Дете на времето

— Брус — каза тя. Осъзна, че е произнесла името му на глас. Беше будна. Бързо седна и притисна устните си с ръце. Страните й горяха от нахлулата червенина. В смаяното й съзнание се въртяха откъси от съня. Що за нелепост…

Безсрамната чувственост, присъща по-скоро на ученически блян, я изуми, зашемети я. Не си спомняше кога за последен път е сънувала подобно нещо.

И да избере точно Брус Манхайм за свой дързък романтичен герой!

Разсмя се.

Ако разбере, доктор Хоскинс би бил възмутен. Неговата мис Фелоус, жената, на която разчиташе, която бе негова опора, в интимни отношения с врага. Макар и само насън!

Колко абсурдно! Колко нелепо!

Колко трагично! — рязко се сгълча тя.

Все още бе в плен на спомена за съня. Вече забрави някои подробности, но яркостта на други я изгаряше, сякаш още спеше. Страстната прегръдка, парещият шепот: „Едит… Едит… Толкова време мина, Едит…“

Жалки фантазии на стара мома. Извратеност. Истинска извратеност. Мис Фелоус се разтрепери. С мъка удържа сълзите си. Сънят вече не й се струваше смешен. Чувстваше се омърсена. Това бе натрапничество в душата й, нахлуване в подредения й, затворен живот. Откъде се бе взел? Защо? Още преди години изхвърли всички подобни копнежи; или поне искаше да мисли, че е успяла. Бе предпочела да живее без терзанията, породени от желанията на плътта. Да живее като стара мома. Макар всъщност да не беше нито едното, нито другото. Защото все пак се бе омъжвала, дори и само за няколко месеца. Но тази глава вече беше прочетена. В продължение на десетки години бе живяла като на пустинен остров, съвсем сама. Бе се посветила на работата, на децата. А сега изведнъж това!

Беше само сън — опита да се утеши тя. — Сънищата не са истински. — Само преди малко бе казала същото на Тими.

Само сън. Само. Спящото съзнание може да бъде обсебено от всякакви мисли. Странни неща се носят на вълните на подсъзнанието. Сънят не означаваше нищо. Нищо. Само че Брус Манхайм бе идвал днес и й бе направил впечатление, а спящото й съзнание го бе вплело в този невероятен стряскащ епизод. Манхайм беше поне десет години по-млад от нея. Освен това, макар да имаше приятен външен вид, не го намираше особено привлекателен дори насън. Беше просто човек, когото бе срещнала преди няколко часа. Понякога, напук на всичките си усилия, усещаше, че е привлечена от някой мъж. В края на краищата бе почувствала привличане и към Хоскинс — безсмислено, безполезно, глупаво привличане към мъж с щастлив брак, с когото работеше по стечение на обстоятелствата. Отношението й към Хоскинс поне имаше някакво основание, а това? Беше само сън — повтори си мис Фелоус. — Само сън. Само сън.

Сега трябва да заспя — реши тя. — До сутринта всичко ще бъде забравено.

Мис Фелоус затвори очи и не след дълго заспа. Когато на другата сутрин, малко след шест, Тими се раздвижи в съседната стая и тя се събуди, сянката на съня още не бе я напуснала. Неясното, унижаващо я видение: настоятелното чукане на вратата, задъханият поздрав, страстната прегръдка… Сега обаче цялата история й се струваше просто абсурдна.

След като говориха за необходимостта да намерят другарче за Тими, мис Фелоус реши, че Хоскинс веднага ще доведе дете, дори и само за да уталожи общественото мнение, представяно от Манхайм и Мариан Левие. За нейна изненада изминаха седмици, а нищо подобно не се случи. Явно за Хоскинс беше трудно да намери човек, който да доведе детето си в СТАСИС-сферата, точно както се бе опасявал. Мис Фелоус недоумяваше как успява да държи Манхайм настрана.

Нещо повече. Напоследък почти не го виждаше. Несъмнено бе зает с други дейности в СТАСИС ТЕХНОЛОДЖИС. Виждаше го само случайно, когато се разминаваха. Явно ръководството на компанията отнемаше цялото му време. От откъслечните коментари, които дочуваше оттук-оттам, мис Фелоус си бе изградила представата, че Хоскинс непрекъснато трябва да се преборва с екип от талантливи, но своенравни и упорити светила, стремящи се към Нобелова награда и едновременно с това да управлява най-сложните и дръзки научни опити в историята.

Както и да е. Той си имаше неговите проблеми, тя своите.

Растящата самота на Тими бе един от тях. Опитваше се да му даде всичко, от което се нуждае, да му бъде бавачка, учителка, да замени майка му, но това не беше достатъчно. Той отново и отново имаше кошмари, все същия сън. Не всяка нощ, но толкова често, че мис Фелоус започна да си записва кога го измъчва видението на огромното празно отвъд кукленската къща, където не биваше да излиза. Понякога бе там сам, понякога — заобиколен от тайнствени сенки. Тъй като Тими все още си служеше само с основни думи, мис Фелоус не можеше да разбере дали пустото пространство представлява изгубеният свят в ледниковия период или представата му за непознатото място, на което го бяха довели. Независимо какво беше, то го плашеше и той се събуждаше облян в сълзи. Не беше нужна диплома по психология, за да се разбере, че сънищата на Тими са неоспорим симптом за самотата му, за задълбочаващата се скръб на момченцето.

През деня преживяваше дълги тъжни часове, отпуснат и затворен в себе си или притихнал до прозорчето на кукленската къща с изглед, който едва ли му бе приятен. Взираше се в „голямото празно“ от съня си и може би с тъга си спомняше мрачните, сковани в лед плата от вече далечното му детство. Или може би просто се чудеше какво има зад стените на стаите, в които бе затворен. Защо не доведат някого да му прави компания? — тормозеше се тя. — Защо?

Мис Фелоус се двоумеше дали да не се обади на Манхайм и да му каже, че не се предприема нищо, да го подтикне да упражни по-силен натиск, но това прекалено много й приличаше на предателство. Макар да бе силно привързана към Тими, не можеше да действа зад гърба на Хоскинс по този начин. Гневът й обаче растеше.

Физиолозите вече бяха научили всичко възможно от момчето. Оставаше само да му направят дисекция, но това явно не беше част от изследователската програма. По тази причина посещенията им намаляха. Един човек идваше веднъж седмично да следи растежа на Тими, да зададе няколко обичайни въпроса и да го снима, и това беше всичко. Намаляха иглите; специалните диети като че вече не бяха необходими; сложните болезнени изследвания на костите, сухожилията и ставите значително оредяха.

С това се изчерпваха положителните промени. Ако интересът на физиолозите към момчето намаляваше, то психолозите тепърва започваха да го връхлитат. Новите посетители не бяха по-малко досадни от предишните, дори напротив. Сега Тими трябваше да преодолява препятствия, за да достига храната и водата си. Трябваше да вдига плоскости, да мести лостове, да достига въженца. Леките електрошокове го караха да пищи от страх и изненада или да надава съвсем първичен вой. Всичко това подлудяваше мис Фелоус.

Тя обаче не искаше да се обърне към Хоскинс. Въобще не искаше да го моли за нищо. Той странеше от нея по някаква своя причина и мис Фелоус се въздържаше да предявява нови изисквания към него. Можеше да изпусне нервите си и при най-малкото несъгласие от негова страна, можеше дори спонтанно да реши да напусне, а не искаше да стига дотам. Трябваше да остане заради Тими.

Все пак недоумяваше защо се бе отдръпнал от работата с Тими? Защо проявяваше такова безразличие? Нима по този начин искаше да се предпази от упреците и претенциите на Манхайм? Тя намираше това за глупаво. Единствено Тими страдаше от отчуждението му. Глупаво беше. Глупаво. Глупаво. Глупаво.

Мис Фелоус можеше да ограничи достъпа на учените до детето, но нямаше как да го изолира от тях. В крайна сметка това бе научен експеримент. Така че ръчкането, боцкането и електрошоковете продължаваха.

Антрополозите не оставаха по-назад. Нахлуваха цели армии, изгарящи от желание да разпитват Тими за живота през палеолита. Въпреки че момченцето вече говореше английски изненадващо добре, макар и по своя си начин, опитите им бяха обречени на неуспех. Можеха да питат колкото си искат, той отговаряше само ако разбереше въпроса или ако съзнанието му още пазеше съответния спомен от живота в далечния свят от Каменната ера.