Следите остават
Следите остават читать книгу онлайн
На тротоара пред жилищните блокове на тиха софийска улица играят деца. От един прозорец пада секретен ключ. Децата го предават на живеещия там Тороманов, който идва да го търси. Оказва се, че малкият Пешо е дал без да иска своя ключ. Иска да го смени и тогава разбира, че ключът не е от апартамента на техния съсед. Децата решават да открият истината и започват разследване.
Източник: http://bgfilmi.bnt.bg/?p=178
Внимание! Книга может содержать контент только для совершеннолетних. Для несовершеннолетних чтение данного контента СТРОГО ЗАПРЕЩЕНО! Если в книге присутствует наличие пропаганды ЛГБТ и другого, запрещенного контента - просьба написать на почту [email protected] для удаления материала
Героите липсваха! Човек не можеше да ги види никъде в залата!
В същност малцина знаеха, че те са тук — в малката стаичка, която се намираше някъде зад сцената и служеше за гардероб.
Външният им вид не предвещаваше нищо хубаво — те всички изглеждаха необикновено пребледнели, смутени, та дори уплашени. Даже Пешо, който умееше и при най-трудни положения да изглежда хладнокръвен и спокоен, сега сякаш бе загубил присъствие на духа, стоеше притихнал до баща си и не повдигаше очи от емайлираната кокарда на фуражката, която полковник Филипов бе оставил небрежно върху една от тоалетните масички. Коста, със съвсем нова пионерска връзка и с нов шаячен панталон — ни къс, ни дълъг — седеше в ъгъла, преглъщаше от време на време със сухо гърло и напразно търсеше с поглед помощ от приятелите си. Веселин, Бебо, Чарли и другите — всички седяха в стаичката като на тръни и чакаха с премалели сърца да им кажат: „Хайде тръгвайте!“
Единствена Юлия изглеждаше спокойна и усмихната, макар и тя да имаше своя не малка грижа. Рано сутринта нейната прекалено грижлива майка бе украсила косата и с грамадна синя копринена панделка. Още тогава Юлия бе усетила в това разкрасяване нещо нередно, опитала се бе да възрази, но всички възражения бяха пропаднали. Сега панделката сякаш тежеше на главата и и пареше. Всички пионерки бяха дошли на тържеството в скромната пионерска униформа, без никакви панделки и дрънкулки по себе си — и като че ли точно така трябваше да бъде, работата наистина беше сериозна и важна. Да свали неусетно панделката? Но нали тогава ще остане да стърчи на косата и несресан кичур, а това е смешно и вече съвсем пък не подхожда на тържеството.
Но защо се бавеха? Скоро се разбра, че чакат важен човек от Министерството на вътрешните работи — този, който трябваше да произнесе словото и да връчи наградите. Юлия разбра, че това ще бъде помощник—министърът. Тя си го представяше едър мъж със строга куртка, посивяла коса и въздълго сериозно лице. Погледът, разбира се, ще бъде малко суров и проницателен, походката тежка, гласът отмерен и важен. Ох, няма да бъде лесно с такъв голям човек! Ами ако изведнъж нещо се разсърди и почне да задава въпроси? Ако се взре строго и с укор в панделката и? Ако я запита на колко е години? Дали да го излъже? О, не, не — в никой случай! Как може пионерка да лъже, и то в такъв тържествен ден! За да се окуражи, тя погледна приятелите си, но като забеляза колко и те са смутени и притихнали, тихо въздъхна. Полковник Филипов забеляза тая въздишка, усмихна се ласкаво и приятелски и смигна. Сърцето на Юлия веднага се отпусна. Щом полковник Филипов е тука — в работата няма нищо страшно, той е такъв добър и верен приятел, че на него може винаги, ама съвсем винаги и при всички възможни случаи да се разчита.
След малко в коридорчето навън се чуха бързи стъпки, вратата се открехна и през малката пролука се показа посивялата коса на байчо.
— Помощник—министърът идва! — заяви той тържествено.
Юлия се изправи на крака и зачака с притаен дъх, но външно съвсем спокойна. Обаче възрастните хора в стаичката изглежда, че никак не се разтревожиха, дори не помръднаха от местата си. Вратата отново се отвори, в стаичката влязоха трима души. Първият между тях, на когото другите двама направиха вежливо път, беше млад човек, не висок на ръст, с пъстри усмихнати очи и шеговита усмивка. Дрехите му бяха обикновени, сиви, в ръцете си държеше също такъв сив каскет, от джоба на сакото му стърчеше грижливо сгънат вестник. Полковник Филипов стана от стола си и пръв поздрави госта.
— Малко закъсняхте! — каза той с едва забележим укор в тона си.
Помощник—министърът сложи и двете ръце на гърдите си.
— Моля да бъда извинен! — каза той с искрено съжаление. — Случи ми се непредвидена служебна задръжка!
Представиха му малките герои на тържеството. Като стигна до Юлия, помощник—министърът я погледна усмихнато и бащински я потупа по страната.
— Я виж каква малка хубавица! — каза той едва ли не учуден.
После, като се взря в нея за един кратък миг, сериозно добави:
— И на моята дъщеря подариха такава хубава панделка, но не знаем как да и я вържем…
— Ами че то е много просто! — започна въодушевено Юлия.
— Не е толкова просто — прекъсна я усмихнато помощник—министърът. — Работата е там, че тя няма коса…
— Няма коса? — стресна се Юлия.
— Т.е. има, но е много малко… Тя е едва на шест—месеца.
В стаичката се засмяха. Полковник Филипов каза:
— Щом сме готови, да вървим! Вече ни чакат!… Всички тръгнаха — възрастните спокойно, като нещо тихо си говореха, момчетата с присвити сърца. И изведнъж Юлия, която до тоя момент се бе държала най-добре, изпадна в паника.
— Пешо! — възкликна тя с уплашени очи. — Пешо, моля ти се, развържи ми панделката.
— Защо? — попита намръщено Пешо.
— Защото не е хубаво с панделка, разбери, не е хубаво!
— Ами тогава защо си я вързала?
— Мама ми я върза…
— Щом тя ти я вързала, нека тя да ти я свали… Но майката на Юлия бе навън в салона, именно нейна бе зелената шапка с перото.
— Моля ти се, Пешо, моля ти се! — възкликна Юлия едва ли не уплашено.
— Ще закъснеем! — каза Пешо сърдито.
— Само за секундичка…
Като разбра, че няма да се отърве от нея, Пешо бързо развърза панделката. Юлия облекчено въздъхна, погледна с признателност приятеля си.
— Стърчи ли ми косата отгоре? — попита тя загрижено.
Но Пешо само махна нетърпеливо с ръка и забърза да настигне другите. Юлия трескаво наслюнчи пръста и започна да приглажда бухналия кичур. Другите вече се качваха по тясната стълбичка за сцената, между декорите нахлу гръмкият шум на ръкоплясканията. Като натисна с длан темето си, Юлия почна да се катери по стълбичката, последна между всички други.
Тържеството не продължи много. След пионерския церемониал и рапортите дадоха думата на помощник—министъра. Той излезе на трибуната, огледа за няколко секунди цялата зала и несъзнателно се усмихна — така хубава, близка до сърцето и радостна бе гледката на стотиците чисти и светли лица на пионерите, на стотиците внимателни и развълнувани очи, на червените пионерски връзки, на чисто изпраните и грижливо изгладени бели ризи. Помощник—министърът помълча още един миг и започна не точно така, както бе намислил:
— Развълнуван излизам пред вас, драги пионери, скъпи деца на нашата народна власт!… Не може да бъде и друго — така хубав е поводът, който ни събра всички нас тук под тоя покрив… Ваши другарчета, ваши близки приятели, на които аз вярвам, че всички вие тук по нищо не отстъпвате, извършиха дела, с които всички особено се гордеем… Те подпомогнала народната власт в борбата и с нейните най-зли врагове и проявиха не само геройство, но също така най-висока интелигентност, изобретателност и находчивост…
В залата избухнаха ръкопляскания, които дълго не стихнаха. Героите на тържеството, които доскоро изглеждаха бледни и смутени, сега започнаха да руменеят и да навеждат развълнувано очи към пода. Помощник—министърът продължи словото си. Той изрази голямата признателност на органите на Вътрешното министерство към малките герои и сред всеобщите ръкопляскания обяви, че ще им бъдат подарени книги. Тук той се замисли за миг и продължи с все същия сърдечен и приятелски тон:
— Може би мнозина ще се учудят, че най-голяма похвала получава Юлия… Вие всички тук познавате до най-малките подробности цялата история и добре знаете, че в същност вашият другар Петър Андреев е бил в центъра на цялата дейност и че той е бил, така да се каже, сърцето и моторът на тая дейност… Когато е бил пленен от диверсантите, той е проявил героизъм, с който всички се гордеем… Но Андреев в същото време допусна и една голяма слабост, с която малко трудничко може да се извини един добър и съзнателен пионер. Той прояви незачитане на другарския колектив и си позволи някои действия въпреки изричното решение на другарите си… Така той не само усложни преследването на бандитите, но което е и много по-важно — подхвърли на много сериозен риск своя живот… За нас това е от особено голямо значение… Ние винаги ще имаме нужда от вашата помощ и от помощта и съдействието на всички граждани, но когато въпросът се отнася за пионери като вас, ние в никой случай не желаем такава помощ, при която да се рискува вашият живот или вашата сигурност… Това трябва много добре да запомните… Народната власт вече е много силна, тя разполага с всякакви начини да се справя със своите врагове и затова никога няма да си позволи да рискува сигурността или живота на своите най-малки граждани…
