Черен лед

— Челюстите на Ханукса.

— Има логика — отбеляза Лойд. — А кой е Ханукса?

— Легенда на индианците яган — отвърна Пъпъп.

Но не каза нищо повече.

Макфарлън го изгледа остро. Спомни си, че Масънкей споменаваше в дневника си яганските легенди. Запита се дали тъкмо тази легенда не бе подмамила Масънкей да дойде тук.

— Винаги са ме интересували старите легенди — рече небрежно той. — Ще ни разкажеш ли тази?

Пъпъп сви рамене и отново закима радостно.

— Не вярвам на тези стари предразсъдъци — рече той. — Аз съм християнин.

И той отново се обърна и закрачи неочаквано, налагайки бързо темпо надолу по склона към глетчера. На Макфарлън му се наложи почти да се затича, за да го стигне. Чуваше как Лойд се мъчи подире му.

Глетчерът лежеше в дълбока гънка на земята, по краищата му се виждаха купчини натрошени балвани и камънак. Когато стигнаха до него, ги връхлетя снежният шквал. Макфарлън се приведе срещу вятъра.

— Хайде, хора! — изкрещя Пъпъп, да надвика бурята и замаха трескаво с ръка.

Тръгнаха успоредно на глетчера, който се извисяваше стръмно встрани от тях като хълбока на огромен звяр. От време на време Пъпъп спираше, за да се огледа по-внимателно.

— Тук — рече най-сетне и заби крак във вертикалната ледена стена, за да си направи стъпка, издигна се, после отново ритна, за да направи второ стъпало. Макфарлън предпазливо запълзя подире му, използвайки неговите следи, извърнал лице настрани от вятъра.

Стръмната стена на глетчера постепенно се поизправи, ала вихрушките, които се виеха около тях станаха по-свирепи.

— Кажи на Пъпъп да намали темпото! — извика Лойд зад гърба му.

Но тъкмо напротив, Пъпъп ускори крачка.

— Ханукса — неочаквано започна той със странния си, напевен акцент, — бил син на Йекаиж, бога на нощното небе. Йекаиж имал две деца: Ханукса и брат му близнак Харакса. Харакса бил любимецът на баща си. Радост за окото му, де. Колкото повече време минавало, толкова повече Ханукса ревнувал брат си. И искал да се сдобие с цялата му сила.

— Аха, старата история за Каин и Авел — отбеляза Лойд.

Снегът в средата на глетчера бе издухан до синкавия лед. Невероятно странно бе, помисли Макфарлън, да се тътриш към центъра на тази пустош, към този детски снежен глобус, към огромния загадъчен камък и към гроба на бившия си партньор — докато слушаш как този старик разказва легендата на Исла Десоласион.

— Яганите вярват, че кръвта е източник на живота и на силата — продължи Пъпъп. — И тъй, един ден Ханукса убил брат си. Прерязал гърлото на Харакса и изпил кръвта му, ето какво направил. Ала Йекаиж, баща му, разбрал това. Затворил Ханукса във вътрешността на острова, погребал го под повърхността. И понякога, ако човек приближи прекалено острова след като падне мракът, във ветровити нощи, когато прибоят е силен, може да види силните проблясъци и да чуе яростния вой на опитващия се да избяга Ханукса.

— А ще избяга ли някога? — попита Лойд.

— Не знам, шефе. Лоша работа, ако успее.

Глетчерът се заспуска надолу и те стигнаха до двуметров корниз. Един по един се спуснаха от него и стъпиха на по-твърда земя. Вятърът постепенно утихваше и снегът вече валеше по-кротко, големите снежинки се въртяха и пърхаха върху земята като бели сажди. Но въпреки това поради вятъра голата равнина си оставаше изметена почти до голо. На неколкостотин метра пред тях Макфарлън забеляза голям балван. Пъпъп се затича към него пред погледа му.

Лойд го последва, а Макфарлън закрачи доста по-бавно. Откъм подветрената страна на балвана лежеше сбръчкана животинска кожа. Близо до нея се виждаха пръснати кости и два черепа, около единия от тях още бе увит почти изгнил оглавник. Оръфана юзда бе завързана за камъка. Наоколо бяха пръснати консервени кутии, голямо парче брезент, пропито от влага походно дюшече и два строшени самара. Под брезента имаше нещо. Макфарлън усети как изведнъж го обля ледена вълна.

— Боже мой — рече Лойд. — Това трябва да са били мулетата на партньора ти. Те са умрели от глад тук, вързани за тази скала.

Той понечи да направи крачка напред, но Макфарлън вдигна облечената си с ръкавица ръка и го спря. След това бавно приближи сам до балвана. Наведе се и предпазливо хвана за ръба замръзналия брезент. Раздруса го, за да го изчисти от снега, след това го отметна настрани. Но под него не се оказа трупът на Масънкей, а купчина изгнили вещи. Забеляза стари кутии с овесени ядки и консерви сардина. Консервите се бяха пръснали и бяха избълвали парчета риба върху замръзналата повърхност. „Нестор много обичаше сардини“, помисли си той, пронизан от остра болка.

И старият спомен го връхлетя изведнъж. Беше преди пет години, на няколко хиляди мили северно от тук. Той и Нестор бяха залегнали в дълбоката канавка до един черен път, а раниците им бяха натъпкани с атакамските тектити. На по-малко от метър от тях с бучене преминаваха бронирани военни коли и обсипваха канавката с камъчета. Но въпреки това те бяха замаяни от успеха, потупваха се по гърбовете и се кикотеха. Умираха от глад, но не смееха да запалят огън от страх да не ги открият. Масънкей бръкна в раницата си и извади консерва сардини, предложи и на Макфарлън.

— Да не ме майтапиш? — прошепна Макфарлън. — Това нещо вони дори по-лошо, отколкото е на вкус.

— Ето защо ги харесвам — отвърна също шепнейки Масънкей. — Авой ек-ек юнг камай мо!

Макфарлън го погледна неразбиращо. Но вместо да му обясни, приятелят му започна да се смее: отначало тихичко, но после все по-силно и по-силно. В свръхнапрегнатата атмосфера на опасност и тревога, смехът му бе неустоимо заразителен. И без сам да знае защо, Макфарлън също изпадна в конвулсиите на безгласния смях, стиснал безценните торби, докато същите онези коли, които ги преследваха, минаваха и минаваха над главите им.

Макфарлън се върна към действителността, клекнал на снега: около краката му се валяха замръзнали консервени кутии и парцали от дрехи. Беше го обзело странно усещане. Тази купчина боклук изглеждаше толкова трогателна. Това, тук, бе най-ужасното място, където човек да намери смъртта си. Ъгълчетата на очите го засърбяха.

— Е, къде е метеоритът? — чу той Лойд да пита.

— Кое? — отвърна Пъпъп.

— Дупката, човече, къде е дупката, която Масънкей е изкопал?

Пъпъп посочи неопределено към снежната вихрушка.

— Заведи ме там, по дяволите!

Макфарлън погледна първо Лойд, а после — Пъпъп, който вече бе поел в тръс напред. Надигна се и ги последва през гъстия снеговалеж.

След половин миля Пъпъп спря и посочи нещо. Макфарлън пристъпи няколко крачки напред към изровената падина. Стените й се бяха сринали навътре, на дъното й лежеше малка снежна пряспа. Кой знае защо си бе мислил, че изкопът ще е по-голям. Усети как Лойд го хваща за лакътя и го стиска толкова силно, чак болезнено, дори и през няколкото слоя вълна и пух.

— Само си помисли, Сам — прошепна Лойд. — Той е тук. Точно под краката ни. — С мъка откъсна очи от изкопа и погледна Макфарлън. — Адски би ми се искало да можем да го видим.

Макфарлън изведнъж осъзна, че би трябвало да усеща и нещо друго, освен дълбоката тъга и обгръщащата ги призрачна тишина.

Лойд смъкна раницата си, разкопча капака й и извади термос и три пластмасови чаши.

— Горещ шоколад?

— Разбира се.

Лойд се усмихна тъжно.

— Този проклет Ели! Трябваше да ни даде бутилка коняк. Е, нищо, това поне е топло.

Разви капачката на термоса и напълни трите чашки. Вдигна своята за тост, а Макфарлън и Пъпъп го последваха.

— За метеорита Десоласион!

Гласът на Лойд прозвуча слаб и приглушен в безшумния снеговалеж.

— За Масънкей — чу се Макфарлън да казва след кратко мълчание.

— Моля?

— За метеорита Масънкей!

— Сам, традицията не е такава. Метеоритите винаги се кръщават на мястото, където…

Чувството за празнота, което Макфарлън изпитваше, изведнъж изчезна.

— Майната й на традицията — рече той и свали чашката си. — Той го е намерил, а не ти. Или аз. Той е умрял за него.