Границите на безкрая

Павилионът беше проста постройка от потъмняла от времето сребърна ела, отворена от всички страни за повече въздух. Тази сутрин от запад леко подухваше. Може би следобедът щеше да е добър за разходка с лодка по езерото. Оставаха само десет дни скъпоценна отпуска, а Майлс трябваше да свърши много неща, включително да прескочи до Ворбар Султана, за да види новия лек летателен апарат на братовчед си Иван. А след това щеше да получи първото си назначение — служба на космически кораб, както си мечтаеше. Трябваше да преодолее едно голямо изкушение — да не моли баща си да му осигури такава служба. Да приеме всякакво назначение, каквото му определи съдбата — това беше първото правило на играта. И да докаже на какво е способен.

След засилилия се вече пек навън в павилиона беше приятно прохладно. Беше мебелиран с удобни стари столове и маси, на една от които имаше остатъци от богата закуска… Майлс мислено си набеляза две самотни парчета маслен кейк на един поднос. Майка му, хванала чаша в ръка, му се усмихна.

Баща му, облечен небрежно с риза с отворена яка и по шорти, седеше на износен стол. Арал Воркосиган беше пълен, с посребрени коси, тежка челюст, гъсти вежди и многобройни белези. Лицето му даваше богат материал за злъчни карикатури — Майлс беше виждал няколко в опозиционната преса, в публикациите на враговете на Бараяр. Достатъчно беше да се притури само малко към острите, пронизващи очи, за да се превърнат в глупави, да се създаде пародия на военен диктатор.

Адмирал Арал Воркосиган — стратег по овладяването на Космоса, завоевател на Комар, герой от Ескобар, цели шестнадесет години регент на Империята и върховен господар на Бараяр във всичко освен в името. После лично турил край на всичко, пратил по дяволите и историята, и всички самоуверени свидетели, отказал се от всякакви почести и слава, доброволно оттеглил се и предал властта на император Грегор. Оттеглил се от регентството, но запазил поста си на министър-председател. И не проявяваше никакви признаци, че има намерение да го напусне.

И така, адмирал Арал продължаваше достойно делото на генерал Пьотър като играч със силни карти в ръка, но какво даваше това на мичман втори ранг Майлс? Два коза и един джокер. Той или трябваше да отстъпи, или да блъфира като луд…

Планинката седеше на тревата, стиснала в ръка парче маслен кейк, и гледаше зяпнала Майлс, застанал пред нея в цялото си величие и блясък. Той отвърна на погледа й, а тя стисна устни и очите й заблестяха. Изразът й беше странен… изпълнен с гняв? Въодушевление? Смущение? Радост? Или някаква странна смесица от всичко това? „А ти за какъв ме мислеше?“

Облякъл униформата си (парадиращ с униформата си), Майлс се обърна към баща си:

— Сър?

Граф Воркосиган тъкмо казваше на жената:

— Това е моят син. Ако го изпратя да ме представя, ще бъдеш ли доволна?

— О — въздъхна тя и устата й се изкриви в странна, безрадостна усмивка, — да, господарю.

— Добре. Ще стане.

„Какво ли ще стане?“ — запита се Майлс. Графът се облегна в стола. Имаше самодоволен вид, но в очите му се долавяше някакво опасно напрежение, загатващо за нещо, предизвикало гнева му. Не гняв към жената. Очевидно те бяха постигнали споразумение и — Майлс премисли постъпките си — не, не беше и той. Майлс тихо се прокашля, наведе глава и се усмихна на баща си. В усмивката му се четеше въпрос.

— Много интересен случай — каза графът. — Разбирам защо си я изпратил.

— Ясно — каза Майлс. Какво ли искаше да каже баща му? Той беше помогнал на жената в изблик на някакъв донкихотовски импулс, а може би от желание да разнообрази закуската на баща си. — Ясно.

Граф Воркосиган повдигна вежди.

— Ясно?

— Тя спомена убийство и че местните власти не искали да се занимават с въпроса. Помислих си, че ти ще й помогнеш да се добере до областния съдия.

Графът почеса покритата си с белези буза.

— Става дума за детеубийство.

Майлс почувства как в стомаха му се събира ледена буца. „Не искам да имам нищо общо със случая.“ Да, това обясняваше защо нямаше бебе.

— Ами… за такова нещо трябва да се съобщи.

— Ние се борим срещу старите обичаи повече от двадесет години — каза графът. — Обясняваме, пропагандираме… В градовете постигнахме добри резултати.

— В градовете — промърмори графинята, — хората имат алтернативи.

— Но в затънтените краища… почти нищо не се е променило. Всички знаем какво става, но няма доклади, няма официални оплаквания… а когато не само семейството, но и цялото село се сплотява, за да се защитят… трудно може да се направи нещо.

— Какво… — Майлс се покашля и се обърна към жената, — какво е било ненормалното при твоето бебе?

— Котешка уста. — Жената посочи с пръст горната си устна. — Имаше дупка в устата и трудно сучеше. Давеше се и плачеше, но все пак се оправяше…

— Заешка уста — промърмори тихо графинята, превеждайки бараярския термин на стандартен галактически език, — и, изглежда, разцепено небце. Хара, това не е аномалия. Това се случва и на Старата Земя. Просто… обичаен дефект по рождение, така да се каже. Не е наказание за странстването на твоите бараярски прадеди през бездните на Порока. Може лесно да се коригира с малка операция.

Планинката я гледаше потисната.

— Чувала съм — каза жената, — че моят господар бил построил болница в Хасадар. Смятах като се пооправя да я занеса там, макар че нямах пари. Ръчичките и краченцата й бяха здрави, главичката й беше добре оформена, всички виждаха… сигурно щяха да… — Тя стисна ръце, гласът й секна. — Но Лем я уби.

Седем дни ходене, пресметна Майлс — от далечните планини Дендарии до Хасадар в равнината. Естествено че една току-що родила жена ще отложи с няколко дни такова тежко пътуване. Един час път с въздушна кола…

— Е, най-накрая някой да докладва за детеубийство — каза граф Воркосиган. — И трябва да разглеждаме случая точно като такъв. Това е възможност да ни чуят и в най-отдалечените кътчета на графството. Ти, Майлс, ще бъдеш моят глас, който трябва да бъде чут там, където още не е достигнал. Ти ще наложиш графската справедливост върху този човек… и ще я обявиш така, че да я чуят всички. Крайно време е да се тури край на това варварство, на този срам пред всички галактики.

Майлс преглътна тежко.

— Областният съдия не е ли по-добре квалифициран за тази работа?

— Специално за този случай не мога да се сетя за никой по-подходящ от теб — усмихна се графът.

Божичко, отпуската му!

Майлс се почеса по врата.

— Кой, такова… кой е убил детето ти?

Искаше да каже — кого трябва да изправя до стената и да разстрелям?

— Мъжът ми — отвърна жената, загледана в лакирания под.

„Знаех, че работата ще е мръсна…“

— То непрекъснато плачеше — продължи жената, — не искаше да спи, не искаше да суче… И той ми извика да я накарам да млъкне…

— И после?

— Наруга ме и отиде да спи при майка си. Каза, че работата му била тежка и трябвало да се наспи. И аз не бях спала, но…

„Изглежда, този тип е истински тиранин.“ За момент Майлс си го представи — як мъж, с грубиянски маниери… и въпреки това чувстваше, че нещо в разказа на жената се губи.

Графът също го беше доловил. Защото слушаше внимателно. От полузатворените му, замислени очи, неправилно можеше да се заключи, че заспива. Това щеше да е голяма грешка.

— Имаш ли свидетели? — попита графът с измамливо благ тон, което за Майлс прозвуча като сигнал за повишено внимание.

— Намерих я мъртва рано сутринта, господарю.

— Значи влезе в спалнята и… — почна графиня Воркосиган.

— Ние имаме само една стая. — Жената погледна графинята, сякаш за първи път усъмнила се в нейното всемогъщество. — Детето спеше. Най-после. Излязох да набера къпини и когато се върнах… Трябваше да я взема с мен, но се радвах, че най-после заспа, и се страхувах да не я събудя… — от затворените очи на жената потекоха сълзи, — когато се върнах, не я събудих, оставих я да спи. Бях доволна, че ще мога да похапна и да си почина, но гърдите ми започнаха да се изпълват с мляко — ръката й инстинктивно се вдигна до гърдите — и отидох да я кърмя, и…