Колелото на мрака

— Ей, каква си я свършил, стари приятелю? Странни неща стават в каютите. — И той зае мелодраматична поза.

Блекбърн не отговори.

Келнерката се приближи към масата им.

— Ще позволите ли да ви изброя специалитетите ни за вечерта, господа?

— Ако обичате. Имам да наваксвам два дена ядене. — И Ламбе потри ръце.

Блекбърн рязко се изправи и блъсна стола си назад.

— Скот? — погледна го Калдерон обезпокоено.

— Не съм гладен — отвърна Блекбърн. Лицето му беше побеляло.

— Хей, Скоти… — започна Ламбе. — Хей, чакай! Къде отиваш?

— В каютата. — И без да каже дума повече, той се обърна и излезе от ресторанта.

25.

— Тези звуци са направо отвратителни — каза добродушният, привлекателен чужденец. — Дали ще помогне, ако поговоря със старата дама?

— О, не — отвърна Инге, ужасена от предложението. — Не, моля ви, недейте. Не е чак толкова лошо, свикнала съм.

— Както искате. Ако промените мнението си, уведомете ме.

— Много сте мил. Достатъчно ми помага това, че има някой, с когото да разговарям. — Тя спря, изчервявайки се силно.

До този момент на Инге Ларсен не й се бе случвало подобно нещо. Винаги бе водила уединено съществувание, бидейки болезнено срамежлива. А сега бе изляла сърцето си пред някого, когото бе срещнала преди половин час.

Големият, с позлатени краища часовник на облепената с тапети стена, в салона за разговори показваше десет без пет. Един струнен квартет свиреше тихо в далечния ъгъл и на неравни интервали минаваше по някоя двойка, хваната за ръце. Залата беше обляна от светлината на хиляди заострени свещи и те изпълваха вечерния въздух с мек, златен блясък. Инге не беше и мислила, че някога би могла да бъде на толкова красиво място.

Може би магическата атмосфера тук и тази нощ й помогнаха да свали гарда. А може би се дължеше просто на характера на новия й приятел: висок, самоуверен, излъчващ доверие.

В далечния край на масата чужденецът небрежно прехвърли крак върху крак.

— Значи сте живели в манастир през целия си живот?

— Почти. Откакто навърших шест години. Стана, защото родителите ми починаха в автомобилна катастрофа.

— И нямахте никакъв друг роднина? Никакви братя и сестри?

Инге поклати глава.

— Никого. Освен брата на дядо ми, който ме записа в манастирското училище, вместо в някое от държавните. Но сега е мъртъв. Имам няколко приятелки от училище. Те в известен смисъл са ми почти като семейство. И жената, при която работя. — „Работодателката ми“, помисли си тя. „Защо не можех да работя за човек като този тук?“ — Тя понечи да заговори, но се спря, чувствайки, че отново се изчервява.

— Щяхте да кажете нещо.

Инге се засмя стеснително.

— Не, не е важно.

— Моля ви, разкажете ми. Бих искал да го чуя.

— Просто… — Тя се поколеба отново. — Вие сте толкова важна личност. Толкова успял, толкова… Чухте всичко за мен и сега… надявах се да чуя вашата история.

— Не е нещо кой знае колко особено. — Отговорът прозвуча някак язвително.

— Наистина ли? Бих искала да чуя как сте направили невъзможното, за да станете това, което сте. Защото… ами, някой ден бих… — Гласът й секна, сякаш бе загубила дар слово.

Настъпи тишина.

— Съжалявам — каза Инге припряно. — Нямах право да питам. Съжалявам. — Тя изпита внезапно неудобство. — Късно е — наистина трябва да се връщам в леглото. Дамата, за която се грижа… ако тя се събуди, ще се ядоса, че не съм при нея.

— Глупости — каза чужденецът, а гласът му внезапно бе станал отново топъл. — Бих бил щастлив да ви разкажа историята си. Да се разходим по палубата — тук е задушно.

Инге не мислеше, че е особено задушно, но не каза нищо и те се насочиха към асансьора и се качиха четири палуби нагоре, до Палуба 7.

— Ще ви покажа нещо, което се обзалагам, че не сте виждали преди — каза новият й приятел и я поведе надолу по коридора, покрай ресторант „Хайд Парк“ — тих в този късен час — до един голям люк. — Можем да излезем тук.

Беше първият път, когато Инге излизаше на открита палуба. Беше доста хладно и вятърът стенеше около кораба и пръскаше воден прах в косите и по раменете й. Сърдити облаци се носеха покрай бледата лимонова луна, огромният кораб пореше тежките вълни. Над тях и под тях светлините от безбройните прозорци и странични отвори превръщаха морската пяна в разтопено злато. Беше невероятно романтично.

— Къде сме? — задъхано попита тя.

— На палубата за разходки. Тук искам да ви покажа нещо. — И спътникът й я поведе към перилата в най-задната част на кораба. — В тъмна нощ като тази може да се види планктонът, който блести в оставената от кораба диря. Погледнете — невероятно е.

Държейки се здраво за перилата, Инге се наведе. Ако паднеше, щеше да е право в морето долу, което се пенеше и кипеше около кърмата. Милиарди светлинки блещукаха в пенестата диря, океанът сякаш бе оживял и фосфоресцираше, една отделна вселена перлен живот, родена да съществува само миг от тласъка на кораба.

— Величествено е — прошепна тя, потръпвайки в студения въздух.

В отговор една ласкава ръка обви раменете й, придърпвайки я по-близо.

Инге се съпротивлява само миг. После си позволи да бъде привлечена още по-близо, доволна от топлината. Докато гледаше надолу към неземния блясък на корабната диря, тя почувства друга ръка да се плъзга и да сграбчва другото й рамо. Хватката ставаше все по-стегната.

И тогава — с единствено, грубо дръпване — тя усети, че се издига във въздуха и тялото й се преобръща над перилата.

Последва дълго свистене на въздуха и внезапен шок от досега с ледената вода.

Тя се преметна и се изви, дезориентирана от водата, зашеметена от удара. След това започна да се бори, дрехите и обувките й тежаха като камъни, но изплува на повърхността, шляпаше с длани, драскаше и се опитваше да хване въздуха, сякаш да се изкачи в небето.

За миг съзнанието й се превърна в объркан водовъртеж — запита се как бе паднала — дали перилата не бяха поддали по някакъв начин… но след това главата й се проясни.

„Аз не паднах. Бях хвърлена.“

Простотата на този факт я зашемети. Това не можеше да е вярно. Огледа се диво наоколо, удряйки инстинктивно бушуващата пяна. Голямата кърма на кораба, напомняща блестяща кула, вече се губеше в нощта. Тя отвори уста да изкрещи, но устата й мигновено се напълни с вода. Закашля се и започна неистово да се бори да остане на повърхността. Водата бе парализиращо студена.

— Помощ! — извика тя с толкова слаб и задавен глас, че едва сама се чу сред воя на вятъра, грохота на двигателите и оглушителния съсък на надигащите се мехури от килватерната диря. Високо над себе си чу далечния крясък на чайките, които следваха кораба денем и нощем.

Беше сън. Това трябваше да е. Но въпреки това водата бе толкова студена, толкова невъобразимо студена. Тя удряше с ръце, риташе, натъртените й крайници тежаха като олово.

Беше хвърлена от кораба.

Усети, че я завладява ужас при отдалечаването на грозда от светлини. Все още можеше да види през прозорците на огромната бална зала „Крал Джордж II“ на Палуба 7 черните движещи се точки, откроени на блестящия фон светлина — хората.

— Помощ! — Опита се да размаха ръка и потъна, дращейки нагоре към повърхността.

„Изритай обувките. Плувай.“

Отне й известно време да се освободи от глупавите си обувки с нисък ток, които работодателката й я караше да носи. Но не стана по-добре. Вече дори не усещаше крайниците си. Направи няколко слаби загребвания, но плуването беше безнадеждно; струваше й огромно усилие само да държи главата си на повърхността.

„Британия“ избледняваше в легналата ниско над водата нощна мъгла. Светлините ставаха все по-неясни. Виковете на чайките вече не се чуваха. Съскането на издигащите се мехурчета и зеленият цвят на разпенената килватерна диря бавно се разсеяха. Водата стана черна, толкова черна, колкото бе дълбока.

Светлините изчезнаха. Миг по-късно се стопи и далечният грохот на двигателите.