Стражите! Стражите!

Нищо на този свят не би могло да лети така. Крилата бухаха нагоре-надолу с шум като уловена гръмотевица, но драконът по-скоро лениво се носеше из въздуха. Ако престанеше да размахва крила, движението подсказваше, че просто ще се плъзне и ще спре. Плаваше, не летеше. За нещо с размерите на хамбар и с гръб на бронирани плочи, това беше доста хубав номер.

Премина над главите им като шлеп и се устреми към Площада на Счупените Луни.

— Последвай го! — изкрещя Лейди Рамкин.

— Това не е редно, да лети така. Съвсем сигурен съм, че в един от Законите по Магьосничество има нещо — каза Керът, докато си вадеше тетрадката. — И разруши покрива. Наистина трупа нарушение след нарушение, да знаете.

— Добре ли си, Капитане? — попита Сержант Колън.

— Погледнах право в носа му — замечтано проговори Капитан Ваймс. Очите му се фокусираха върху разтревоженото лице на сержанта. — Къде отиде? — попита той. Колън посочи нататък по улицата.

Ваймс погледна намръщено към силуета, който изчезваше над покривите.

— Последвай го! — каза той.

Тръбата прозвуча отново.

И други хора бързаха към площада. Драконът се носеше пред тях като акула, устремена към вятърничав надуваем дюшек, а опашката му плющеше бавно наляво-надясно.

— Някой луд ще се бие с него! — каза Ноби.

— Знаех си, че все някой ще се опита — рече Колън. — Горкият му кучи син ще се опече в собствената си ризница.

Това изглежда беше и мнението на тълпите, скупчени около площада. Населението на Анкх-Морпорк имаше прост, без излишни глупости подход към забавленията, и макар че очакваха с нетърпение да видят дракона убит, нямаха нищо против да се задоволят с гледката някой да бъде опечен жив в собствената си броня. На човек не му се удаваше случай всеки ден да види как някой се опича жив в собствената си броня. Щеше да е нещо, което да запомнят и да разказват на децата.

Тълпата се блъскаше и отскачаше от Ваймс, докато нови хора прииждаха на площада зад тях.

Тръбата изсвири трето предизвикателство.

— Това е охлювна хорна — авторитетно каза Колън. — Като камбана, само че с по-дълбок звук.

— Сигурен ли си? — попита Ноби.

— Аха.

— Тогава трябва да е бил адски голям охлюв, а?

— Фъстъци! Фигини! Хот-дог! — изскимтя един глас зад тях. — Здравейте, момчета! Привет, Капитан Ваймс! Всички на смъртта, а? Вземете си наденичка. Заведението черпи.

— Какво става, Гърло? — попита Ваймс, увисвайки на подноса на продавача, щом около тях се изсипа нова вълна от хора.

— Някакво хлапе е пристигнало в града и заявило, че ще убие дракона — отвърна Сам-Си-Прерязвам-Гърлото. — Имал вълшебна сабя, казва.

— А има ли вълшебна кожа?

— Никаква романтика няма в душата ти, Капитане — каза Гърлото, като свали много гореща дълга вилица от миниатюрния тиган на подноса му и я допря леко до бута на една едра жена пред него. — Отстранете се, госпожо, търговията е жизненият сок на града, много ви благодаря. Разбира се — продължи той, — по право трябва да има и девица, прикована към скала. Само че лелята се опънала. Това е то проблемът с някои хора. Никакво чувство за традицията. Това момче вика, че то било и законният насметник.

Ваймс поклати глава. Светът наоколо съвсем определено се побъркваше.

— Не те разбрах.

— Насметник — търпеливо повтори Гърлото. — Сещаш се. Насметник на трона.

— Какъв трон?

— Трона на Анкх.

— Какъв трон на Анкх?

— Сещаш се. Крале и прочее — Гърлото придоби замислен вид. — Де да знаех как му беше скапаното име. Поръчах в денонощната грънчарница на Игнеус Трола три каруци от халбите по коронацията и голяма работа ще падне, докато се изпишат всичките имена след това. Да те запиша ли за двама, Капитане? За теб деветдесет пенса, и с това сам си прерязвам гърлото.

Ваймс се предаде и си запробива път назад през тълпата, като използваше Керът за фар. Волнонаемният полицай стърчеше над сборището, а останалата част от отряда се беше прикачила към него.

— Всички са се побъркали. Какво става, Керът?

— Има едно момче на кон насред площада. Има лъскава сабя, да ви кажа. Като че не прави нищо особено в момента, обаче.

Ваймс си проби път на завет до Лейди Рамкин.

— Крале — каза задъхано той. — На Анкх. И Трон. Има ли?

— Какво? О, да. Имало е — увери го Лейди Рамкин. — Преди стотици години. Защо?

— Някакво хлапе казва, че било наследник на престола!

— Точно така — обади се Гърлото, който беше последвал Ваймс с надеждата, че ще изкрънка да му продаде нещо. — Произнесе голяма реч за това как ще убие дракона, ще отхвърли узурпаторите и ще поправи всички неправди. Всички се развеселиха. Горещи наденички, две за долар, направени от истинско прасе, защо не купиш една за дамата?

— Свиня ли имате предвид, сър? — предпазливо попита Керът, докато оглеждаше лъскавите от мас цилиндърчета.

— Начин на изразяване, начин на изразяване — бързо каза Гърлото. — Определено действителни свински продукти. Истинско прасе.

— Хората се развеселяват от всякакви речи в този град — изръмжа Ваймс. — Това не означава нищо!

— Вземете си прасешки наденички, пет за два долара! — каза Гърлото, който никога не позволяваше на разговор да застане на пътя на търговията. — Може да е добре за бизнеса, това монархията. Прасешки наденички! Прасешки наденички! В хлебче! И да поправи всички неправди. На мен ми звучи като сериозна идея. С лук!

— Мога ли да ви предложа една гореща наденичка, гос’жо? — попита Ноби.

Лейди Рамкин погледна към подноса около врата на Гърлото. Хилядите години добро възпитание й се притекоха на помощ и в гласа й се долавяше само едва доловимо загатване за обзелия я ужас, когато тя каза:

— Ами, не изглеждат зле. Каква чудесна храна.

— И те ли са направени от монаси на някоя загадъчна планина? — попита Керът. Гърлото го изгледа странно.

— Не — търпеливо отвърна той, — от прасета.

— Какви неправди? — припряно попита Ваймс. — Хайде, кажи ми. Какви неправди ще поправи?

— Амиии… — рече Гърлото, — например, ами, данъци. Това е неправда, като начало. — Той има благоприличието да се позасрами малко. Плащането на данъци беше нещо, което в света на Гърлото се случваше само на другите хора.

— Точно така — обади се една възрастна жена до него. — И улукът на къщата ми тече ужасно, а хазяинът нищо не ще да направи. Това е неправда.

— И преждевременното оплешивяване — добави мъжът пред нея. — И то е неправда.

Ченето на Ваймс увисна.

— А! Кралете могат да го лекуват, знаете ли — рече учено един друг протомонархист.

— Всъщност — каза Гърлото, докато тършуваше из чантата си, — аз имам едно шишенце останало от онзи удивителен мехлем, направен… — той изгледа свирепо Керът, — от едни древни монаси, които живеят на една планина…

— И не ти се сопват, знаете ли — продължи монархистът. — По това ще ги познаеш, че са крале. Абсолютно неспособни са да го направят. Има общо с това да си снизходителен.

— Представи си — каза жената с течащия улук.

— И по парите — добави монархистът, възрадван от вниманието. — Не ги носят. Ето така винаги можеш да познаеш един крал.

— Защо? Не са чак толкова тежки — каза мъжът, останалата коса на когото се беше пръснала по голото кубе на главата му като останките от разгромена армия. — Аз мога да нося стотици долари, няма проблеми.

— Сигурно ти омекнат ръцете, като си крал — мъдро каза жената. — Сигурно от махането.

— Винаги съм си мислил — започна монархистът, като измъкна лула и започна да я пълни с тежкия вид на човек, който се кани да изнесе лекция, — че един от основните проблеми на това да си крал е опасността дъщеря ти да я бодне нещо.

Последва замислена пауза.

— И да заспи за сто години — упорито продължи монархистът.

— Ах! — рекоха другите, неимоверно облекчени.

— Пък и съществува амортизация и износване на граховите зърна — добави той.