Гейтуей III

———————————————

ТсуТсуНга докоснал леко, почти презрително ЛаДзхаРи.

— Ние не сме герои! — казал той. — Остави ме да се любя с тази женска.

ЛаДзхаРи неохотно го освободил и заслушал затихващите звуци от отдалечаващите се стъпки. Било вярно. В най-добрия случай били неуспели герои.

Блатните не били лишени от подобие на човешката черта гордост. Те не били доволни да са хичиянски… какво? Роби? Не точно роби, защото единствената услуга, която се искала от тях, била да съобщават по еднолъчев комутатор всички открити доказателства за космическа интелигентност. Те били щастливи да вършат това повече заради самите себе си, отколкото заради хичиянците. Но ако не били роби, тогава какво били?

Имало само едно подходящо определение: домашни любимци.

И така, расовата психика на блатните съдържала едно тъмно петно, което не можели да премахнат, въпреки подвизите в тяхното макар и бавно проникване в огромните междузвездни пространства. Те знаели, че са домашни любимци. Не им било за първи път. Много преди да дойдат хичиянците почти по същия начин те били крепостни на същества доста различни от хичиянците или хората, или самите тях. И когато, поколения по-рано, техните певци на истината разказали пред хичиянските машини за слушане древните легенди за онези, другите, блатните не пропуснали да забележат, че хичиянците избягали. Да си домашен любимец не е най-лошото, което може да ти се случи.

И така, любовта и страхът съществували във Вселената. В името на любовта (онова, което се смятало за любов от блатните) ТсуТсуНга увредил здравето си и рискувал живота си. Мечтаейки за любов в болничната си стая, аз бях буден по-малко от един час дневно, докато закупените от магазина черва се приспособяваха към останалата част от организма ми. Измъчван от любов, Капитана гледал как Туайс ставала все по-слаба и по-тъмна.

Защото Туайс не се почувствала по-добре след като товарният мехур тръгнал на път. Краят дошъл твърде късно. Единственият, който можел да окаже някаква медицинска помощ, бил Върст — операторът на черната дупка, но дори у дома, дори при най-добри грижи, малко женски можели да преживеят несподелена любов, съчетана с ужасно напрежение.

Капитана не се изненадал, когато се появил Бърст, навъсен, състрадателен, и казал:

— Съжалявам. Тя се присъедини към безтелесните умове. Любовта не е евтина стока. Някои от нас я консумират я никога не си плащат сметката, но тогава я плаща някой друг.

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

НОВИЯТ АЛБЕРТ

Всички заговорничеха срещу мен… дори любимата ми жена… дори вярната ми програма. През кратките моменти, когато ми разрешаваха да съм буден, те ми натрапваха съветите си.

— Можеш да отидеш в клиниката за цялостен преглед — каза Алберт, засмукал умно лулата си.

— Или да не се будиш от проклетия си сън, докато не си абсолютно сигурен, че си по-добре — побърза да допълни Еси.

— Аха — отвърнах аз. — Така си и мислех! Нарочно ме държите в безсъзнание, нали? Сигурно са минали няколко дни, откакто сте ме упоили и сте оставили докторите да ме режат. — Еси гледаше настрана. Продължих великодушно: — Не ви обвинявам, но нима не разбирате? Искам да погледна онова нещо, намерено от Уолтърс!

Тя все още избягваше да ме погледне в очите. Намръщи се към холограмата на Алберт Айнщайн.

— Вижда ми се много весел днес, Алберт. Държиш ли този хулиган добре упоен?

Образът на Алберт се окашля.

— Всъщност, госпожо Бродхед, медицинската програма препоръчва в този момент да не му даваме никакви излишни успокоителни.

— О, Господи! Ще стои буден и няма да ни оставя на мира ни денем, ни нощем. Това решава въпроса, Робин. Утре отиваш в клиниката. — И през цялото време, докато ми се зъбеше, ръката й ме милваше по врата. Думите могат да лъжат, но човек чувства допира на любовта.

Тогава казах:

— Нека го решим така: ще отида в клиниката за пълен преглед при условие, че ако съм добре, вие няма да възразявате срещу моето отиване в Космоса.

Еси не каза нищо, пресмяташе, но Алберт се обърна към мен и вдигна вежди.

— Според мен, това ще бъде грешка, Робин.

— Хората са за това, да правят грешки. Какво има за вечеря?

Прецених, че те ще вземат апетита като добър признак и май така и стана. Също пресметнах, че новият ми кораб няма да е готов до няколко седмици, във всеки случай не се налагаше да бързам… не исках да отпътувам в някой претъпкан, миризлив петместен кораб, когато имах собствена яхта. В тези сметки обаче бях изпуснал едно важно съображение: колко много мразех болниците.

Алберт ме прегледа: измери болометрично 27 температурата ми, сканира очите ми да установи дали не са замъглени и кожата за външни белези от спукани кръвоносни съдове, пусна ултразвук в гръдния ми кош, за да надзърне във вътрешните органи, взе проби от оставеното от мен в тоалетната и ги предаде за изследване на биохимичния състав и наличие на бактерии. Алберт наричаше последната процедура неагресивна. Аз бих я нарекъл неучтива.

В диагностичната клиника обаче не бяха никак учтиви. Всъщност процедурите там не бяха болезнени. Направиха кожата ми нечувствителна, а под нея няма много нервни окончания, за които човек да се безпокои. Чувствах само ощипвания и боцвания, и гъделичкане. Но много. А освен това знаех какво правят. Пъхаха тънки като косъм тръби в корема ми. Остри като игли пипети засмукваха тъкан за анализ. Сифони източваха от тялото ми течности. Проверяваха шевове, оценяваха зараснали рани. Всичко това продължи по-малко от час, но на мен ми се стори много по-дълго, честна дума, пък и аз бих предпочел да върша нещо друго.

След това ме облякоха и ми разрешиха да седна на един удобен стол в присъствието на истински жив доктор. Дори позволиха на Еси да седне до мен, но аз не й дадох възможност да говори. Изпреварих я:

— Какво ще кажете, докторе? — попитах аз. — Колко време след операцията ще мога да излетя в Космоса? Нямам предвид с ракета, а от стартовата спирала, нещо толкова безопасно, като возенето в асансьор. Разбирате ли стартовата спирала просто ви издърпва по една магнитна релса…

Лекарят протегна ръка. Беше закръглен, белокос мъж като Дядо Коледа, с хубава, ниско подстригана бяла брада и светлосини очи.

— Зная какво представлява стартовата спирала — каза той.

— Чудесно, радвам се. Е, какво ще кажете?

— Обичайната практика след операция като твоята е — започна той — да се избягва всичко такова за три до четири седмици, но…

— О, не! Докторе, не! — възкликнах аз. — Моля ви! Не искам да се мотая из болницата цял месец!

Той ме погледна, след това погледна Еси. Тя не отмести поглед. Лекарят се усмихна.

— Господин Бродхед, според мен трябва да знаете две неща — каза той. — Първото е, че често е желателно възстановяващия се пациент да се държи в безсъзнание известно време. С електрическо стимулирани упражнения, масажи, лека диета и добри грижи няма да настъпят никакви смущения в телесните функции и е много по-добре за нервната система. И за всички други, разбира се.

— Да, да — съгласих се аз без много да се интересувам. — Другото какво е?

— Другото е, че вие бяхте опериран преди четиридесет и три дни и вече можете да правите всичко, което искате. Включително да излетите от стартова спирала.