Длгият изгрев на Ена

— Почакайте тук — помоли пратеникът, направи няколко крачки и изчезна в шубраците.

— Странно място — рече Олег. — Долу сигурно има някакво малко селище. Най-вероятно стопанството им е натурално, забеляза ли как е обработена сбруята на този, ако мога така да се изразя, „кон“? Кожата сигурно не е щавена, ръчно производство.

— Прибързваш с изводите — обади се Ротанов. — Веднъж на Хидра вече срещнах нещо подобно… Там наред с външната, примитивна страна имаше и нещо друго, неразличимо на пръв поглед. Чувствувам, че и тук не всичко е толкова просто… Този Странник… Природата рядко създава такива животни. Прекалено е рационален и като че ли е сътворен за движение по пресечена местност. Идеално транспортно средство за превозване на хора и леки товари.

— Особено ако не бързаш много.

— Не знам с каква бързина може да се движи. Вероятно ездачът се приспособяваше към нашата скорост.

Те замълчаха, заслушани в истеричните крясъци „ку-ку“, загледани в движещите се по пътечката пламъчета. Отнякъде се носеше упойващият аромат на странни цветя.

— Тук може да бъде и хубаво, ако се свикне — тихо рече Елсон.

— Според мен ще имаме време за това — мрачно обеща Олег.

Отдолу, откъм селището, към тях идваше група хора. Най-отпред четирима слуги или пазачи носеха факли. Нямаше дим, а вместо червеникав пламък около плътно свитите на топка непознати листа танцуваха малки светлосинкави езичета. Светлината им не беше силна, но вероятно очите на местните жители бяха привикнали с полумрака и едва ли можеха да понасят силна светлина.

Факлоносците спряха и се отдръпнаха встрани. Напред излязоха старец с дреха, украсена с причудливи шарки, с огърлица от блестящи непрозрачни камъни, а до него — жена с изящна фигура, чието лице Ротанов не можа да разгледа, колкото и да се опитваше, пречеше му насочената към тях светлина на факлите, пък и тя като че ли криеше лицето си зад парче полупрозрачна тъкан. Чертите й бяха неясни, не можеше със сигурност да се каже млада ли е, или не. Роклята й беше бяла, без никакви накити, само на дясната й ръка блестеше тънка гривна, а в косите й, сякаш случайно, се бе вплело живо пламъче: може би светулка или фосфоресциращо камъче.

Мълчанието продължи минута-две, докато двете групи взаимно се проучваха. Ротанов си помисли, че в очите на тези хора те изглеждат доста смешни със защитните си скафандри, който сякаш бяха обвили телата им с блестяща сребриста ципа, с тежките раници на гърба, със странните оръжия в ръце. Сега сигурно ще ги попитат как са се озовали тук и кой знае как ще завърши разговорът. Те едва ли ще разберат, едва ли ще повярват на звездните пришълци. Но старецът ги попита за друго.

— Пътят не ви ли се стори труден? — Въпросът прозвуча някак комично в напрегнатата, изострена тишина.

— Леките пътеки не винаги водят до интересни места — неопределено отвърна Ротанов и старецът се усмихна.

— Хубав отговор. Надявам се, че след време, когато разберете къде сте дошли и по-добре се ориентирате в обстановката, пак ще поговорим.

— А вие не искате ли да ни помогнете в това? — Ротанов се канеше да направи крачка напред, но недвусмисленият жест на един от пазачите го накара да се откаже.

— Всеки сам изминава своята пътека. — После старецът се обърна към жената и я попита: — Тези хора наистина ли са долетели на огнена колесница?

Жената кимна.

— Е, щом е така, заведете ги на празника на Дрона.

Двама от факлоносците тръгнаха напред, за да показват пътя, Ротанов се обърна, но старецът и момичето вече бяха изчезнали в храсталаците.

— Колко странно говореше. Странно и сложно… не се учуди на нашето появяване — замислено рече Олег.

— Май и тебе започват да те обземат съмнения, това е хубаво, приятелю, защото истината е сестра на съмнението.

— Какво си се разфилософствувал?

— Стори ми се, че тук живеят само философи и поети, е, и красавици, разбира се. Защо пък не? Чудесна планета, аромат на цветя, тържествено шествие. Всичко е като в старинен театър.

— Какво имаш предвид?

— Само това, което казах. Нашата среща прилича на театрална постановка, само не мога да разбера кой е режисьорът. Може би този старец? Но защо тогава потърси потвърждение, че сме пристигнали, от жената, онази, която през цялото време мълчеше?

— И криеше лицето си… — допълни Елсон. — Помните ли какво рече пратеникът, който дойде да ни вземе: „«Онази, която крие лицето си» ви приветствува с добре дошли, чужденци.“

— Да. Заслужава си да се замислим над това.

Пътечката, която се виеше между ниските хълмове, започна да се изкачва стръмно нагоре. Вече вървяха повече от час. Придружителите им от време на време трябваше да спират и да изчакат уморените хора. Постройките и пламъчетата изчезнаха, пътечката сега криволичеше по дъното на някаква клисура. Най-после стените се раздалечиха и те се озоваха на широко равно плато, заобиколено от три страни с почти отвесни скали. В средата се извисяваше тъмна грамада, която смътно напомняше човешка фигура с триметрова височина. Вдясно от нея на малък подиум, покрит с нещо подобно на килим или кожа, седеше човек, който на пръв поглед изглеждаше необикновено дебел. Но при по-внимателно вглеждане можеше да се види, че не е толкова пълен, а е една планина от несъразмерно развити, почти грозни мускули. До него няколко души, облечени в широки безформени дрехи от кожа, хвърляха съчки в огньовете.

Изглежда, местните растения съдържаха голямо количество етерични масла, защото огньовете, както и факлите, горяха със синкав, прозрачен пламък, който почти не даваше светлина, сякаш не горяха съчки, а спирт. Над огньовете имаше казани, в която се вареше нещо. Пет-шест души, които стояха отделно, сегиз-тогиз надуваха големи спираловидни раковини, като извличаха от тях виещи, сърцераздирателни звуци.

Щом в осветеното от огньовете пространство се появиха хората с факлите, настъпи тишина, всички се обърнаха към пристигналите и втренчиха очи в тях. Придружителите ги поканиха да се приближат до подиума. Огромният тромав човек, подпрял се на рамото на един от слугите, с бързина, каквато трудно можеше да се очаква от него, скочи на крака, за да посрещне гостите.

— Чужденци! — извика радостно той, — Тъкмо чужденци ни липсваха на празника! Настанете ги на най-почетните места! — Той хвана Ротанов за лакътя, като определи безпогрешно кой е главният между тях, и без да му даде да се опомни, го повлече към площадката.

— Аз съм владетел на този народ и мога да ви уверя, че сте дошли в добро време. Ще има пир. Ще има юнашки игри и състезания. И още — борби със змии.

— И борби със змии ли? — попита Ротанов малко изненадан.

— Непременно, може ли един празник да мине без борби със змии?

— А змиите… истински ли са?

— Иска ли питане. Какви предпочитате? Има водни, летящи, с бронирани глави, отровни или просто съскащи, но с лошо око.

— Бих предпочел да минем без тях. Не съм специалист по змиите…

— Жалко! В тая работа е по-добре да бъдеш специалист. Квалифициран специалист.

Владетелят плесна с ръце, някой зад гърба им удари медния гонг и кънтящият, отразен от скалите звук се понесе надолу по теснината, натам, откъдето вдигаше врява приближаващата се тълпа и се мяркаха безброй много синкави пламъчета, които Ротанов забеляза още по пътя.

— Докато подготвяме първото изпитание, разкажете ми за далечните страни и за чудесиите, които сте виждали.

Странно чувство завладя Ротанов, кой знае защо, му се стори, че този огромен потен човек, увит в извезани кожи от неизвестни животни, с амулети от зъби на шията, всъщност съвсем не е толкова див, колкото изглеждаше. В очите му непрекъснато святкаха хитри огънчета. Пък и тяхната поява на празника май не беше случайна, сякаш всичко беше подготвено предварително, сякаш ги чакаха. Неизвестният режисьор продължаваше своята странна постановка. Ротанов се усмихна и заразказва на владетеля за мощния звездолет „Каравела“ за черната дупка, в която пропада целият този свят заедно с предстоящото празненство, за многобройните обитаеми светове, разположени на далечни звезди, и за Земната федерация, разселила се на много планети. Владетелят го слушаше внимателно, кимаше с глава и дъвчеше сочно парче месо, от което течаха едри капки мазнина.