Гейтуей IV

— Знаеш ли какво, Бюпре? — подвикна след време той. — Мисля, че може и да успеем в нашето шантаво начинание. Жалко, че няма начин да разберем за колко още ще стигне енергията на маховика. Току-виж моторчето спряло, преди да стигнем Таити.

— Какво пък — вдигна безгрижно рамене другият. — Тогава ще спуснем децата зад борда — момчетата, защото са кавалери — и ще ги помолим да ритат с крачета, докато доплаваме до острова. — Той отново вдигна ръка и погали с пръсти косата на Онико.

Базингстоук се изкиска. Не изглеждаше никак разтревожен от възможността да останат без енергия насред океана. За Кихльо по-обезпокоителен бе фактът, че Базингстоук не обръщаше внимание на намеците на Хеймат относно Онико. Той почувства как коремните му мускули неволно се стягат. Да не беше само толкова изтощен! Чувстваше се, сякаш продължително време е дишал силно разреден въздух или е погълнал упойващо лекарство. Като че ли му се бе случило онова, от което всеки хичиянец се пазеше особено внимателно — да забрави някъде своя пашкул и да се лиши от живителната радиация, която той му осигуряваше…

Кихльо изсъска, завладян от уплаха.

Хеймат откъсна влюбен поглед от Онико и втренчи очи в него:

— На теб пък какво ти става?

Но Кихльо не отговори. Сега вече знаеше причината за странната си отпадналост.

Не долавяше никакви сигнали от пашкула!

Хичиянците могат да живеят много дни, дори месец, без постоянния приток на микровълново лъчение от техните пашкули. Това никога не е било проблем на техните родни светове, където околната среда осигурява постоянен поток от микровълни, както хората се нуждаят от слънчевите лъчи, а рибата — от водата. Но само след час или два без радиация липсата й започваше да се усеща. А сега периодът бе много по-дълъг, защото микровълновото излъчване бе преустановено заедно със спирането на тока. Кихльо вече изпитваше на гърба си пагубните му ефекти. С кое от човешките усещания да го сравни? С жаждата? С изтощението? Сигурно така изглежда някой, който се е изгубил в пустинята…

Колко ли още щеше да издържи?

Не след дълго плиткодънната лодка се люшна над пяната на рифа, който затваряше входа на лагуната и продължи все така уверено сред вълните на прибоя.

Вълните не бяха големи, нито страшни, страшна бе мисълта, че се намират в Тихия океан. И че тези вълни идват от много далеч, от повече от пет хиляди километра.

Онико първа не издържа на люшкането, вкопчи се в перилата на борда и повърна задъхано. След кратка и мъчителна вътрешна борба Кихльо последва примера й. Не страдаше заради вестибуларния си апарат — който със сигурност бе устроен далеч по-опростено, отколкото човешкия — но поклащането, умората и страхът, както и неимоверното изтощение на организма му го караха да се чувства ужасно зле.

Хеймат ги гледаше усмихнато от носа на лодката.

— Ах, бедничките дечица! — подметна той. — Обещавам ви веднага след като слезем на брега, да ви накарам да забравите това неприятно пътуване. Лично ще се погрижа!

— Бю, тя е само едно уплашено момиче — изръмжа Базингстоук. — Карай така, Онико — добави той, — ще ти олекне. Когато бях малко момче — продължи, загледан със замечтан поглед в хоризонта — на острова ни застигаха такива бури, каквито не сте и сънували. И въпреки това трябваше да излизаме за риба, защото иначе нямаше какво да ядем. Бяхме много бедни, баща ми беше стар човек — не на години, а защото бе дишал твърде много отровни газове. Петролни изпарения. Та в лодките ни ставаше много по-добре, отколкото на сушата…

Кихльо опря чело в хладния борд от фибростъкло и усети как главата му се смъква надолу. Не пускаше ръката на Онико. Знаеше, че трябва да измисли някакъв план, но беше толкова трудно!

— А във водата — продължаваше разказа си Базингстоук — имаше такива големи акули, големи и свирепи, също като тези тук, в Тихия океан…

Акули? Кихльо неволно стисна ръката на Онико. Още една отвратителна черта на планетата на човеците, за която бе слушал само разкази. Той отвори подпухналите си очи и ги втренчи в черната вода, но разбира се, наоколо не се виждаше нищо.

— Петдесет години безпощадно изсмукваха нефтените кладенци — продължаваше монолога си Базингстоук, — унищожавайки атмосферата на прекрасния ни остров. Разправяха, че нефтът им бил нужен, за да получават протеин и че тъй щели да се преборят с глада. Ама ние въпреки това пак си гладувахме. Ей това ме накара да хвана пътя на борбата, дето нямаше никаква справедливост…

Справедливост, помисли си Кихльо. Колко странно, един терорист, убиец, да говори за справедливост. Колко човешко.

След около час преминаха от другата страна на пролива и Кихльо бе завладян от необясним прилив на енергия. Надигна се и се огледа. Брегът отсреща грееше от светлини, виждаше се и плаващият масив на Завода за храна ЧОН, който денем и нощем всмукваше кислород и азот от атмосферата, както и водород от водите на пролива и въглерод от неговите дълбини, за да осигурява храна на местното население. Учуди се, че Базингстоук не се притеснява да премине толкова близо до платформата, но сетне си даде сметка, че тя е напълно автоматизирана и едва ли някой ще обърне внимание на малката лодка.

И тогава осъзна още нещо. Светлините на завода грееха, което означаваше, че там има ток. Освен това, от известно време долавяше приятно затопляне в слабините си, но едва сега си даде сметка за произхода му.

Намираха се извън района на аварията и пашкулът му функционираше отново.

Докато заобикаляха поредния нос, вълните внезапно започнаха да се усилват и лодката взе да се люшка застрашително.

— Внимавай да не ни преобърнеш, стари глупако — озъби се Хеймат на своя другар и Харолд потрепери от ужас при мисълта, че могат да се озоват в черните води на залива. Кихльо също изпитваше страх, но вече беше в състояние да го преодолее. Радиацията на пашкула му действаше като живителен сок след дълго и тежко пътуване, дори като възбуждаща глътка ром след снежна виелица. Още малко и тялото му щеше да възвърне нормалната си способност да реагира.

Той се понадигна и се зае да оглежда брега. Дори предложи помощта си в изгребването на водата от дъното на лодката. За разлика от него двамата старци изглеждаха все по-изтощени, явно нощта и преживелиците оказваха своето влияние. Взеха да спорят как да постъпят, накрая спряха избора си на една крайбрежна къща със свой собствен плаващ док. Доближиха я предпазливо, лодката заора нос в пясъка, слязоха и се събраха отново на дървената веранда отпред. През цялото това време имаше поне дузина възможности да избяга, но Кихльо не бързаше да рискува. Беше забелязал, че каквото и да върши, генералът не изпуска от желязната си хватка Харолд. А това означаваше, че макар и изтощен, старият затворник е нащрек. Не биваше да предприема нищо, преди да се открие възможност да се измъкнат и тримата.

— Трява да бъдем предпазливи, старче — заяви Базингстоук, — Сигурно има алармена инсталация.

Хеймат се засмя.

— Ти дръж момчето — рече той, обърна се и се захвана за работа. Уменията, натрупани през годините надлъгване с охранителните програми в затвора, бяха предостатъчни, за да се справи с най-обикновена къщна аларма. Само след две минути бяха вътре. Хеймат заключи вратата, отрязвайки единствения им път за бягство. Кихльо почувства съжаление за пропуснатите възможности.

— А сега — всички по корем на пода — нареди Хеймат развеселено. — И да си сложите ръцете на тила. Ако някой мръдне — спукана му е работата. Освен на теб, сладка Онико.

Децата се отпуснаха уморено на пода, докато старците претърсваха къщата и разменяха кратки реплики. Кихльо изчака работата да ги погълне, сетне се изправи безшумно и доближи пиезовизионния комуникатор. Тъкмо се надвесваше над пулта, когато Базингстоук го забеляза. За няколко секунди се озова до него и го просна с два бързи удара. Кихльо се строполи насред стаята и се заоглежда, премигвайки от изненада.