеха да паднат от конете, така че трябваше да се движат бавно. Мъртвите смърчове му изглеждаха еднакви във всички посоки, а не можеха да вървят право напред, защото трябваше да заобикалят падналите дървета. Ричард пляскаше с ръка комарите, които не спираха да влизат в устата му.

Небето навсякъде беше оловно тъмно; нямаше как да се разбере къде е слънцето, да се ориентира. След известно време загуби всякаква представа за посока; струваше му се, че вече би трябвало да са стигнали до пътеката. Той си избираше по-особени дървета и се ориентираше по тях, а когато ги достигнеше, избираше следващо в далечината, надявайки се, че вървят по права линия. Знаеше, че за да има добър ефект, трябва да го прави с поне три дървета, така щеше да е сигурен, че линията на придвижване е права, но не можеше да вижда толкова надалеч в мъглата. Нямаше как да е сигурен, че не се движат в кръг. Дори да вървяха по права линия, не беше сигурен, че посоката води към пътеката.

— Сигурен ли си, че се движим в правилната посока? — попита Калан. — Всичко ми изглежда еднакво.

— Не съм. Но поне не вървим към границата.

— Мислиш ли, че трябва да спрем и да се погрижим за тях?

— Не. Доколкото мога да преценя, се намираме на десетина стъпки от отвъдния свят.

Калан се огледа разтревожено наоколо. Ричард си помисли да я остави да почака с другите двама, а той да избърза напред и да потърси пътеката, но отхвърли тази идея, защото се притесняваше, че може да не успее да я намери. Трябваше да се движат заедно. Започна да се чуди какво ще правят, ако не успеят да намерят пътя, докато се стъмни. Как щяха да се пазят от преследвачите на сърца? Ако ги нападнеха повече, дори мечът нямаше да може да ги спре. Чейс беше казал, че преди мръкнало трябва да се доберат до блатото. Не беше казал защо, нито как блатото ще ги защити. Кафявото тресавище представляваше едно безкрайно море, от което стърчаха дървесни дънери.