Малкият моряк

Втория път се събудих от ужасен трясък. Чух скърцане, като че ли целият кораб се раздираше, после сгромолясване върху палубата, сякаш всички мачти изцяло рухнаха. Машинните въжета се късаха с шум, подобен на гърмеж, а мачтите пращяха.

— Стоп! — извика един глас на английски.

— Всички на палубата! — извика друг глас на френски.

Сред цялата бъркотия от викове и шум се разнесе пресипнало бучене, което веднага разпознах. Това беше съскането на парата. Вероятно бяхме засегнати от някой английски параход, който се бе блъснал в нас, и нашият кораб сега полягаше настрани, защото се търкулнах срещу една от стените на сандъка.

Преди да се съвзема от това слисване, бученето на парата престана, чу се ново пращене и на нашия борд се вдигна ужасна врява. Почти веднага корабът ни се изправи. Дали английският параход потъна, или пък се беше отдалечил?

Започнах да надавам отчаяни викове, за да повикам някой от екипажа, който да ме освободи. После се ослушах. Неясни гласове и бързи стъпки идваха и отиваха на всички страни върху палубата. Вълните със сила се разбиваха у кораба, а вятърът бучеше и се превръщаше в буря.

Питах се дали ще потънем? В тази кутия ли щеше да ме остави Херман? Не бих могъл да опиша какво ужасно чувство на мъка стегна сърцето ми. Кръвта ми се смръзна, ръцете ми се изпотиха, като че бяха потопени във вода. Инстинктивно поисках да се изправя и главата ми се удари в капака на сандъка. Застанах на колене, за да мога да бутам с всички сили, но двете ключалки бяха здрави, а капакът, който беше слепен и сглобен с напречни дъски от дъб, дори не помръдна. Отново примрях от страх и ужас.

След няколко мига пак започнах да викам и да зова Херман, но на палубата се вдигна такъв голям шум, че не можех да чуя дори собствения си глас. Сечаха мачтите.

Защо Херман не идваше да ме избави? Какво правеше той?

В същото време, докато едни свличаха мачтите, а други работеха на помпите, аз чувах равномерното тиктакане на махалото.

Потъвахме. Започнах да блъскам отчаяно капака, но той не се разклати и аз паднах смазан от собственото си безсилие, полудял от яд и ужас.

— Херман! Херман!

Над главата ми, сиреч на палубата, се чуваха все същите гласове, но нищо не долавях от страната, където бях затворен. Гласът ми се губеше в сандъка. Дори да се чуваше някакъв звук навън, той биваше заглушен и отнесен от мощното бучене на бурята.

Дали Херман не беше паднал в морето? Дали не го беше отвлякла някоя вълна? Или някоя мачта го беше премазала? Може би, обзет изцяло от мисълта за собственото си спасение, той не мислеше за моето? Това значеше да умра, удавен в тази кутия, където дори помощ не можех да очаквам.

Да чакаш смело смъртта и да я гледаш в лицето не е нещо невъзможно дори за дете. Когато човек е свободен, поне би могъл да се защитава, а борбата ще го крепи. Но затворен между четири дъски, както бях аз, едва може да се повдигне и да диша! Това ми изглеждаше едновременно жалко и чудовищно!

С гняв се хвърлих срещу стените на моя затвор, но те бяха здрави и дори не се огънаха. Поисках да извикам отново, но от засъхналото ми гърло не излезе дори звук. Не знам как един мъж би понесъл подобно положение. Аз бях само дете и припаднах.

Когато дойдох на себе си, след колко време не знам, имах странно усещане. Стори ми се, че съм мъртъв, на дъното на водата, клатен от вълните. Но шумовете на палубата ми припомниха действителността. Още помпаха и аз чувах от време на време странното клокочене на водата. Вятърът виеше в кораба, а вълните го връхлитаха с глухи удари, които го разтърсваха. Той се клатеше така ужасно, че аз се блъсках ту в дясната, ту в лявата страна на моя сандък. Отново започнах да викам, като спирах от време на време, за да се ослушвам. Но чувах само оглушителния шум на бурята.

Чувствах, че се задушавам, и разхлабих дрехите си. Когато свалях жилетката си, едната ми ръка се натъкна на ножа. Бях го забравил. Беше здрав селски нож с рогова дръжка, със силно и наточено острие.

След като никой не ми идеше на помощ, трябваше да си помогна сам.

Отворих го и се нахвърлих върху една от ключалките на сандъка, не за да я изкъртя, защото така само бих счупил ножа, а за да изрежа дървото около нея. Това дърво беше буково, изсушено от двадесет или тридесетгодишна служба, и твърдо като желязо, така че острието с мъка го дълбаеше.

Вложих толкова жар в тази работа, че целият потънах в пот. Ножът се плъзгаше в пръстите ми и често бивах принуден да бърша ръцете си.

Никак не напредвах, защото люлеенето ме караше непрекъснато да го изпускам. Веднага щом натиснех по-силно, бивах отхвърлян към противоположната стена.

Най-после ключалката се разклати и аз реших, че с едно разтърсване ще мога да я откъртя съвсем. Тогава се хвърлих върху втората. Острието така се беше сгорещило, че разхлаждайки върха му с устата си, изгорих езика си.

Вече не помпаха, но движението по палубата не беше престанало, а стъпките бяха по-бързи. Явно беше, че се работи усилено. Но за какво? Вече не можех да отгатна.

Чуваше се глухо търкаляне, като че ли влачеха нещо много тежко, нещо като голям сандък или лодка. Защо? Какво значеше всичко това? Нямах време нито да мисля, нито да слушам, заработих отново.

Ножът ми вече почти не режеше и аз още по-мъчно дълбаех дървото около втората ключалка. Употребих всичките си сили и устрем, но от време на време ръката ми се вдървяваше, кръстът ме болеше от притесненото положение, в което стоях, и бях принуден за малко да спра.

Тогава чух бученето на урагана, ударите на вълните, стенанието на кораба, който скърцаше.

Навярно работата ми бе продължила повече от половин час. Но колко дълъг е бил той за мен, вие дори не можете да си представите. Най-после и втората ключалка бе разклатена както първата.

Застанах на колене и като се опрях на ръцете си, напънах капака с гърба си и с всичките си сили се опитах да го отворя. Двете ключалки се откъртиха, но капакът ни най-малко не се отвори.

Забравил бях, че от всички страни той беше здраво свързан с едно въже.

Сега трябваше да отрежа въжето. Отначало помислих, че това ще стане лесно, ала се мамех, защото макар малко да се повдигаше, той не излизаше от дълбея и аз трябваше да преодолея и него, за да стигна въжето. Чакаше ме нова работа.

Не се отчаях и започнах веднага. За щастие сега режех по жилката на дървото. Най-после стигнах до въжетата, отрязах ги и бях свободен.

Бутнах чевръсто капака, той се повдигна малко и падна обратно. Бутнах по-силно, но той не се отвори повече. Какво можеше още да го държи?

Изпитах такава жестока мъка, че се строполих като смазан на дъното на сандъка.

Но аз бях направил вече много и не можех да се откажа от борбата. Капакът се отваряше достатъчно, за да ми позволи да мушна ръката си. От тази височина нататък обаче нищо вече не можеше да го помръдне. Проврях ръката си през отвора и опипах наоколо, защото беше тъмно и виждах само някакво слабо, почти неосезаемо блещукане.

Така, опипвайки околовръст, разбрах с какво препятствие имах работа. Това беше голям, огромен сандък! Поставен върху друг, той покриваше наполовина моя и без да се опира изцяло отгоре му, не позволяваше на капака да се движи. Опитах се да го бутна, но той беше толкова тежък, че дори не се поклати. Впрочем в положението, в което се намирах, аз нямах никаква сила. Ръката ми, така да се каже, не можеше да се протегне. Да се мъча да го повдигна или само да го преместя, беше лудост.

Бях си дал толкова труд, за да стигна само дотук. Нима не можеше да се направи още нещо? Треперех от мъка и нетърпение. Струваше ми се, че кръвта кипи в главата ми като в пещ.

Може би сандъкът бе задушавал гласа ми и сега, когато можех да го отворя наполовина, щяха да ме чуят?

Нададох отчаяни викове. После се ослушах. На палубата имаше голям тропот, после ми се стори, че нещо падна във водата. Щом ги чувах аз, трябваше да ме чуят и те. Започнах отново да викам. После пак се ослушах, но вече нямаше нито търкаляне, нито шум от стъпки — нищо, освен бученето на вятъра. И странно, стори ми се, че виковете идеха сега откъм морето, срещу стената, на която бе опрян моят сандък.