Игра на тронове

— Думите няма да направят от майка ти курва. Тя е била каквато е била и каквото и да казва Тоуд, това няма да се промени. Знаеш, че на Вала имаме мъже, чиито майки наистина са били курви.

„Не и моята“ — помисли си с упорство Джон. Нищо не знаеше за майка си. Едард Старк не искаше да говори за нея. Но понякога я беше сънувал, толкова често, че почти можеше да си представи лицето й. В сънищата му беше красива, благородна и очите й бяха добри.

— Въобразяваш си, че ти е тежко, понеже си копеле на велик лорд, така ли? — продължи оръжейникът. — Онова момченце Джерен е издънка на септон, а Котър Пайк е изтърсакът на някаква кръчмарска слугиня. Сега командва Източния страж до морето.

— Не ми пука — каза Джон. — Не ми пука за тях, нито за Торн или Бенджен Старк, за нищо не ми пука. Мразя го това място. То е… студено.

— Да. Студено, кораво и зло, такъв е Валът и такива са мъжете, които стъпват по него. Не е като в приказчиците, които ти е разправяла кърмачката. Е, пикай им и на приказчиците, и на кърмачката. Това е положението, а ти си тук до живот, също като всички нас.

— Живот — повтори Джон с горчивина.

Оръжейникът можеше да говори за живот. Беше надянал черното едва след като загубил ръката си при обсадата на Бурен край. Дотогава работел като ковач за Станис Баратеон, брата на краля. Беше изходил Седемте кралства от край до край, беше гулял и мърсувал, и се беше сражавал в сто битки. Разправяха, че тъкмо Донал Ноя изковал бойния чук на крал Робърт, същия, с който той изтръгнал живота на Регар Таргариен при Тризъбеца. Правил беше всички неща, които Джон никога нямаше да направи, и чак когато бе остарял, вече доста над тридесет, го ударили с бойна брадва и раната така забрала, че се наложило да отрежат цялата му ръка. Чак тогава, осакатен, Донал Ноя бе дошъл на Вала — след като животът му почти приключил.

— Да, живот — каза Ноя. — Дълъг или кратък — зависи от теб, Сняг. Както си тръгнал, някой от братята ти ще ти среже гърлото някоя нощ.

— Те не са ми братя — сряза го Джон. — Мразят ме, защото съм по-добър от тях.

— Не. Мразят те, защото се държиш все едно, че си по-добър от тях. Гледат те и виждат в теб едно отгледано в замък копеле, което си въобразява, че е млад лорд. Ти си Сняг, не си Старк. Ти си копеле и побойник.

— Побойник?! — Думата едва не го задави. Обвинението беше толкова несправедливо, че му взе дъха. — Те ми скочиха. Четирима.

— Четирима, които си унизил на двора. Четирима, които сигурно се боят от теб. Гледал съм как се биеш. С тебе не е тренировка. Само да ти е по-остър мечът и те са мъртво месо — ти го знаеш, аз го знам и те също го знаят. Ти не им оставяш нищо. Опозоряваш ги. С това ли се гордееш?

Джон се поколеба. Наистина изпитваше гордост, че ги побеждава. И защо не? Но оръжейникът го каза така, сякаш е нещо нередно.

— Те са по-големи от мен — опита се да се защити той.

— По-големи, по-едри и по-силни, вярно е. Обзалагам се обаче, че майсторът ти по оръжие в Зимен хребет те е учил как да се биеш с по-големи. Кой беше той впрочем, някой стар рицар?

— Сир Родрик Касел — отвърна предпазливо Джон. Някакъв капан имаше тук. Усети как се затваря около него. Донал Ноя се наведе към лицето му.

— А сега си помисли за следното, момче. Никой от останалите не е имал учител по оръжие преди сир Алисър. Бащите им са селяци, фургонджии и бракониери, ковачи, рудничари и гребци по търговски галери. Това, което са понаучили за боя, е по палуби, из уличките на Стария град или Ланиспорт, в затънтени бардаци и кръчми по кралския път. Сигурно са се пердашили с пръчки преди да дойдат тук, но гарантирам ти, никой от тях двайсетимата не е бил достатъчно богат, за да си купи истински меч. — Изгледа го мрачно. — Е, харесва ли ти сега вкусът на победите, лорд Сняг?

— Не ме наричай така! — рязко отвърна Джон, но гневът го бе напуснал. Изведнъж се почувства засрамен и гузен. — Никога… никога не съм мислил, че…

— Гледай да започнеш да мислиш — предупреди го Ноя. — Иначе по-добре си лягай с кама в леглото. Сега си върви.

Когато напусна оръжейната, беше почти пладне. Слънцето беше пробило облаците. Джон му обърна гръб и вдигна очи към стената на Вала, грейнала кристално синя на слънчевата светлина. Дори след всичките тези седмици гледката го караше да потръпва. Навяваният от столетия прах беше полепнал по нея като варак и тя често изглеждаше сивкава, с цвета на облачно небе… но когато слънцето я огрееше в ясен ден, тя светеше, оживяла от светлина, колосална синьо-бяла канара, изпълнила половината небе.

Най-грандиозното съоръжение, построено от човешки ръце, му беше казал Бенджен Старк по кралския път, когато за пръв път зърнаха стената на Вала отдалече.

— И несъмнено най-безполезното — беше добавил ухилен Тирион Ланистър, но дори и Дяволчето се смълча, когато се приближиха още.

Човек можеше да я види от мили разстояние — светлосиня черта, опънала се на северния хоризонт, простираща се на изток и на запад, и чезнеща в безкрайната далечина, огромна и непоклатима. Сякаш казваше: „Това е краят на света“.

Когато най-сетне зърнаха Черния замък, дървените му цитадели и каменните му кули им заприличаха на шепа детски кубчета, разпилени по снега под огромната стена от лед. Древното укрепление на черните братя нямаше нищо общо със Зимен хребет, изобщо не приличаше на замък. Нямаше стени и не можеше да бъде отбранявано нито от юг, нито от изток или запад. Но Нощния страж се интересуваше само от севера, а на север се извисяваше Валът. Издигаше се на близо седемстотин стъпки височина, три пъти по-високо от най-високата кула под него. Чичо му каза, че горе било достатъчно широко, за да яздят гърди до гърди дузина тежки рицари. Горе се виждаха очертанията на огромни катапулти и стояха на пост чудовищни дървени кранове, като скелети на гигантски птици, а сред тях щъкаха мъже в черно, дребни като мравки.

Застанал пред оръжейната и зареял поглед нагоре, Джон се почувства почти толкова нищожен, колкото на кралския път, когато го видя отначало. Такова нещо беше Валът. Понякога можеше почти да забрави, че е тук, също както човек забравя за небето или за земята под краката си, но понякога му се струваше, че на света не съществува нищо друго. Съоръжението беше по-старо от Седемте кралства и когато Джон застанеше в подножието му и погледнеше нагоре, главата му се замайваше. Усещаше тежестта на всичкия този лед, която го смазваше, сякаш всеки момент щеше да се срине, и знаеше, че ако Валът падне, то с него ще се провали и светът.

— Кара те да се чудиш какво има оттатък — каза познат глас до него.

Джон се обърна.

— Ланистър. Не видях… исках да кажа, мислех, че съм сам.

Тирион Ланистър така се беше увил с кожи, че приличаше на много малка мечка.

— Много неща могат да се разберат, когато хванеш хората с изненада. Човек никога не знае какво ще научи.

— От мен няма да научиш нищо.

След края на пътуването Джон почти не беше виждал джуджето. Като брат на самата кралица, Тирион Ланистър бе настанен като почетен гост на Нощния страж. Лорд-командирът му беше дал стаи в така наречената „Кралска кула“, въпреки че нито един крал не бе идвал тук на посещение от сто години, и Ланистър се хранеше на масата на самия Мормон и прекарваше дните си в езда по стената, а нощите си — в игра на зарове и пиене със сир Ланистър, лорд Рикен и останалите висши офицери.

— О, където отида, все научавам по нещо. — Дребосъкът посочи към Вала с чворестата черна тояга, на която се подпираше при ходене. — Та казвах… защо все става така, че когато човек издигне една стена, следващият веднага иска да разбере какво има отвъд нея? — Той наклони глава и изгледа Джон с любопитните си, разноцветни и разногледи очи. — Ти искаш да знаеш какво има от другата страна, нали?

— Няма нищо особено — каза Джон. Искаше му се да отиде с Бенджен Старк на обходите му, дълбоко сред тайнствените лесове на духовете, искаше му да се сражава с диваците на Манс Райдър и да пази кралството от Другите, но беше по-добре човек да не говори за нещата, които иска. — Стражите казват, че са само гори, планини и замръзнали езера, с много сняг и лед.