Длгият изгрев на Ена

— Но тя стана по-рано — намеси се Елсон, — преди да заминем за Земята.

— Така е, но сега е по-важно да разгледаме събитията не хронологически, а в една вътрешна, логическа връзка. Та ставаше дума за диверсията. Доста странна, ако вземем под внимание нищожния й резултат. Защо беше замислено всичко това? Опитаха се да ни лишат от единствената укрепена база? Отначало мислех така, но след събитията на Дзета, когато стана ясно, че противникът разполага с много по-мощни средства, разбрах, че греша. Най-вероятно някой се опитваше да привлече вниманието ни с доста ефикасни средства. И в това отношение той безспорно постигна успех. Ние започнахме да строим „Каравела“ и да подготвяме експедицията до Черната планета. А събитията на Дзета… те май не се поместват в моята хипотеза. Затова засега ще ги оставим настрана.

— Странен начин на разсъждение! Ако игнорираме фактите, които не се вместват в приетата схема, можем да докажем всичко, което искаме — промърмори Олег.

— Аз не игнорирам фактите, само временно ги оставям настрана, защото може би нямат отношение към събитията, които ни интересуват. Светът е много сложен. В него често пъти действуват противоречиви сили. Ето защо, ако вземем под внимание едновременно всички факти, може нищо да не разберем. Нека да продължим. Разполагаме с още един факт, който струва колкото всички останали.

— „Симанс“ ли имаш предвид?

— Имам предвид управлението на „Симанс“ с лъча, безспорно насочен от района, в който се намира нашият кораб сега. Но преди да анализираме този последен и най-важен факт, искам да чуя мнението на специалист за тази зона от пространството, в която се оказахме.

— Нима сред нас има такъв човек? — учудено попита Олег.

— Елсон се занимава с проблемите на ентропията, а те, доколкото знам, са тясно свързани с преходните области на нашето пространство. Със зоните, наречени от астрономите „черни дупки“.

— Хубаво име — мрачно рече Олег.

Елсон се смути, изчерви се като хлапак, после извади от горния си джоб плосък дисплей, сякаш се канеше да им демонстрира всички математически тънкости на теорията за черните дупки.

— Прибери го, момче — помоли го Фролов, — ако нещо не може да се обясни на нормален човешки език, значи изобщо е невъзможно да се обясни.

— Добре, ще опитам без математика. Мястото, на което се намира „Икар“, по параметрите си наистина много напомня на черна дупка…

— Та това е тъкмо черна дупка — прекъсна го Олег. — Само в една черна дупка може да има такова противно осветление и на всичко отгоре да липсва какъвто и да е пейзаж. Отвратително място!

— Не съм съгласен. Всеки учен, без да се замисля, би дал всичко, за да бъде дори за минутка тук заедно с нас.

— Добре, че не съм учен.

— Успях да направя някои изчисления, които толкова ненавижда нашият механик, и стигнах до извода, че Епсилон, извинете за произволното име на звездата, с която се сблъскахме, следвайки обичайните етапи на еволюцията, в края на краищата е загубила устойчивостта си и е започнала да преминава в състояние на гравитационен колапс. С други думи, масата й, след като е преодоляла всички сили, поддържащи атомите в нормалното състояние, е започнала стремително да пада, да хлътва.

— Което доказва, че имаме работа с обикновена черна дупка, лишена от елементарни удобства.

— Не е точно така… Всъщност процесът на гравитационната смърт на Епсилон явно не е завършил… Бил е прекъснат във фазата, която наблюдаваме сега, и тъй като в природата не съществуват сили, способни да прекъснат гравитационната смърт на една звезда, аз съм склонен да предположа… Гравитационните полета с подобна мощност би трябвало да забавят времето и именно затова ние не можем да видим процеса на гибелта на звездата.

— Това е така само за външните наблюдатели. Но не и за нас. Ние се намираме в купола. Целият процес за нас би следвало да протече за част от секундата! Корабът би трябвало мигновено да се премести към центъра на черната дупка и да изчезне. Във всеки случай ние не бихме могли да наблюдаваме каквито и да е останки от Епсилон.

— Създава се впечатление, че някой в тази система изкуствено е спрял или е забавил времето…

— Познавах една звездна цивилизация, която бе способна да направи това… — тихо рече Ротанов. После замълча задълго, загледан в екраните, на които нямаше нищо друго освен розовата мъгла, образувана от безбройните частици прах, всмукани от гравитационното поле на загиващата звезда.

— Не е толкова важно дали е завършил процесът на образуване на черната дупка. Дори на теория не може да се излезе от едно сгъстено пространство — подхвърли Олег.

— Теориите рухват, когато в естествения ход на нещата се намеси човешкият разум — отново взе думата Ротанов. — Може би ще намерим изход. Намиращото се под нас образувание не прилича на обикновена черна дупка. Гравитационният колапс протича мигновено в системата. Елсон безспорно е прав. За външния наблюдател повърхността на сгъстеното пространство е съвсем непроницаема. Тук всичко е другояче. Създава се впечатление, че процесът на хлътване на системата е спрян изкуствено. На места пространството не е затворено, прекъсва се. За пръв път срещаме подобно нещо. Само разумът може да действува противно на природните закони. Сега му е времето да си спомним за лъча, който управляваше „Симанс“. В сравнение с останалите факти този е най-убедителен. „Мъртвата космическа дупка“ не е причина за различните страшни събития, с които се сблъскахме напоследък. Вярвах в това, когато насочих „Икар“ надолу по лъча, вярвам и сега.

— Но тук няма никой! Локаторите ни обхващат огромна зона. Нищо освен прахоляк и една умираща звезда!

— И въпреки това тук сигурно съществува живот. А следователно и база, върху която той би могъл да се развива. Тук трябва да търсим планетата.

— Говориш много убедително. Жалко, че не те чуват онези, които са създали тази дупка. Тук няма планети. Виж екраните. Зоната на затвореното пространство не е чак толкова голяма. Дори когато минавахме през купола, когато така ни раздруса, не бихме могли да се отклоним дотолкова, че локаторите да не засекат планетата, ако лъчът наистина е идвал от нея.

— И въпреки това тя трябва да съществува. Може би някъде сме сбъркали. В посоката или в разстоянието, но не в най-важното, разбираш ли, не в най-важното!

— Мисля, че знам къде грешим — неочаквано се обади Дубров, който за първи път от началото на разговора вдигна очи от екраните: — Кога определихте посоката посредством антената на „Симанс“? По кое време?

— Веднага щом установихме, че апаратурата за свръзка е включена към тази антена.

— Точно така. Но корабът не стоеше на едно място. Той се движеше. И в момента на измерванията антената не беше обърната към предавателя.

— Разбира се! Ама и ние сме едни навигатори! Мигът, в който антената е престанала да следи управляващия лъч, би трябвало да съвпада с прекъсването на подаваната енергия. Корабът не разполагаше със собствена енергия. Изключването на механизмите за следене на антената би следвало да се покрива по време със спирането на двигателите на „Симанс“. Тъкмо тогава корабът е получил отвън последната команда.

— И от този момент до нашите измервания бяха минали близо два часа. При скоростта на „Симанс“ това е голямо разстояние. Не е чудно, че тук не открихме нищо. Трябва да търсим планетата… Още сега… — Олег се наведе към таблото за изчисления. — Около два милиона километра по на запад.

— Интересно как ще определиш тук къде е запад? — попита Дубров.

— По жироскопите и по посоката на гравитационното поле… Няма проблеми.

— Бих искал да знам каква е ползата от всичко това? — мрачно попита Фролов.

— Какво искаш да кажеш? — не разбра Олег.

— Дори и да намерим планетата, не ще можем да кацнем. Генераторите излязоха от строя. Когато се изместят фундаментите им, даже в дока не се наемат да ги ремонтират, по-лесно е да се построи нов кораб.

— Ще кацнем и без кораба. Нали разполагаме с лодка. Само да открием планетата, ще кацна на нея дори с парашут! Обещавам.