Корабт на чумата

— Къде сте сега?

— На юг от вас. Ще стигнем до Ривиерата утре вечер, а до следващата сутрин ще започнем наблюдение над търговеца на оръжия.

— Трябваше да съм с вас.

— Не. Трябва да си с Кайл. Не се тревожи за нищо. Разполагаш с толкова време, колкото ти е нужно. Ясно ли е?

— Ясно.

Еди протегна ръка към телефона.

— Чакай. Еди иска да те чуе — каза Макс.

— Хуан, тъкмо говорих с Дженър. Той спомена, че „Отговорните“ и преди са наемали пътнически кораби.

— И?

— Може да се окаже фалшива тревога, но няма да е лошо Ерик и Мърфи да проверят тези пътешествия, за да видят дали е станало нещо странно.

— Идеята е добра. Нещо друго?

— Дженър е чул слухове, че строели нов приют във Филипините. На борда на „Златна зора“ имаше около четиристотин „Отговорни“, което значи, че са много по-напред в строежа, отколкото той мисли. Може би няма да е лошо да проверите тази работа.

— Прав си за втори път — съгласи се Кабрило.

Дженър излезе от спалнята, затвори вратата зад гърба си и прошепна:

— Кайл се събужда. Мисля, че няма да е лошо да ни оставите насаме известно време.

Извади от лекарската си чанта цилиндричен предмет с размера на сапун.

— Това е устройство за заключване, което се слага на бравата на апартамента, за да не може да бъде отворена отвътре.

— Хуан, трябва да вървим — каза Еди в телефона и прекъсна връзката.

Макс скочи на крака.

— Колко време ви трябва?

— Дайте ми номера на мобифона си. Ще ви се обадя. Вероятно около час-два. Ще поговоря с Кайл, а после ще му дам успокоително.

Макс погледна затворената врата на спалнята, а после Дженър. Колебаеше се как да постъпи.

— Доверете ми се, господин Хенли. Знам какво правя.

— Добре.

Макс написа номера си на хотелска бланка. Двамата с Еди излязоха от апартамента и тръгнаха към асансьора. Еди видя тревогата, изписана по лицето на Макс. Зад тях чуха как Дженър нагласяше ключалката върху бравата.

— Хайде, ще те черпя една вечеря — каза Еди.

— Мисля, че съм в настроение за италианска кухня — отвърна Макс, за да покаже, че не откачил от тревога.

— Съжалявам, приятел. Китайска или никаква.

19.

Докато „Орегон“ пореше тъмните води на Средиземно море с малко повече от двадесет възела, далеч под нормалната си скорост, тъй като дузини други кораби се движеха наоколо, в елегантната трапезария не се усещаше почти никакво люлеене. Ако не беше лекото бръмчене на магнитохидродинамичните двигатели, Кабрило можеше да си помисли, че седи в петзвезден ресторант на изискан булевард в Париж.

Хуан носеше леко спортно сако над тънката си риза. Ръкавелите му представляваха малки компасчета, а обувките му бяха от италианска кожа. Срещу него седеше Линда Рос, облечена в черен войнишки панталон и черна тениска. Дори и без грим очите и кожата й блестяха на светлината от свещите. Кабрило завъртя чашата си с вино и отпи с наслада.

— След като Морис накара персонала да приготви специална вечеря, най-малкото, което можеше да направиш, бе да се облечеш подходящо за случая — каза той.

Линда откъсна парче топъл хляб и го намаза с масло.

— Имах четирима братя. Научих се да ям бързо и винаги, когато наоколо има храна. В противен случай щях да си остана гладна.

— Толкова зле ли беше?

— Гледал ли си онези предавания за природата, дето показват побеснели от глад акули или глутница вълци, убили елен? Най-големият ми брат, Тони, понякога дори ръмжеше срещу нас — усмихна се Линда.

— Родителите ми настояваха за безупречни маниери на масата — каза Хуан. — Наказваха ме, ако сложех лакти на масата.

— При нас единственото правило беше, че трябва да използваме приборите за хранене, а не за да се бием с тях.

— Сигурна ли си за утре? — попита Хуан, като мина към предстоящата задача.

Дори в тази луксозна атмосфера не забравяха за работата си.

— Цял ден се подготвях. Може да не съм готова да поведа „Отговорните“, но ще се справя чудесно при разговор с някого от тях. Трябва да призная, че колкото повече научавам, толкова по-странно става. Как може човек да повярва, че извънземен интелект от паралелна галактика контролира живота му? Направо главата ми не го побира.

— Е, нали знаеш, има всякакви чешити — отвърна Хуан.

Винаги беше вярвал, че стига да не нараняват другите, убежденията на хората са си тяхна лична работа, а той нямаше право да ги съди.

— Знаеш, че след изпълнението ни в Гърция охраната ще е нащрек, нали?

Линда кимна.

— Знам. Може дори да не ме допуснат вътре, но си струва риска.

Кабрило се канеше да отговори, когато четирима души се появиха на прага на трапезарията. Джулия Хъксли беше облечена в бяла престилка, както винаги. Марк Мърфи и Ерик Стоун се бяха издокарали. И двамата носеха сака и вратовръзки, макар че краищата на ризата на Марк се подаваха от панталона му. Работата във флотата бе научила Ерик на обноски, но той очевидно се чувстваше неудобно в дрехите си. Или пък изпитваше неудобство заради четвъртия член на компанията.

Джулия свали от очите на Джанике Дал шала, който й бе попречил да види някои части на кораба. Кабрило се бе съгласил тя да вечеря с тях, но само при условие, че носеше кърпа на очите, докато обикаля „Орегон“. Джани бе издокарана с взета от „Вълшебния магазин“ рокля и макар че беше доста слаба, Хуан разбираше защо младите Стоун и Мърфи бяха толкова развълнувани. Джани бе красива и деликатна жена, която щеше да върже езика и на закален циник. Беше загубила ужасната си бледост, а черната й коса приличаше на вълна от обсидиан. Той инстинктивно се надигна.

— Госпожице Дал, изглеждате великолепно.

— Благодаря ви, капитан Кабрило — отговори тя, като оглеждаше залата.

— Извинявам се за превръзката, но не можех да позволя да видите всичко на нашия кораб.

Той се усмихна леко, когато видя как Ерик и Марк се сборичкаха кой да подаде стола на Джани.

— Вие и екипажът ви спасихте живота ми, капитане. Никога не бих се обидила от изискванията ви.

Гласът и акцентът й притежаваха чаровна мелодичност, която впечатли и тримата мъже.

— Просто съм благодарна, че мога да стана от леглото за малко.

— Как се чувстваш? — попита Линда.

— Много по-добре, благодаря. Доктор Хъксли се справи с астмата и не съм имала повече пристъпи.

Ерик спечели двубоя и се настани вляво от нея. Марк се намръщи, заобиколи масата и седна до Линда.

— За съжаление нещо не се разбрахме с кухненския персонал — каза Хуан в мига, когато предвожданите от Морис келнери измаршируваха откъм кухнята с подноси в ръце. — Някак си — продължи той, като вторачи очи в главния стюард — останаха с впечатлението, че сте от Дания, а не от Норвегия. Искаха да приготвят традиционните ястия от вашата родина, но сега ще ядем датска храна.

— Много мило от ваша страна — усмихна се Джани. — А двете кухни са толкова сходни, че няма да забележа разликата.

— Чу ли това, Морис?

— Не.

— Ще започнем с херинга — съобщи Хуан, — последвани от fiskeboller, което са кнедли с риба, доколкото разбрах. После идва свинско печено със зеле и печени картофи. Накрая палачинки със сладолед и шоколад или ris ala mande.

Усмивката на Джани се разшири.

— Това е оризов десерт — обясни тя на останалите. — С черешов сос. Любимият ми. И в нашата кухня го има.

— От Осло ли си? — попита Линда, когато първите ястия бяха подредени на ленената покривка.

— Преместих се там след смъртта на родителите си, но съм родена далеч на север в малко рибарско селце на име Хонингсвад.

Хуан си помисли, че това обясняваше тъмната й коса и кожа. Лапландците, също като инуитите от Аляска или местните хора в Гренландия, бяха получили по-тъмна кожа като защита от силния блясък на слънцето върху леда и снега. Джани сигурно имаше малко туземна кръв.

Преди да успее да й зададе въпроса, забеляза Хали Касим на прага. Косата му стърчеше нагоре, а тъмните кръгове под очите му се забелязваха дори отдалеч. Хуан се надигна.