Корабт на чумата

Патрулният катер се приближи. Мичманът вдигна мегафон към устата си.

— Ахой, „Норего“ — каза той на фарси 2. — Уведомяваме ви, че ще се качим на борда.

Мухамад Гами повтори думите си на английски, международния език в корабоплаването. След секунда кошмарно дебел мъж с лекьосана офицерска риза застана до подвижния мост, кимна на един от подчинените си и стъпалата започнаха да се спускат надолу.

Когато катерът стигна по-близо до товарния кораб, Гами видя капитанските еполети на раменете на мъжа и се зачуди как човек с такъв ранг може дотолкова да се занемари. Капитанът на „Норего“ имаше гигантско шкембе, увиснало противно над колана му. Под бялата шапка косата му лъщеше мазна, изпъстрена с посивели кичури, а лицето му бе покрито с набола четина. Гами дори не можеше да си представи къде собствениците на грохналия кораб бяха намерили подобен капитан.

Един от хората му стоеше зад петдесеткалибровата картечница на катера. Гами кимна на друг моряк да завърже надуваемата лодка към мостика. Трети стоеше наблизо със закачен на рамото „Калашников“. Гами провери дали кобурът му е закопчан и скочи на мостика, последван от прекия си подчинен. Докато се качваше по стъпалата, видя как капитанът на товарния кораб се мъчи да приглади косата си и да опъне мръсната риза. Опитите бяха напълно безплодни.

Гами стигна до палубата и забеляза, че плочите, изкривени на места, не бяха виждали боя от десетилетия. Ръжда покриваше почти всяка повърхност с изключение на товарните контейнери, които вероятно не бяха на борда от достатъчно дълго време, за да пострадат от немарливостта на екипажа. Части от парапетите липсваха и бяха заменени с вериги, а корозията бе изяла надстройката толкова много, че изглеждаше готова да се срути всеки момент.

Прикривайки отвращението си, Мухамад Гами козирува на капитана. Мъжът почеса огромното си шкембе и небрежно вдигна ръка към козирката си.

— Капитане, аз съм мичман Мухамад Гами от иранската военноморска флота. Това е матрос Катахани.

— Добре дошли на борда на „Норего“ — отвърна капитанът. — Аз съм капитан Ернесто Естебан.

Испанският му акцент бе толкова силен, че Гами си повтори всяка дума наум, за да е сигурен, че го разбира. Естебан беше няколко сантиметра по-висок от иранския моряк, но бе прегърбен от излишните килограми и двамата изглеждаха почти еднакви на ръст. Очите му бяха тъмни и воднисти, а когато се ръкува с Гами и се усмихна, се показаха пожълтели и изкривени зъби. Дъхът му вонеше на вкиснато мляко.

— Какъв е проблемът с руля ви? — попита Гами.

Естебан изруга на испански.

— Лагерът замръзна. За четвърти път този месец. Стиснатите собственици не ми позволяват да го ремонтирам в корабостроителница, затова хората ми се мъчат да се справят сами. Би трябвало да продължим пътя си тази нощ или утре сутрин.

— Какви са местоназначението и товарът ви?

Капитанът плясна с ръка един от контейнерите.

— Празни кутии. „Норего“ става само за това.

— Не разбирам — отвърна Гами.

— Превозваме празни контейнери от Дубай до Хонконг. От различни пристанища пристигат пълни контейнери. Разтоварват ги, изпразват ги и ги струпват на дока. Ние ги връщаме обратно в Хонконг, където ги товарят отново.

Това обяснява защо корабът стои толкова високо във водата, помисли си Гами. Празните контейнери тежаха само по няколко тона.

— А какво носите на обратния си път? — попита той.

— Рядко носим достатъчно, за да покрием разходите си — горчиво отвърна Естебан. — Никой не иска да ни застрахова за нещо по-ценно от празни контейнери.

— Трябва да видя декларацията за екипажа ви, митническата декларация и регистрацията на кораба.

— Проблем ли има? — бързо попита Естебан.

— Ще реша, след като видя документите — отговори Гами с достатъчно заплашителен глас, за да е сигурен, че гнусният тип ще се подчини. — Корабът ви е в ирански води и аз имам пълно право да инспектирам всеки сантиметър от него, ако това ми се стори нужно.

— Няма проблеми, сеньор — мазно се ухили Естебан. — Защо не седнеш на хладно в моя кабинет?

Бандар абас бе сгушен в най-тясната част на пролива Хормуз, тесния вход към Персийския залив. Температурите през лятото рядко падаха под петдесет градуса и почти нямаше вятър. Металната палуба под краката на мъжете бе достатъчно гореща, за да изпържиш яйца върху нея.

— Водете ни — каза Гами и махна с ръка към надстройката.

Вътрешните помещения на „Норего“ бяха също така мизерни като външността му. Подовете бяха покрити с изпокъсан линолеум, стените — гол метал с големи петна олющена боя, а флуоресцентните лампи, монтирани на тавана, жужаха силно. Някои от тях примигваха често и коридорът потъваше в сянка.

Естебан поведе Гами и Катахани по тесен коридор с разклатени парапети, после по друга къса отсечка. Отвори вратата към кабинета си и махна на мъжете да влязат. През отворена врата на отсрещната страна се виждаше капитанската каюта. Леглото не беше оправено, а разпилените по пода чаршафи бяха изпъстрени с лекета. Към стената бе закачена с болтове грозна тоалетка, а огледалото над нея бе украсено с назъбена пукнатина от единия до другия ъгъл.

Офисът представляваше правоъгълна стая с един илюминатор, толкова мръсен и набит със сол, че през него едва влизаше светлина. Стените бяха украсени с картини, изобразяващи клоуни с тъжни очи, нарисувани с крещящи цветове върху черно кадифе. Друга врата водеше към малка баня, по-мръсна от обществена тоалетна в техерански бедняшки квартал. В офиса бяха изпушени безброй цигари, застояла воня на фасове обгръщаше всичко, включително гърлото на Гами. Самият той пушеше, откак се помни, но все пак бе отвратен.

Естебан набута голите жици на настолната лампа в контакта до бюрото си, изруга, когато от тях изскочиха искри, но изглеждаше доволен, че лампата светна. Настани се на стола си със стон и махна на двамата инспектори да заемат местата срещу него. Гами използва химикалката си, за да разкара изсъхналия труп на хлебарка от стола, преди да седне.

Капитанът претършува в бюрото и извади бутилка алкохол. Огледа двамата мюсюлмани и върна шишето в чекмеджето, като си мърмореше на испански.

— Добре, ето декларацията — изсумтя той и им подаде папка. — Както ви казах, не пренасяме друго освен празни контейнери за Хонконг.

Той сложи друга папка на бюрото.

— Декларацията за екипажа. Пасмина лениви неблагодарници, ако питате мен. Ако искате да задържите някого от тях, добре сте дошли. А това са регистрационните документи на „Норего“.

Гами прегледа списъка на членовете на екипажа, като си отбелязваше националностите им и проверяваше по два пъти документите им за самоличност. Екипажът се състоеше от китайци, мексиканци и жители на карибските острови. Капитанът бе от Гуадалахара, Мексико, работеше за „Презокеански пратки и товари“ от единадесет години, като капитан на „Норего“ — от шест. Гами се изненада, като изчисли, че Естебан е само на четиридесет и две години. Дебелакът изглеждаше по-близо до шейсетака.

Нищо не възбуждаше подозрения, но Гами държеше да си свърши работата докрай.

— Тук пише, че превозвате осемстотин и седемдесет контейнера — каза той.

— Да, там някъде.

— В трюмовете ли са складирани?

— Да, тези, които не са на палубата — потвърди Естебан.

— Не искам да ви обиждам, капитане, но кораб като вашия не е подходящ за превозване на контейнери. Подозирам, че в трюмовете ви може да е скрита контрабандна стока. Бих желал да проверя и шестте.

— Докато поправят руля, разполагам с неограничено време, мичмане — небрежно отвърна Естебан. — Ако искате да огледате целия кораб, моля заповядайте. Нямам какво да крия.

Внезапно вратата на офиса се отвори рязко. Един китаец от екипажа издокаран в гащеризон и дървени чехли, забъбри развълнувано на кантонски. Естебан изруга и скочи от стола. Бързите му движения разтревожиха двамата иранци. Гами се изправи и сложи ръка на кобура си. Естебан не му обърна никакво внимание и се втурна през стаята с най-високата скорост, която му позволяваха петдесетте излишни килограма тлъстина. Тъкмо когато стигна до вратата на банята, водопроводът изхърка зловещо. Капитанът затвори вратата и след секунда чуха звук от вода, изригваща като от гейзер и плющяща в тавана. Нова, още по-остра и гнусна воня нахлу в претъпкания офис.