Говорителя на мртвите

Олядо не знаеше какво да мисли. Нали Говорителя беше възрастен? Нали бе пътувал от планета на планета? А си нямаше никаква представа как да борави с компютър.

А и освен всичко друго прояви сприхавост, когато Олядо го попита за това:

— Олядо, просто ми кажи коя програма да пусна.

— Не мога да повярвам, че не знаеш. Аз правя компютърни сравнения, откак навърших девет години. Всички знаят как да го правят на такава възраст.

— Олядо, мина доста време, откакто ходех на училище. А и освен това то не бе обичайното ескола бача.

— Но всички използват постоянно тези програми!

— Явно не всички. Ако знаех как да го направя сам, нямаше да се налага да наемам теб, нали така? А след като ще ти плащам с извънземни фондове, твоите услуги ще допринесат за финансите на Лузитания.

— Не разбирам за какво говориш.

— И аз, Олядо. Ала това ми напомни нещо. Не съм много сигурен по какъв начин ще ти плащам.

— Просто ще прехвърлиш парите от сметката си.

— Откъде знаеш?

— Сигурно се майтапиш.

Говорителя въздъхна, клекна пред Олядо, хвана ръцете му и каза:

— Олядо, умолявам те, престани да се изумяваш и ми помогни! Трябва да свърша нещо и не мога да го направя без помощта на някого, който знае как да си служи с компютри.

— Нахалост ще ти вземам парите. Аз съм още дете. На дванайсет години съм. Куим би ти помогнал много по-добре от мен. Той е петнайсетгодишен и е наистина много вътре в нещата. Освен това знае и математиката.

— Ала Куим мисли, че съм неверник, и всеки ден се моли да умра.

— Не, това беше, преди да се запознае с теб, ама не ме издавай, че съм ти го казал.

— Как да прехвърля пари?

Олядо се обърна към терминала и извика банката.

— Какво е истинското ти име? — попита.

— Андрю Уигин.

Говорителя му го каза по букви. Името му, изглежда, бе на Старк — навярно Говорителя беше от малцината късметлии, които са си учили езика у дома, вместо да им го набиват в главата в училище.

— Добре, каква е паролата ти?

— Парола ли?

Олядо оброни глава на терминала и закри за известно време изображението на дисплея.

— Моля те, не ми казвай, че не знаеш паролата си.

— Виж какво, Олядо, имах една програма, много умна програма, която ми помагаше да върша всичко това. Необходимо бе само да кажа „Купи това или онова“ и програмата се грижеше за финансите.

— Не може да се прави така. Незаконно е да се свързваш с публична система чрез такава подчинена програма. Затова ли носиш онова нещо в ухото си?

— Да, и за мен не беше незаконно.

— Нямам очи, Говорителю, ала това поне не е по моя вина. Ти не можеш да направиш нищо.

Чак след като го изрече, Олядо осъзна, че го бе направил тъй безцеремонно, сякаш говореше с друго дете.

— Предполагах, че тринайсетгодишните ги учат на учтивост — рече Говорителя.

Олядо го погледна. Усмихваше се. Татко щеше да ми изкрещи, а сетне сигурно щеше да отиде да набие мама, защото не е възпитала децата си както трябва. Ала, от своя страна, Олядо никога не би изрекъл подобно нещо пред баща си.

— Извинявай — рече Олядо. — Но не мога да вляза в сметките ти, без да знам паролата. Трябва да имаш някаква представа каква би могла да бъде.

— Опитай с името ми.

Олядо опита. Не стана.

— Опитай с „Джейн“.

— Нищо.

Говорителя направи гримаса.

— Опитай с Ендър.

— Ендър ли? Ксеноцида?

Сега вече стана. Олядо се слиса.

— Защо ще използваш такава парола? Все едно да избереш някоя мръсна дума, само че системата не приема мръсни думи.

— Имам кофти чувство за хумор — отговори Говорителя. — А пък онази моя подчинена програма има още по-кофти чувство за хумор.

Олядо се разсмя:

— Добре казано. Програма с чувство за хумор. — На екрана се появи текущият баланс на ликвидните му фондове. Олядо не бе виждал такова число през живота си. — Добре де, значи компютърът наистина може да се шегува.

— Това показва колко пари имам ли?

— Сигурно е грешка.

— Ами, аз доста съм пътувал със светлинна скорост. Някои от инвестициите ми са се развили добре, докато съм бил на път.

Числата бяха вярни. Говорителя на мъртвите бе по-богат, отколкото Олядо си представяше, че може да бъде който и да е.

— Виж какво ще ти кажа — рече Олядо, — защо вместо да ми плащаш надница, не ми дадеш някакъв процент от тази сума, докато работя за теб? Да речем една хилядна от процента. Само след две седмици ще мога да купя Лузитания и да превозя всичкия й хумус на някоя друга планета.

— Парите не са чак толкова много.

— Говорителю, единственият начин да имаш толкова много пари от инвестиции, е да си на хиляда години.

— Хм — отвърна Говорителя. А по изражението на лицето му Олядо разбра, че току-що бе казал нещо много забавно.

— Наистина ли си на хиляда години? — попита той.

— Времето — отвърна Говорителя — е нещо отлитащо и нереално. Както казва Шекспир, „Аз си времето прахосвах, то сега прахосва мен.“

— Какво означава „прахосвам“?

— Означава „губя“.

— Защо цитираш човек, който дори не е знаел Старк?

— Прехвърли на сметката си толкова, колкото сметнеш, че ще е една прилична надница за седмица време. И започвай тези сравнения на работните файлове на Пипо и Либо от последните няколко седмици преди смъртта им.

— Навярно са защитени.

— Използвай паролата ми. Трябва да ни осигури достъп.

Олядо направи проверката. Говорителя го наблюдаваше през цялото време. Понякога го питаше какво прави. От въпросите му Олядо заключи, че Говорителя знаеше за компютрите много повече от самия него. Онова, което не знаеше, бяха специфичните команди; явно бе, че просто като гледа, Говорителя разбира маса неща. Към края на деня, след като проверката не доведе до нищо особено, на Олядо му потрябва само минутка, за да разбере защо Говорителя бе толкова доволен от свършеното за деня. Ти изобщо не искаше да получим резултат, помисли си Олядо. Искаше само да наблюдаваш как се прави проверката. Знам с какво ще се занимаваш тази вечер, Андрю Уигин, Говорителю на мъртвите. Ще си правиш своите проверки на някои други файлове. Може и да нямам очи, ала виждам повече, отколкото си мислиш.

Тъпото е, че го вършиш в такава дълбока тайна, Говорителю. Не разбираш ли, че съм на твоя страна? Няма да кажа никому как паролата ти осигурява достъп до лични файлове. Дори да влезеш във файловете на кметицата или на епископа. Не е необходимо да пазиш тайна от мен. Ти си тук само от три дена, ала те познавам достатъчно, за да те харесам, а те харесвам достатъчно, за да направя всичко за теб, стига да не нарани семейството ми. А ти никога не би сторил нещо, което да го нарани.

Новиня откри опитите на Говорителя да влезе във файловете й почти веднага на следващата сутрин. Той бе арогантно откровен и онова, което я обезпокои, бе колко далеч бе стигнал. Бе успял да се добере до някои от файловете, но най-важните, записът на симулациите, които Пипо бе видял, си оставаха недостъпни за него. Най-много се разтревожи от факта, че той изобщо не бе опитал да се крие. Името му бе записано върху всеки каталог, до който бе получил достъп, дори при онези, които всяко учениче би променило или изтрило.

Е, реши тя, няма да го допусна да се меси в работата ми. Нахлува в дома ми, манипулира децата ми, шпионира файловете ми, сякаш има правото да…

И тъй нататък, и тъй нататък, докато не осъзна, че само измисля какви язвителни думи да му рече, като го види отново.

Не мисли за това. Мисли за нещо друго.

Как се смееха Миро и Ела по-предишната вечер. Мисли за това. Миро, разбира се, си беше пак тъй начумерен на сутринта, а Ела, чиято веселост продължи малко по-дълго, твърде скоро отново изглеждаше разтревожена, заета, готова да се сопне, ала и все така незаменима. Грего може и да бе прегърнал онзи мъж и да се бе разплакал, както й каза Ела, ала на следващата сутрин взе ножиците и наряза чаршафите си на тънки, равни ивици, а в училище заби глава в слабините на брат Адорнай, което тури край на учебния час и доведе до сериозни разговори с дона Криста. Ей ти тебе целителната ръка на Говорителя. Може да смята, че току ще влезе в къщата ми и ще оправи всичко, което сметне, че съм объркала, ама скоро ще проумее, че някои рани не зарастват лесно.