Фантастична светлина

„Глупости“ — отвърна Магията, — „не можеш да мислиш така, аз съм една от Осемте Магии“.

Но Ринсуинд гневно я нападна, крещейки: „Може и да си, но факт е, че точно така мисля и по-добре да си спомниш в чия глава си, ясно ли е? Тук вътре мога да си мисля каквото си искам!“

Ринсуинд пак отскочи встрани, за да избегне огнена светкавица, която разцепи горещата нощ. Траймън се ухили и направи още едно сложно движение с ръце.

Някаква тежест се стовари върху Ринсуинд. Усещаше как всеки инч от кожата му сякаш се използва като наковалня. Строполи се на колене.

— Има много по-лоши неща — любезно го осведоми Траймън. — Мога да изкарам месото ти да гори върху костите ти, или пък да напълня тялото ти с мравки. Притежавам силата да…

— Знаеш ли, че аз имам сабя?

Гласът беше пискливо предизвикателен.

Ринсуинд вдигна глава. През пурпурната мараня на болката той съзря Двуцветко, който се беше изправил зад Траймън и държеше сабята точно както не трябва.

Траймън се изсмя и сгъна пръсти. За момент вниманието му бе отклонено.

Яд обхвана Ринсуинд. Яд го беше на Магията, на света, на несправедливостта във всичко, на факта, че не бе спал много напоследък, на факта, че не мислеше съвсем правилно. Но най-много го беше яд на Траймън, който си стоеше, пълен с магията, дето Ринсуинд винаги бе желал, но никога не бе постигнал, и не правеше нищо смислено с нея.

Той скочи, удари с глава Траймън в корема и отчаяно замаха с ръце около него. Двуцветко изхвръкна встрани, когато двамата се плъзнаха по каменния под. Траймън изръмжа и успя да произнесе първата сричка на едно заклинание, преди развилнелият се лакът на Ринсуинд да го улучи във врата. Взрив от неориентирана магия опърли косата на Ринсуинд.

Ринсуинд се биеше, както се беше бил винаги — непохватно, непочтено и необмислено, но с огромно вихрено дръзновение. Стратегията се състоеше в това да не се остави на опонента достатъчно време, за да осъзнае, че всъщност Ринсуинд не е нито много добър, нито пък силен, и тя често се оказваше успешна.

Този път също се оказа успешна, тъй като Траймън беше прекарал прекалено много време в четене на древни ръкописи и бе позанемарил здравословните занимания на открито и витамините. Той свари да нанесе няколко удара (които Ринсуинд, поради високия градус на яростта си, не забеляза), но използваше само ръцете си, докато Ринсуинд вкарваше в действие също и коленете, краката и зъбите си.

Той всеки момент щеше да победи.

Никой не бе очаквал това.

Още по-малко бяха очаквали, че когато, коленичил върху гърдите на Траймън, Ринсуинд го заблъска по главата, лицето на лидера ще се промени. Кожата се разпъпли и нагъна, като че ли я гледаха през мараня, и Траймън проговори:

— Помогни ми!…

За миг очите му се впиха в Ринсуинд със страх, болка и гореща молба. После това вече изобщо не бяха очи, а многостранни създания върху глава, която би могла да се нарече глава, само ако докрай насилим дефиницията. Пипала, назъбени като трион крака и нокти посягаха да откъснат и без това оскъдната плът от тялото на Ринсуинд.

Двуцветко, кулата и червеното небе изчезнаха. Времето течеше бавно, накрая спря.

Ринсуинд рязко захапа едно от пипалата, което се опитваше да одере плътта от лицето му. Докато то се свиваше агонизирайки, той нанесе удар с ръка и усети, как тя разби нещо горещо и пихтиесто.

Те го наблюдаваха. Изви глава и видя, че сега се бие на арената на огромен амфитеатър. От двете му страни, същества в безброй редици втренчено се взираха надолу към него, същества с тела и лица, които сякаш бяха получени при хибридизация на кошмари. Зад себе си мярна дори по-лоши неща, грамадни сенки, забиващи се в надвисналото небе, преди чудовището Траймън да го атакува с някакво усукано жило, голямо колкото копие.

Ринсуинд отскочи встрани, после се завъртя с ръце, стиснати в общ юмрук, който улучи създанието в стомаха, или може би в гръдния кош, с удар, завършил с удовлетворително хрущене на хитин.

Хвърли се напред, биейки се вече, защото се ужасяваше от мисълта какво ли ще стане, ако спре. Призрачната арена бе изпълнена с брътвежа на Занданните същества, беше стена от пърпорещ шум, който трополеше в ушите му, докато се биеше. Той си представяше как този шум изпълва целия Диск и нанасяше удар след удар в стремежа си да спаси света на хората, да съхрани малкия кръг светлина около огъня в тъмната нощ на хаоса и да затвори пробойната, през която настъпваха кошмарите. Но удряше най-вече, за да не бъде ударен.

Криви нокти описваха нажежени до бяло черти по гърба му, нещо го ухапа по рамото, но той успя да намери островче меки тръби сред козината и люспите, и силно го стисна.

Една ръка, увита в шипове го помете и той се изтърколи в едрата черна сгурия.

Инстинктивно се сви на кълбо, но нищо не последва. Вместо разярената атака, която очакваше, той отвори очи и съзря как съществото се отдалечава куцукайки и най-различни течности шуртят от тялото му. За първи път нещо бягаше от Ринсуинд.

Той се спусна след него, хвана крак, покрит с люспи, и го изви. Съществото зацвъртя срещу му и отчаяно замаха с онези от издатъците си, които все още не бяха повредени, но хватката на Ринсуинд бе желязна. Той се изправи и нанесе последен удовлетворителен удар в единственото му останало око. То изпищя и побягна. Оставаше му само едно място, където можеше да избяга.

Кулата и червеното небе се върнаха с лекото прищракване на възстановено време.

Веднага щом усети каменната настилка под нозете си, Ринсуинд се хвърли встрани и се претърколи по гръб, оставяйки една ръка разстояние между себе си и разбеснялата се твар.

— Сега! — извика.

— Сега какво? — попита Двуцветко. — А, да, добре!

Той замахна със сабята непохватно, но доста силно, и не улучвайки Ринсуинд само с няколко инча, дълбоко я заби в тялото на Съществото. Чу се високо бръмчене, сякаш бе разтурил гнездо на оси и крака, ръце и пипала замахаха в безредна агония. То отново се претъркули, като пищеше и биеше по камъните и в следващия момент вече изобщо не биеше по нищо, тъй като се бе претъркулило от края на стълбището, грабвайки Ринсуинд със себе си.

Чу се шляпане, когато то подскочи няколко пъти по каменните стъпала, после далечен чезнещ цисък, когато се изтъркули в дълбините на кулата.

Всичко завърши с глуха експлозия и проблясване на октаринова светлина.

После Двуцветко остана сам на покрива на кулата — тоест, сам с изключение на седем магьосника, които изглежда все още бяха замръзнали по местата си.

Удивен, той видя как седем огнени кълба се издигнаха от мрака и се гмурнаха в изоставената Октаво, която изведнъж придоби предишния си вид и стана много по-интересна.

— О, боже — промълви. — Предполагам, че това са Магиите.

— Двуцветко.

Гласът бе глух и еклив и едва-едва се познаваше, че е на Ринсуинд.

Двуцветко замръзна малко преди да докосне книгата.

— Да? — каза. — Ти… ти ли си това, Ринсуинд?

— Да — отвърна гласът, отекващ с гробовен тон. — И има нещо много важно, което искам да направиш за мен, Двуцветко.

Двуцветко се огледа. Взе се в ръце. Значи все пак той щеше да реши съдбата на Диска.

— Готов съм — рече с глас, в който трептеше гордост. — Какво е това, което искаш да направя?

— Първо, искам да слушаш много внимателно. — търпеливо обясни обезплътеният глас на Ринсуинд.

— Слушам те.

— Много е важно, когато ти кажа какво да правиш да не кажеш: „Какво имаш предвид?“ или пък да не спориш или нещо подобно, ясно ли ти е?

Двуцветко застана мирно. Поне мозъкът му застана мирно, тялото му в действителност не би могло. Той вдигна нагоре няколко от брадичките си.

— Готов съм — каза.

— Добре. Сега, това което искам да направиш е…

— Да?

Гласът на Ринсуинд се извиси от дълбините на стълбището.

— Искам да дойдеш и да ме издърпаш, преди да съм изпуснал този перваз — рече гласът.

Двуцветко отвори уста и веднага я затвори. Изтича до квадратната дупка и надникна вътре. На ръждивата светлина на звездата, той едва успя да различи вдигнатите към него очи на Ринсуинд.