Черен лед
Черен лед читать книгу онлайн
Далеч на юг от бреговете на Чили, където смразяващото дихание на Антарктика сковава скали, вода и небе в ужасяваща пустиня, един безмълвен и тайнствен пришълец от космоса, долетял преди милиони години, се превръща в най-невероятното предизвикателство пред съвременната наука.
Милиардерът Палмър Лойд решава да се сдобие с това чудо — колосален метеорит, най-големият и най-странният, намиран някога на планетата — за да украси с него грандиозния си частен музей. За да постигне своето, той е готов да плати всякаква цена — от милиони долари, до човешки живот.
Но да се пренесе такава чудовищна тежест до другия край на света е задача на самата граница с невъзможното. Шефът на екипа — Глин, не е свикнал да разчита на късмета и не признава отстъпление — двойната осигуровка е негов железен принцип, а безпощадното преследване на целта — стил на мислене и действие.
Взети са предвид всички възможни ходове, събран е екип годен да отговори на свръхвисоки изисквания — научни, психологически и физически, на хората са обещани огромни пари и слава, а досиетата им са проучени до последната буква. Но въпреки всички осигуровки… планът не сработва, на крачка от осъществяването на великата мечта. Пред прага на Антарктика, сграбчени в мъртвата хватка на ледения ад, авантюристите се сблъскват с ужасяващата загадка за произхода и същността на своята находка. Това е мистерията, която трябва да решат, ако искат да оцелеят. Но пътят към спасението е преграден от разочарования, страх, предателства и смърт — стената от черен лед между човешкото достойнство и гибелта.
Внимание! Книга может содержать контент только для совершеннолетних. Для несовершеннолетних чтение данного контента СТРОГО ЗАПРЕЩЕНО! Если в книге присутствует наличие пропаганды ЛГБТ и другого, запрещенного контента - просьба написать на почту [email protected] для удаления материала
Вратата на бараката се отвори и нахлу воят на виелицата. Макфарлън вдигна глава и видя влизащата Амира.
— Свърши ли доклада? — попита тя, свали арктическото си яке и се отърси от снега.
В отговор Макфарлън кимна към принтера. Амира отиде до него и грабна излизащата страница. След това избухна в смях.
— „Метеоритът е червен“ — прочете на глас. Хвърли листа в скута на Макфарлън. — Ето това е, което обичам най-много у мъжете — краткостта.
— Защо да пълня листа с купища безполезни умозрителни разсъждения? Как, по дяволите, можем да кажем какво представлява, преди да сме взели парче от него за изследване?
Тя дръпна един стол и седна до него. На Макфарлън му се стори, че зад принудителната официалност, тя го гледаше много внимателно.
— Ти си изследвал метеорити години наред. Съмнявам се твоите размишления да са безполезни.
— А ти какво мислиш?
— Ще ти покажа картите си, ако ти свалиш своите.
Макфарлън погледна нагънатия шпертплатов плот на масата, прокара пръст по гънките. Притежаваше частица от съвършенството на брегова ивица или на снежинка. Напомняше му колко сложно бе всичко: вселената, един атом, едно парче дърво. Видя с периферното си зрение как Амира изважда от якето си метално цилиндърче с пура, как го отваря и обръща, след което в дланта й падна наполовина изпушена тънка пура.
— Моля те, недей — рече той. — Не ми се ще да ме изгониш на студа.
Амира прибра пурата.
— Знам, че нещо се върти в главата ти.
Макфарлън сви рамене.
— Добре — рече тя. — Нали искаше да узнаеш какво мисля? Мисля, че се самоопровергаваш.
Той се извърна да я погледне отново.
— Точно така. Някога си имал своя любима теория — нещо, в което си вярвал, въпреки насмешките на по-старшите ти колеги. Така ли е? И когато си помислил, че най-сетне си намерил доказателство за тази теория, си изпаднал в беда. В цялото онова вълнение си изгубил трезвата си преценка и си предал приятеля си. А в крайна сметка твоето доказателство се е оказало без всякаква стойност.
Макфарлън се взря в нея.
— Не знаех, че освен всичко друго си защитила и степен по психиатрия.
Тя се наведе напред и продължи още по-настоятелно:
— Разбира се, знам за тази история. Въпросът е там, че сега разполагаш с онова, което си търсил през всичките тези години. Имаш нещо повече от улика. Имаш доказателство. Но не искаш да го приемеш. Боиш се да поемеш отново по стария път.
Макфарлън продължи да я гледа още известно време и гневът му постепенно стихна. Отпусна се на стола си, с напълно объркани мисли. „Възможно ли бе тя да е права?“ — запита се той.
Тя се засмя.
— Да вземем за пример цвета му. Знаеш ли защо никой метал не е тъмночервен?
— Не.
— Всички предмети имат определен цвят, в зависимост от това как взаимодействат с фотоните светлина. — Амира бръкна в джоба си и извади смачкано хартиено пликче. — „Джоли Ранчър?“
— Какво, по дяволите, е „Джоли Ранчър?“
Тя му подхвърли бонбон и изтръска друг в дланта си. Хвана зеленото бонбонче с палец и показалец.
— Всеки предмет, с изключение на абсолютно черно тяло, поглъща светлина с определена дължина на вълната и отразява други дължини. Да вземем това зелено бонбонче. То е зелено, защото отразява зелените дължини на светлината към окото и поглъща останалите. Аз направих малко изчисления и не можах да намеря нито една теоретична комбинация на метални сплави, която да отразява червената светлина. Изглежда невъзможно каквато и да е позната нам сплав да има тъмночервен цвят. Жълт, бял, оранжев, морав, сив — да, но не и червен.
Тя подхвърли бонбончето и го лапна, схруска го шумно и започна да дъвче.
Макфарлън постави своя бонбон на масата.
— Какво искаш да кажеш?
— Знаеш какво искам да кажа. Твърдя, че онова нещо се състои от някакъв странен елемент, който никой никога не е виждал. Затова престани да скромничиш. Знам какво си мислиш: „Ето, това е — междузвезден метеорит“.
Макфарлън вдигна ръка.
— Добре, вярно е, аз наистина си мислех за това.
— И?
— Всички намерени досега метеорити се състоят от познати елементи — никел, желязо, въглерод, силиций. Всички те са се формирали тук, в нашата слънчева система, от онзи прастар облак прах, който някога е обвивал нашето слънце. — Той замълча, подбираше внимателно думите си. — Очевидно знаеш, че някога разсъждавах за възможността метеорити да са дошли извън Слънчевата система. Някакво парче, което просто е минало покрай нея и е било уловено от гравитационното поле на слънцето. Междузвезден метеорит.
Амира се усмихна съучастнически.
— Но математиците твърдят, че това е невъзможно: квинтилион 19 към едно.
Макфарлън кимна.
— Още докато бяхме на кораба, аз направих някои изчисления. Математиците грешат: те са изхождали от погрешна основа. Съотношението е само милиард към едно.
Макфарлън се разсмя.
— Да. Милиард, квинтилион, каква е разликата?
— Съотношението е милиард към едно за всяка отделна година.
Смехът на Макфарлън секна.
— Точно така — рече Амира. — При милиард години съществува доста голяма възможност такъв метеорит наистина да е паднал на Земята. Това даже не е възможност, а вероятност. Аз възкресих твоята малка теория. И трябва да си ми много, ама много задължен.
В интендантската барака се възцари тишина, смущавана единствено от трополенето на вятъра. След малко Макфарлън заговори:
— Искаш да кажеш, че този метеорит е от някаква сплав или метал, който не съществува никъде в Слънчевата система?
— Аха. И ти също го вярваш. Ето защо не си написал доклада си.
Макфарлън продължи бавно, сякаш говореше сам на себе си:
— Ако този метал е съществувал някъде, ние бихме намерили поне някаква следа от него. В крайна сметка слънцето и планетите са се формирали от същия облак прах. Тъй че би трябвало да идва отвъд системата. — Погледна я. — Изводът е неизбежен.
Тя се засмя.
— Точно така мисля и аз.
Той замълча и двамата постояха така известно време, потънали в мислите си.
— Трябва да вземем парче от него — рече най-сетне Амира. — А и притежавам идеалния инструмент за тази работа — високоскоростен диамантен свредел. Мисля, че едно парче от пет кила ще бъде достатъчно за начало, нали?
Макфарлън кимна.
— Но нека засега запазим разсъжденията си между нас двамата. Лойд и останалите ще дойдат всеки миг.
Сякаш като поръчка, навън се чуха тежки стъпки, вратата се отвори и се появи Лойд — още повече приличащ на мечок в широкото си яке на фона на мъждивата синя светлина. Глин го последва, а после влязоха Рошфор и Гарса. Помощникът на Лойд Пенфолд се появи последен, трепереше, а пълните му устни бяха посинели и свити.
— Навън е студено като цицата на вещица — извика Лойд, потропа с крака и протегна ръце към печката.
Сияеше в отлично настроение. Хората от ЕИР, от своя страна, просто се настаниха малко потиснати около масата.
Пенфолд зае позиция в далечния край на бараката с радиостанция в ръка.
— Мистър Лойд, сър, трябва да тръгваме за вертолетната площадка — рече той. — Ако хеликоптерът не излети до един час, няма да успеем да стигнем в Ню Йорк навреме за събранието на акционерите.
— Да, да. След минутка. Искам да чуя какво има да ни каже тук Сам.
Пенфолд въздъхна и прошепна нещо в радиостанцията.
Глин погледна Макфарлън със сивите си сериозни очи.
— Готов ли е докладът?
— Разбира се — Макфарлън кимна към листа хартия.
Глин го погледна.
— Не съм в настроение за шегички, доктор Макфарлън.
За първи път Макфарлън видя Глин да показва раздразнение или каквато и да е по-силна емоция. Хрумна му, че и Глин също би трябвало да е потресен от онова, което бяха открили в изкопа. „Това е мъж, който ненавижда изненадите“, помисли си.
— Мистър Глин, не мога да направя доклад въз основа на спекулации — рече той. — Трябва да го проуча.
