Првото правило на магьосника

Луната осветяваше местността между него и границата. Беше леко хълмиста, с малко дървета и неголеми потоци; красиво място, като се има предвид колко беше близо до страховитата гранична гора. Тя, разбира се, вероятно също е била красива някога, преди Мрачният Рал да пусне кутиите в действие и да започне да унищожава границата. Чейс каза, че не вярва преследвачите на сърца да могат да ги стигнат тук, но ако се лъжеше, Ричард смяташе да ги види, когато се приближават. Той прокара ръка по дръжката на меча си за успокоение, плъзна пръсти по думата Истина, разсеяно ограждайки релефните букви, докато очите му се взираха в нощното небе — нямаше желание някой змей да го изненада за втори път в рамките на един ден. Зарадва се, че ще стои на пост пръв, тъй като още не му се спеше. Беше изморен, но не му се спеше. Въпреки това се прозяваше.

Планините, които бяха част от границата, се простираха зад ръба на тъмнината, отвъд мекия дюшек от гори, и се извисяваха като туловището на огромен звяр, твърде голям, за да може да се скрие. Ричард се запита какво ли го наблюдава в същия момент от тъмното. Чейс каза, че граничните планини се смалявали на юг и там, за където бяха тръгнали, съвсем изчезвали.

Неочаквано в тъмнината безшумно изникна Калан, здраво увита в пелерината си, и се прилепи плътно до него, за да го стопли. Не каза нито дума, просто седна. Дълги кичури лъскава коса докосваха лицето му. Ножът й го подпираше от едната страна, но той не каза нищо от страх тя да не се премести.

— Другите заспаха ли? — тихо попита, като я погледна през рамо. Тя кимна. — Откъде знаеш? — попита той с усмивка. — Зед спи с отворени очи.

Калан му се усмихна в отговор.

— Всички магьосници спят така.

— Наистина ли? Аз си мислех, че само Зед.

Докато оглеждаше внимателно долината за каквото и да е движение, усети очите й върху себе си. Обърна се и я погледна.

— Не ти ли се спи? — Тя беше толкова близо до него, че не се налагаше да говори по-силно.

Калан потръпна. Лекият ветрец разхвърля малко коса по лицето й. Тя протегна ръка и приглади разпилените кичури на мястото им. Очите й се спряха върху неговите.

— Исках да ти кажа, че съжалявам.

Щеше му се да положи главата си върху рамото му, но тя не го направи.

— За какво?

— За онова, което ти казах преди, че не бих искала да се върнеш да ме потърсиш. Не ми се ще да си мислиш, че не ценя високо приятелството ти, напротив. Просто онова, което вършим, е по-важно от живота на който и да е.

Ричард знаеше, че тя има предвид много повече от онова, което казва, както и той преди.

Надникна в очите й, почувства дъха й върху лицето си.

— Калан, имаш ли си някой? — страхуваше се от стрелата в сърцето си, но трябваше да попита. — Някой, който те чака в къщи имам предвид? Любим?

Задържа погледа на зелените й очи за дълго в своите. Тя не отмести глава, но очите й се изпълниха със сълзи. Повече от всичко на света му се искаше да я прегърне и целуне.

Калан протегна ръце и нежно го погали по лицето с върха на пръстите си. Преглътна.

— Не е толкова просто, Ричард.

— Напротив, просто е. Или имаш, или нямаш.

— Имам задължения.

За миг му се стори, че тя е на път да му каже нещо, да му сподели тайната си.

Беше толкова красива на лунната светлина, но не само видът й, онова вътре в нея, разумът в очите й, смелостта и онази особена усмивка, предназначена само за него. Той би убил и дракон, само и само да може да види тая усмивка. Знаеше, че докато е жив, няма да пожелае друга жена. По-скоро би прекарал останалата част от живота си сам, отколкото да го сподели с друга жена. Не можеше да съществува друга жена.

Отчаяно искаше да я притисне до себе си. Болезнено желаеше да вкуси меките й устни. Но отново го обзе онова необяснимо чувство, което изпита преди да преминат по моста. Нещо настойчиво го предупреждаваше, чувството беше по-силно от желанието му да я целуне. Подсказваше му, че ако го направи, ще бъде като минаване по мост. Спомни си как избухна магията, когато той държеше меча си, а Калан го докосна по ръката. За моста се беше оказал прав, така че не я прегърна.

Тя сведе очи.

— Чейс каза, че ни чакат два тежки дни. Май е по-добре да си лягам.

Ричард знаеше, че каквото и да се въртеше в главата й, той нямаше право да й се бърка. Не трябваше да я насилва. Сама трябваше да реши кога да му каже.

— Имаш задължение и към мен — каза й. Тя го погледна, въпросително смръщила вежди, а той се усмихна. — Обеща да ми станеш водач. Смятам да те накарам да изпълниш обещанието си.

Тя се усмихна и успя само да кимне с глава, тъй като сълзите напираха в очите й и не можеше да говори. Целуна пръста си и го залепи върху бузата му, после потъна в нощта.

Ричард седеше в мрака и се опитваше да преглътне буцата в гърлото си. Дълго след като тя си тръгна, той още усещаше мястото върху бузата си, където беше поставила пръста си, нейната целувка.

Нощта беше толкова спокойна, че Ричард се почувства като единствения буден човек в целия свят. Луната мълчаливо го наблюдаваше, а звездите премигваха, приличаха му на магическия прах на Зед, само че вкаменен. Тази нощ дори вълците бяха замлъкнали. Чувстваше, че ще се пръсне от самота.

Улови се в желание нещо да го нападне, за да може да отклони мислите си. Извади меча си и просто за да се намира на работа, лъсна и без това блестящото му острие с края на пелерината си. Трябваше да го използва както намери за добре; така му беше казал Зед. И без значение дали изборът му ще хареса на Калан или не, щеше да я защити с оръжието си. Преследваха я. Всеки, който би направил опит да се доближи до нея, най-напред щеше да се срещне с меча му.

Мисълта за онези, които я преследваха, за четворката и за Мрачния Рал, разпали гнева му. Щеше му се да са тук пред него в същия този миг, за да може да премахне заплахата. Изпита глад за тях. Сърцето му заби силно. Стисна челюсти.

Внезапно установи, че гневът на оръжието му събуждаше неговия гняв. Само при мисълта, че нещо застрашава Калан, мечът изхвръкна от ножницата, кипящ от гняв, гневът на Ричард също избухна. Учуди се от бързината, с която го завладя това чувство, толкова тихо, толкова незабележимо, толкова примамващо. Въпрос на възприятия, беше казал магьосникът. Как го възприемаше магията на меча?

Ричард го пъхна обратно в ножницата, потуши гнева си и усети как отново унива, отново започна да оглежда местността и небето. Стана и се разходи, за да отпусне схванатите си крака, после отново седна и се облегна на скалата, неутешим.

Час преди да свърши смяната му, чу познати тихи стъпки. Появи се Зед, стиснал по едно парче сирене във всяка ръка, без пелерина, само по робата си.

— Какво правиш тук? Има още време до твоя пост.

— Помислих си, че няма да имаш нищо против малко приятелска компания. Ето, донесох ти парче сирене.

— Не, благодаря. Имам предвид сиренето. За приятелската компания не бих отказал.

Зед седна до него, сви кокалестите си колена до гърдите и ги зави с полите на робата си, сякаш застана в центъра на малка палатка.

— Какъв е проблемът?

Ричард сви рамене.

— Вероятно Калан. — Зед не каза нищо. Ричард го погледна. — Тя е първото нещо в мисълта ми, когато се будя сутрин, и последното, когато заспивам нощем. Никога преди не съм се чувствал по този начин, Зед, никога не съм бил толкова самотен.

— Разбирам — Зед остави сиренето на един камък.

— Знам, че ме харесва, но имам чувството, че ме държи на ръка разстояние от себе си. Когато приготвяхме бивака тази вечер, й казах, че ако днес това се беше случило с нея, а не с Чейс, щях да се върна. Преди малко дойде тук при мен. Каза, че не би искала да тръгвам след нея, но в думите й имаше повече от това. Каза, че не би искала да тръгвам след нея, точка.

— Добро момиче — тихо прошепна Зед.

— Какво?

— Казах добро момиче. Всички я харесваме. Но освен добро момиче, Ричард, тя е и други неща. Има си задължения.