Вуду

Ннннннннгггггхххааааааааа!

Тя продължи да отстъпва назад. Смитбак се приведе към нея, свободната му ръка се протегна напред, пръстите се гърчеха от спазми. Приближаваше все повече.

Нора направи поредна крачка назад в дневната и усети как лопатките на гърба й се опряха в стената. Изглеждаше сякаш чудовището я заплашва и умолява едновременно — лявата му ръка се протягаше към нея, а дясната бе надигнала палката, готова да нанесе удар. Съществото изправи глава, разкривайки врата си, изпъстрен с големи прорези, явно направени с тел. Кожата изглеждаше сива и мъртва.

Ннннннннгггггхххааааааааа!

— Не — прошепна тя дрезгаво. — Не. Не се приближавай.

Ръката се люшна напред, трепереща, докосна косите й, погали я. Мирисът на смърт я обгърна.

— Не! — изграчи Нора. — Моля те.

Устата се отвори и я облъхна с отвратителна смрад.

— Махни се! — изпищя тя.

Треперещата ръка плъзна мръсен пръст по шията й и се спря на устните, погали и тях. Тя се притисна отчаяно в стената.

Ннннгах… Ннннгах… Ннннгах… Чудовището започна да се задъхва, докато конвулсивно потръпващият пръст докосваше устните й. После пръстът се плъзна към вътрешността на устата й.

Тя се задави и извърна рязко глава.

— Не…

По вратата се разнесе думкане. Виковете й явно бяха довели някого.

— Нора! — долетя приглушен глас. — Хей, добре ли си? Нора!

Сякаш в отговор на това готовата за удар ръка се разтресе.

Ннннга! Ннннга! Ннннга! Тежкото дишане премина в настойчиво гъргорене.

Нора стоеше парализирана, безмълвна, обладана от всепоглъщащ ужас.

Дясната ръка се свлече с едно рязко движение, палката се стовари върху черепа й — и светът потъна в мрак.

40.

Д’Агоста седеше на пасажерската седалка в полицейската кола, мрачното настроение, което го бе обхванало, отказваше да се разсее. Дори по-скоро се задълбочаваше с приближаването към Вилата. Поне не се налагаше да седи отзад с дразнещия френски креол, или какъвто там беше, по дяволите. Той погледна към него крадешком в огледалото за обратно виждане, стиснал неодобрително устни. Седеше си спокойно, разположен на седалката, с вид на портиер от Горен Ийст Сайд, облечен в този фрак.

Шофьорът спря полицейската кола там, където Индиан роуд завиваше към 214-та, ванът с криминалисти, който ги следваше, прогърмя и спря зад тях. Д’Агоста погледна часовника си: три и половина. Шофьорът излезе, вдигна капака на багажника и Д’Агоста скочи на земята, измъкна грамадните клещи-резачи и щракна катинара, оставяйки веригата да падне на земята. Постоя известно време, загледан в краката си, после върна резача обратно в багажника, затвори го с трясък и седна отново в колата.

— Мръсници — произнесе той гласно, без да адресира към някого думите си.

Шофьорът натисна педала на газта и гумите изскърцаха при потеглянето на колата.

— Хей, водача — наведе се напред Бертен, — внимавай как караш, ако обичаш.

Мъжът — детектив Перес от отдел „Убийства“ — завъртя очи.

Те спряха отново до оградата от мрежа и желязната врата и Д’Агоста изпита огромно удоволствие, когато сряза катинара и го хвърли сред дърветата. След това, за да се увери, че работата е свършена както трябва, преряза двете панти, блъсна вратата и изхвърли двете парчета далеч от пътя. Върна се в колата леко задъхан.

— Пътят е обществен — обяви той, отново безадресно.

Ново изскърцване на гуми и пътниците политнаха назад. Колата се изкачи, после слезе надолу и прекоси тъмна здрачна гора, докато накрая излезе до една суха нива. Вилата се виждаше напред, окъпана в ясната светлина на есенния следобед. Въпреки слънцето тя изглеждаше тъмна и уродлива, обвита в сянка: безразборно струпани кули и покриви, като в някакво кошмарно село на доктор Сойс 26. Цялата конструкция беше нараствала около грамадна, полукаменна, полудървена църква, невероятно стара. Предната част бе заобиколена от висока ограда от колове, в която имаше една-единствена дъбова врата, обкована с железни ленти.

Возилата се придвижиха към един мръсен паркинг до дъбовата врата. От едната страна бяха паркирани няколко очукани коли, заедно с вана, който Д’Агоста беше видял по-рано. Само при вида му го разтърси нов пристъп на отвращение и гняв.

Мястото изглеждаше безлюдно. Д’Агоста се огледа, после се обърна към Перес:

— Вземи бокса и тарана. Аз ще нося сандъка за доказателства.

— Разбира се, лейтенант.

Д’Агоста отвори вратата и пристъпи навън. Ванът беше прекаран отзад и служителят от ветеринарния контрол излезе. Беше стеснителен човек със злощастни на вид руси мустаци, с червено лице, тънки ръце и шкембе. И страшно нервен, тъй като явно никога не бе изпълнявал съдебна заповед. Д’Агоста се опита да изрови името му от паметта си. Пулчински.

— Предупредили ли сме ги? — попита той с треперещ глас.

— Не се предупреждава човек, когото ще претърсваш. Последното нещо, което искаш, е да му дадеш време за унищожаване на доказателствата. — Д’Агоста отвори багажника и извади сандъчето. — Документите в ред ли са?

Пулчински потупа издутия си джоб. По челото му вече се стичаше пот.

— Детектив? — обърна се Д’Агоста към Перес.

Перес вдигна тарана.

— Готов съм.

Междувременно Пендъргаст и приятелят му — дребосъкът Бертен — бяха излезли от полицейската кола. Агентът беше загадъчен както обикновено, сребристите му очи — безизразни. Бертен — направо невероятно — се беше навел и миришеше някакви червени и розови цветя.

— О, небеса — възкликна той, — каква чудесна пясъчна герардия! Застрашен вид! Цяла нива от нея! — Той обгърна цвета в шепа и вдиша шумно.

Перес, който бе нисък, як и стегнат, застана до вратата; подпря тарана отпред и го хвана за дъното; уравновеси го за миг на нивото на хълбоците, залюля го назад, след това с изпъшкване рязко го тласна напред. Двайсеткилограмовият таран мощно удари в дъбовата врата и тя се разтресе на касата си.

Бертен подскочи.

— Какво беше това? — извика той.

— Изпълняваме съдебна заповед — обясни Д’Агоста.

Креолът се изтегли зад Пендъргаст и се огледа.

— Никой не спомена, че ще има насилие!

Дум! Втори удар, последван от трети. Нитовете на старата врата започнаха да се показват.

— Почакай. — Д’Агоста вдигна тарана и го притисна под един нит, използвайки го като лост. Нитът изскочи с изпукване. Лейтенантът извади по същия начин още четири и отстъпи назад, кимайки на детектива.

Перес засили отново тарана срещу тежката врата, като с всеки следващ удар я разцепваше все повече. Желязната верига отскочи и се освободи, падайки с дрънчене на земята. В дъба се отвори дълга вертикална пукнатина и наоколо се разхвърчаха трески.

— Още няколко и сме готови — каза Д’Агоста.

Дум! Дум!

Внезапно той усети нечие присъствие зад себе си. Обърна се. На десетина крачки отзад стоеше един мъж и го гледаше. Беше странен субект, облечен в дълъг сив плащ с кадифена яка и странно, меко средновековно кепе на главата с два наушника върху ушите. Лицето му бе в сянка. Дългата му бяла коса беше вързана отзад на опашка. Беше много висок — най-малко шест стъпки и седем инча — около петдесетгодишен, жилав и мускулест, с разтревожен поглед. Кожата му беше бледа, почти колкото тази на Пендъргаст, но очите бяха черни като въглени, лицето — изсечено, носът — тънък, орлов. Д’Агоста веднага разпозна в него шофьора на вана.

Мъжът го гледаше с острите си очи. Откъде беше дошъл, как се бе приближил без да го чуят, беше загадка. Без да каже дума, той бръкна в джоба си и извади голям железен ключ.

Д’Агоста се обърна към Перес.

— Доколкото разбирам, май имаме ключ.

Ключът изчезна отново в плаща.

— Първо ми покажете заповедта — каза мъжът и приближи към него безчувственото си лице. Но гласът бе като мед и Д’Агоста за пръв път чуваше някой да говори с акцент, отдалечено напомнящ акцента на Пендъргаст.